Димитър Пеев
Фотонният звездолет (11)

Как победихме чуждия свят

Отдавна вече Слънцето се бе превърнало в една обикновена, с нищо незабележима звезда. А тройката на алфа от съзвездието Центавър осветяваше черния небосвод с различните си светлини — „А“ жълта, „В“ оранжева и едва мъждукащата вишнева Проксима.

Откакто гравиметрите запяха — сигнал, че навлизаме в ново гравитационно поле, — корабът сякаш настръхна. Оптическите и радиотелескопи, всички апаратури за измерване и анализ бяха насочени напред, към новия свят, разкрил се пред нас. Трябваше вече да решим сложната задача за навигационните маневри в тази непозната планетна система. Звездолетът продължаваше да се приближава към нея, като съкращаваше разстоянието всяка секунда с хиляда километра.

Оставаха ни само четири месеца до края на нашия тъй дълъг и мъчителен полет. И тъкмо защото наближаваше краят, защото се движехме с все по-малка скорост, дните минаваха особено бавно.

Още от Земята ние знаехме, че Проксима трябва да има богата свита от планети. Броят, видът и размерите им не бяха известни. Но лъкатушната линия, която звездата описваше по своя път, показваше, че по маса те надминават общата маса на слънчевите спътници. Затова и експедицията ни беше отправена именно към тази иначе с нищо незабележителна слаба звезда. При скоростта от сто хиляди километра в секунда ние лесно бихме достигнали и двойката А—В на Толимак. Достатъчно беше да започнем да намаляваме скоростта си месец и половина по-късно и щяхме да прелетим край най-близката звезда — Проксима — и да се озовем в системата на централната двойка. Разстоянието помежду им възлизаше само на четиринадесет светлинни дни. Но наблюденията показваха, че двойната звезда Толимак е лишена от планети. А без тях ние не можехме да се върнем, нямаше отгде да попълним резервоарите си с вещество и с антивещество.

От пет милиарда километра разстояние Проксима изглеждаше като едва забележима с невъоръжено око точица. И никой, който не я познава, не би допуснал, че това е звездата, в чиято планетна система сме навлезли вече. Толкова далечна и слаба изглеждаше тя. А самите планети въобще не се виждаха. Но в телескопите ние отдавна ги наблюдавахме. И колкото повече навлизахме в системата на Проксима, толкова по-добре ги изучавахме.

Това беше някакъв странен, непознат за нас хаос от разнородни небесни тела. В едно пространство с диаметър от около десет милиарда километра кръжаха не една, която ние търсехме, не девет, както около Слънцето, а стотина планети. Няколко приличаха на Уран и Нептун, други имаха маса почти колкото Земята, а огромното мнозинство бяха като Марс, дори като джуджето Меркурий. Но всички притежаваха някаква, макар и крайно разредена атмосфера. Неизвестни причини бяха попречили да се образуват гиганти от типа на Юпитер и Сатурн. Общото вещество на планетите тук бе разпределено по-равномерно, отколкото в нашата Слънчева система.

Друга особеност на тази система бе, че по-голямата част от планетите се движеха не по кръгови орбити, както слънчевите планети, а по силно сплеснати елиптични орбити. Това даде основание на Регул да създаде своята хипотеза за произхода на планетната система на Проксима. Според него, планетите, които имаха кръгови орбити, бяха „истински“, отдавнашни спътници на Проксима, а планетите със силно елиптични орбити бяха „гости“ — изхвърлени от системата на двойната звезда А и В на Толимак и уловени от единичната Проксима. Правилна ли беше хипотезата на Регул, в момента за нас не беше от особено значение. Важното бе, че имахме богат избор, че намерихме много подходящи за нашите нужди планети.

Сто и седем планети, подобни по маса и размери на нашата Земя! Нима на нито една от тях нямаше живот? И ако някъде той се бе вече породил, дали бе достигнал висшите си форми, дали бе създал разумни същества?

Ние не знаехме дали трябва да го търсим или да го отбягваме.

Чуждият живот, дори и най-примитивен, можеше да бъде за нас по-скоро враждебен, опасен, отколкото полезен. Това в още по-голяма степен се отнасяше и до разумните същества. Те безспорно не бяха достигнали нашето интелектуално развитие. Иначе не ние, а те трябваше да са преодолели междузвездните простори.

Ние всички бяхме единодушни, че срещата с чуждия живот, в какъвто и стадий на развитие да се намира, щеше само да ни увреди. На нас ни бе нужна само мъртвата материя на този свят: тежък водород за планетарните ракети и за енергетичните ни станции и желязо за производството на гориво, необходимо за обратния път на звездолета.

И все пак всички ни вълнуваше мисълта дали на някоя от многобройните планети не се е зародил вече животът. Защото нима има нещо по-привлекателно, по-вълнуващо, интересно за човека от това, да намери във Вселената други форми на живот, свои събратя по разум.

След като изпълнехме основната си задача, ние щяхме да изследваме планетите. Тогава може би щяхме да намерим не само примитивни растителни и животински организми, но дори и разумни същества. Но сега животът беше все още опасен за нас. Той можеше само да ни попречи.

