Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (17) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Седемнадесето събитие
Бой за къщичка на скорци

— По-бързо, синчета! По-бързо, врабчета — зацвърка рижият чичко врабчо, като пляскаше с крила по тлъстите си крачка и хълбоци. — Скорците отлитат на юг. Освобождава се къ-щи-чка-та им. Чу-чу-десна къщич-ка!

— Къ-щич-ка! — зачурулика радостно врабката. — Моята меч-та! Меч-та! Меч-та!

— Да-да! Трябва само да побързаме да я заемем. Боя се, че ще трябва да се бием за нея. По-скоро на път-път-път! Летим-тим-тим!

— Летим-тим-тим! — подхванах аз, като реших, че по-добре е да се бия за къщичката, отколкото да се уча как се вие гнездо.

— А може и да не се бием… Може да се научим как се вие гнездо например — записука Костя Малинин.

— Къса ти е още опашката, за да поучаваш възрастните! Я да те видя какво ще запееш през зимата, когато хване студ!

— Точно така! — съгласих се аз моментално с рижия врабец.

Врабецът се откъсна от дървото, удари с крило мене и Костя и като цвърчеше отчаяно, се юрна напред, показвайки ни посоката. Врабката застана отзад и щом почнехме с Костя да изоставаме, тя веднага ни подгонваше с острия си клюн.

— Чик-чик! Чик-чик, не изоставайте! Чик-чик! Напред! Напред! Чик-чик! — цвърчеше рижият врабец и току се оглеждаше.

— Никога няма да ти простя това, тъй да знаеш! — ми каза Костя, летейки. — Щом си решил за цял живот да останеш врабче, оставай си и се бий за врабешката си къщичка. Аз лично не искам. При сгода ще избягам! Ще отлетя и толкоз!

— По-тихо бе, щурчо! Ще развалиш цялата работа! Сега от рижия жив няма да се отървеш!

— Какво да правя! Сили вече нямам да бъда врабче!

— Какво да правиш ли? Ще избягаме по пътя! Чакай сигнал! С Баранкин няма да пропаднеш!

— Няма да пропадна ли? Брей! Тъкмо с тебе току-виж съм пропаднал! — простена Костя Малинин.

И той се оказа прав. За малко не пропаднахме, и то по моя вина. Защо склоних изобщо да се бия за тая къщичка?!

По пътя, разбира се, не успяхме да избягаме. Рижият врабец и врабката през цялото време ни следяха и не ни даваха да изостанем. Положението ставаше напечено. Ако пък се намесим в боя, то аз може би ще се измъкна, но Костя сигурно ще си изпати. Него и на земята не го бива за бой, а с врабци, и то във въздуха — съвсем е загубен.

Тъкмо си мислех това, когато изведнъж се чу отчаяно цвърчене и цялото ни „семейство“ се вряза в рояк врабци, които се биеха в една непозната градина за същата къщичка, за която мечтаеха нашите „родители“.

Не разбрах дори как стана, та ние с Костя се озовахме в разгара на боя и загубихме от очи „родителите“ си. Отляво, отдясно, отгоре, отдолу, кръжеха, цвърчейки отчаяно, съвсем чужди и непознати врабчета.

Добре че Костя се сети да се вкопчи с клюна си в опашката ми, иначе сигурно щяхме да се загубим в тая суматоха.

Трудно ми беше да мъкна Костя на буксир и да отбивам ударите, но аз доста ловко се измъквах от нападащите ме врабчета, като ги обсипвах със заплахи и проклятия. Добре че наскоро бях прочел една книжка за фигурите на висшия пилотаж. При тоя врабешки бой това доста ми помогна…

Стрелвах се нагоре по всички правила, наклонявах се на крило, изпълнявах фигурата свещ, влизах в свредел и накрая с бръснещ полет успях да се измъкна от врабешкото обкръжение. Като видя, че опасността мина, Костя пусна опашката ми и ние двамата с последни сили го ударихме на бяг от тези проклети врабчета.

— Бийте ги с чо-чо-човките! — раздадоха се изведнъж зад гърба ни врабешки гласове.

Огледах се и видях как четири врабчета се юрнаха след нас…