Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (9) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Девето събитие
Стига да пожелаеш истински и…

Да си призная, цял живот в главата ми са възниквали всякакви трудно осъществими желания и фантазии.

По едно време например мечтаех да изнамеря апарат, с който да мога от разстояние да изключвам гласа на който и да е човек. По моите сметки този апарат (нарекох го ТИХОФОН БЮ-1 — прекъсвач на гласове по системата на Баранкин) трябва да действа така: да предположим, че днес учителят ни разказва нещо неинтересно и с това ми пречи да мисля за нещо интересно; аз щраквам в джоба ключа на тихофона и гласът на учителя изчезва. Който си няма такъв апарат, продължава да слуша, а аз в тишината се занимавам спокойно със своята си работа.

Друг пример: влизам сутрин в клас. Зинка Фокина налетява върху ми и започва да ми чете нотации; аз щраквам спокойно ключа в джоба и изключвам гласа на Фокина за цял ден…

Много ми се искаше да се сдобия с такъв апарат, измислих му дори име, но работата не тръгна, дали защото не съм пожелал истински да изобретя такъв апарат?

Или, да речем, миналата година в последния ден на лятната ваканция, преди да си легна, ужасно ми се прииска да стана голям, но не след петнайсет-двайсет години, както е при нормалните хора, а още утре. Например така: лягаш си момче, а се събуждаш сутринта и гледаш — вече си голям, с мустаци, и няма нужда да ходиш на училище… Желанието ми беше ужасно силно, дори насън само за това си мислех. Сутринта на първи септември се събудих, разбира се, по-рано. Гледам — лежа си в кревата точно такъв, какъвто заспах — без мустаци, и трябва да вървя на училище…

Имал съм и други силни желания, но нито едно от тях не ме е обземало така истински, както желанието да се превърна от човек във врабче!…

Седях на скамейката, без да мръдна, без да се отвличам, без да размишлявам за нищо странично, и мислех само за едно: „Как по-скоро да се превърна във врабче“. Настъпването на този момент чаках толкова силно, колкото не съм чакал дори започването на лятната ваканция. А това, че всяка минута на двора можеше да се появи Мишка Яковлев, само удесеторяваше моите сили и намерения.

Отначало седях на скамейката просто така, както седят всички обикновени хора, и не чувствах нищо особено. В главата ми, както и преди, се въртяха всякакви неприятни човешки мисли: и за двойката, и за математиката, и за Мишка Яковлев, но се мъчех да не мисля за всичко това. Считах, че щом съм решил твърдо да се превърна във врабче, то и да мисля трябва изключително за нещо врабешко. След известно време забелязах, че най-после вместо човешки мисли в главата ми започнаха да се появяват не съвсем човешки. Така например внезапно ми се прииска да почуруликам по врабешки.

След тези мисли започнаха да възникват сами по себе си разни нечовешки мисли и намерения: ту ми се искаше да подхвръкна от скамейката и да полетя малко из въздуха, ту да поседя на самия връх на брезата, ту пък да поживея малко в къщичка за скорци…

А когато по навик опитах да помисля за нещо човешко, то за мое учудване този път нищо не излезе. Математиката ми се стори най-глупавото нещо. Двойката престана изобщо да ме безпокои и загуби всякакво значение, а Мишка Яковлев започна да ми се вижда не като прочут в цялото училище отличник, а като някакво недодялано и нещастно същество, което не може да върши дори такова просто нещо — да лети из въздуха.

Точно тогава по краката ми запълзяха мравки. Пълзяха все по-бързо и по-бързо. После затичаха по гърба, по ръцете, по цялото ми тяло. Изведнъж съвсем неочаквано ми се прищя овес. Да, да! Овес! Неочистен, суров овес! И да е пръснат по земята в прахта. И този овес да бъде много, извънредно много. Толкова, че да мога да се накълва до насита.

Седя на скамейката със затворени очи, по тялото ми мравки, сякаш побъркани, тичат като децата през голямото междучасие, а аз седя и си мисля: „Интересно, какво ли означават тия мравки и този овес?“. За мравките все пак мога да си обясня — сигурно краката са ми изтръпнали, но от къде на къде овес?

Дори мамината овесена каша с мляко и сладко ям у дома без никакво удоволствие. Защо ми се прииска суров овес? Все пак съм човек, а не кон? Седя, мисля си, гадая, но нищо не мога да си обясня, защото очите са ми затворени и поради това в главата ми е тъмно и неясно.

Тогава си помислих: „Да не се е случило с мене нещо такова…“ — и затова реших да се огледам от главата до краката.

Със замрял дъх поотворих едва-едва очи и най-напред погледнах краката си. Гледам — вместо моите крака, обути в обувки, боси врабешки крачета и аз стоя бос на скамейката като същинско врабче. Отворих си очите по-широко, гледам — вместо ръце имам крила. Отварям очите още повече, въртя си главата, гледам — опашка стърчи отзад. Какво е станало? Станало е това, че съм се превърнал на врабче!

Аз съм врабче! Не съм вече Баранкин! Аз съм най-истинското, най-врабешкото в света врабче!

Ето защо изведнъж ми се дощя овес: овесът е любимата храна на конете и врабчетата! Всичко е ясно! Не, не всичко е ясно! И така какво излиза? Значи мама е била права. Значи, ако ис-тин-ски пожелаеш, можеш всичко да постигнеш и получиш!

Това се казва откритие! За такова откритие си заслужава да почуруликаш, та да те чуе целият двор. Какво ти целият двор — целият град, пък дори целият свят!

Разперих криле! Изпъчих гърди! Обърнах се към Костя Малинин и се вцепених със зяпнала човка.

Приятелят ми Костя Малинин продължаваше да седи на скамейката като най-обикновен човек… На Костя не му се е удало да се превърне във врабче!… Гледай ти!