Ето защо ние търсехме такава планета, на която, според нашите понятия, не ще срещнем живот, а ще намерим нужните ни суровини.

Избрахме седемнадесетата поред планета. Тя щеше да стане нашата втора родина. Затова я назовахме Неогеа — Нова Земя. Тя стана твоя родна планета.

Неогеа имаше също като Марс два малки спътника с диаметър по няколко десетки километра. За единия от тях закрепихме звездолета. Ти вероятно ще се запиташ защо не кацнахме направо на планетата? И ние бихме желали да свалим кораба на повърхността на Неогеа. Но за съжаление това бе невъзможно. Звездолетът бе построен, за да се движи в междузвездното пространство. Той нямаше обтекаема, аеродинамична форма и не можеше да пресече газовата обвивка на Неогеа, колкото и разредена да бе тя. Дори сега, след като бяхме изразходвали всичкото си гориво, празният кораб тежеше почти сто хиляди тона. И ние не разполагахме с огромните количества гориво, което бе нужно, за да се спусне корабът плавно на планетата и после да излети и двата пъти, преодолявайки гравитационното ѝ поле.

Пък и мрежестата му конструкция, изчислена за малките напрежения в свободното междузвездно пространство, не би издържала — звездолетът би се разтрошил под напора на собствената си тежест. Освен всички тези съображения кацането на повърхността на планетата бе недопустимо и защото всеунищожаващата струя на фотонния двигател би изпепелила огромни райони, би ги отровила задълго с опасна радиация.

Шестнадесет години и деветнадесет дни след излитането ни от астероида ние достигнахме далечната небесна твърд — малкия спътник на Неогеа, седемнадесетата планета от системата на Проксима. Четиридесет билиона и шестстотин петдесет и един милиарда километра ни деляха от родната Земя. Никой човек досега не се бе отдалечавал на такова немислимо грамадно разстояние от своята планета. Ние, първите звездоплаватели, победихме Времето и Пространството и се озовахме в един нов свят.

Честта да стъпи пръв на спътника, като на най-възрастен, се падна на Регул. Наредени подир него, всички облечени в тежките космически скафандри, чакахме реда си. Преодолявайки с един скок разстоянието от стотина метра, ние се изхвърляхме срещу назъбените скали на спътника. И докато летяхме, съвсем близо един до друг, в шлемовете ни звучеше победната песен на Рубина. Тя пееше от възторг и щастие, че най-после можем да стъпим на твърда земя — чужда, малка, мъртва, но въпреки това тъй мила и скъпа, сякаш това не бе скалистият спътник на една неизвестна планета, десетки билиони километри далеч от Слънцето, а кът от родната Земя.

Щом опияняващият възторг премина, започнахме да разглеждаме с голямо любопитство небесното тяло, на което бяхме кацнали.

Грубите, напукани скали блестяха в лъчите на прожекторите ни, сякаш бяха покрити с някаква мазнина. Очите на всички се впериха нагоре, към чуждото небе. Съзнанието, че ние сме първите хора, които се любуват на едно „друго“ звездно небе, вълнуваше всички. Впрочем небето беше същото, познатото на всички ни от междупланетните пътешествия черно небе. Звездите, съзвездията бяха същите, „земните“. Друга, непривична бе картината само в съзвездието Центавър. Сега, когато ние се намирахме край най-ярката му звезда — алфа, — тъкмо тя липсваше сред другите му звезди. Централните звезди на Толимак — А и В — се виждаха с просто око като близка, необичайно ярка двойка на фона на съзвездието Кит. В границите на съзвездието Андромеда се бе появила една „нова“ звезда от първа величина. Ние знаехме, че това може да бъде само нашето Слънце. Оттук го трябваше да се вижда като звезда алфа на съзвездието Андромеда. И все пак някакъв вътрешен глас ни пречеше да повярваме, че това чуждо, неприятно чуждо и смущаващо далечно светило е нашето лъчезарно Слънце.

Сега за нас „слънце“ бе червеникавото джудже Проксима. От изчисленията знаехме, че се намираме на сто и шестдесет милиона километра разстояние от него. Фотометричните уреди показваха, че то свети само тридесет пъти по-ярко от пълната Луна. Но сърцата ни не искаха да го признаят за „слънце“ и то ни се струваше още по-незначително и мрачно с кървавата си светлина, която сякаш вещаеше злополуки и нещастия.

Подтискащата гледка се допълваше от тъмния, едва открояващ се сред звездните роеве диск на Неогеа, на планетата, край която летяхме.

Но не всички бяха тъй съзерцателно настроени. Докато „мечтателите“ се любуваха на чуждото небе, останалите започнаха деловата си работа. Разпръснаха се, носени от индивидуалните ракетни двигатели, да обследват и филмират спътника, да разнасят и монтират измервателните уреди.

Спътникът почти не ни интересуваше. Цялото ни внимание бе насочено към Неогеа, към планетата, на която трябваше да построим завода за изработване на горивото. И само три дни след кацането ни, щом приключихме предварителните изследвания с уредите за далечни наблюдения, изпратихме първата автоматична станция, управлявана от кибернетичен робот — нашия разузнавателен авангард. През следващите дни изпратихме още две станции.