Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (10) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Десето събитие
Което на врабешки език означава…

… Костя Малинин не е могъл да се превърне във врабче!

Той се напъваше, жумеше, през цялото време се опипваше с ръце, мърмореше си едва чуто под носа: „Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче!“ — и всичко напразно. А пък ме караше да бързам и крещеше, та всички да чуят: „По-скоро да се превръщаме във врабчета! Хайде по-скоро! Хайде веднага!“. А пък какъвто си беше Малинин, такъв си и остана. Само се зачерви като рак и нищо повече.

— Малинин! — закрещях аз на Костя. — Какво става? Защо не се превърна във врабче?…

Но вместо тези думи от устата ми излетя обикновено врабешко чуруликане: „Чик-чирик! Чвит-чвит! Чиу-чиу!“.

Костя обърна глава към мене, погледна ме и опули очи.

— Баранкин! — извика той. — Това ли си ти, Баранкин?…

— Чио! Чио! Чя! Чя! — отговорих му по врабешки, което означава: „Аз съм, разбира се! Не ме ли познаваш?!“.

Като се убеди, че не лъжа, и че аз вече не съм аз, а най-истинско врабче, Малинин се изчерви още повече — сигурно от завист! — и едва не се разрева.

— Как го направи? — попита той, като мигаше бързо-бързо.

Аз казах:

— Чен-чен-чен! Чик-чик-чик!… (Много просто! Чик! Чик! Чик! И готово!)

После между мене и Костя се поведе следният разговор на различни езици:

Костя (със сълзи на очи). Значи превърна се! Браво! А защо аз не се превърнах?

Аз. Чирик! Чим-чирим. (Откъде да знам!) Чирик-чиквит-чит! (Навярно не си желал истински!)

Костя. Какво ми чвикаш? Говори човешки!

Аз. Р-р-р-чик. Чут-чут-чвим-чим. (Как мога да говоря човешки, като съм врабче!) Чи-чо! Чи-чи-нип!

Костя. А-а, на туй отгоре и „чичо“ ме наричаш!

Аз съвсем не го нарекох „чичо“. Казах му: „Не падай духом, Малинин! Опитай се още веднъж!“. Костя започна да ми се кара, че без да го дочакам, съм се превърнал във врабче, а аз нищо не му изчуруликах в отговор. И на мене ми беше неприятно. Сговорихме се заедно да се превърнем във врабчета, а какво излезе. Разбира се, сам да си врабче не е така интересно, както ако сме двама.

Махнах с крило. Полетях. Седнах на стобора ядосан-преядосан и обърнах гръб на Костя Малинин. И как можа точно в тая минута откъм ъгъла да се покаже на велосипед Мишка Яковлев. Хванах се с крила за главата. Всичко пропадна! Сега вече Малинин в нищо няма да успее да се превърне.

— Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче! — дочух гласа на Костя Малинин.

Без да свалям поглед от Мишка Яковлев, аз викнах на Костя от стобора:

— Чим-чим-чим! Чер-чилич! Чир-чир! (Късно! Мишка идва на велосипед! Сега ще те вземе да учите!)

Чуруликам и гледам как Мишка вече влезе в двора и се приближава до скамейката, на която седи Костя Малинин, тоест не седи, а трябваше да седи… Казвам „трябваше“, защото когато Мишка Яковлев стигна до скамейката, там нямаше никого. Вместо Костя на скамейката стоеше едно врабче и по всичко личеше, че това врабче не е истинско врабче, а бившият Костя Малинин. Значи, докато аз съм се тревожил и съм бил напълно обезсърчен, Костя Малинин успял да се превърне и той във врабче при втория, а може би при третия опит. Всъщност не е важно при кой опит, важното е, че се е превърнал.

— Костя — викна Мишка и слезе от велосипеда. — Малинин! Къде се скри? Странно! Аз като че го видях на пейката. Разбира се, че го видях. Ето му учебниците и тетрадките!

Мишка събра тетрадките и учебниците, без да обръща внимание на кацналото до тях врабче (което съвсем не беше врабче, а Костя Малинин — голям майтап!), огледа целия двор, после погледна към нашия прозорец, от който се подаде главата на мама.

— Здравей, Миша! — рече мама. — А къде са Юра и Костя?

— Тъкмо исках да ви попитам за тях — каза Яковлев. — Учебниците и лопатите са на скамейката, а тях ги няма…

— Калпазани такива! — рече мама. — Сигурно са изтичали на улицата… Ти, Миша, влез в стаята да ги почакаш.

Мишка сложи Костините учебници върху седлото на велосипеда и се скри във входа, а аз подхвръкнах от стобора и кацнах на скамейката при Костя Малинин.

— Ир-чик! Ир-чик! Чут-чут-чут! — казах аз на Костя. (Браво, Малинин! Успя най-сетне!)

А Костя ми изчурулика:

— Че-че-че? (Честна дума?)

— Че-че-че! — казах аз. — Чуф-чуф-чуф! Чи-чи-чи! (Честна дума! Отвори си очите и ще видиш!)

И Костя отвори сините си като на момиче очи… Очите му си бяха останали сини! Врабче със сини очи! Ама работа!

Стои си на крачетата, олюлява се, помага си с опашката за равновесие и не може да се съвземе от учудване.

А аз изтрих с крило потта от челото си и казах:

— Всичко е наред! (Ч-уфф!)

— Ч-уфф! (Всичко е наред!) — каза Костя Малинин и също си избърса с крило челото.

Ние се прегърнахме и като подскачахме от радост, затанцувахме по скамейката…