Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (26) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и шесто събитие
В морилката^[1], после в сушилката…

 

— Ей сега ще я хванем! — изсъска шепнешком Фокина, като се клатушкаше на един крак и внимаваше да не изплаши Костя. — Ще я хванем и — в морилката, после в сушилката…

— Хър-р-и — чуваше се хъркането на сладко спящия Малинин.

Костя спеше и не предполагаше дори каква страшна смърт му готви председателката на класа Зинка Фокина. Не биваше да се губи ни минута. Още повече че момчетата се върнаха, веднага се присъединиха към Зинка Фокина и също изразиха най-горещо желание да уловят Костя Малинин, тоест полумесеца, и да го затворят в морилка. (Виж ги ти безделниците! Съгласни са всичко да правят, само да не работят!)

Довтасаха отнякъде Венка Смирнов и Генка Коромислов и решиха и те да вземат участие в тая ужасна работа. Ванка разбута момичетата, погледна Костя Малинин и закрещя: „Та ние с Генка преди малко гонехме по улицата тоя тип!“.

Зинка Фокина, вместо да се скара на Смирнов и Коромислов, че закъсняват за трудовия ден, само зашътка към Венка. Момичетата се възползваха от суматохата, избутаха всички момчета към храстите и почнаха внимателно да стесняват около Костя Малинин кръга на смъртта.

Какво да се прави? Какво да се прави?

Аз изхвръкнах от тревата, налетях на Зинка Фокина и започнах да кръжа около дясното й ухо и да я моля да остави на мира Костя Малинин.

— Зиночка! — крещях аз. — Спри! Та това не е пеперуда! Това е човек във вид на пеперуда! Не е полумесец! Това е Малинин!

Но Зинка Фокина ме пропъди с ръка, като че съм нахална муха.

— Момичета! Какво правите! — крещях аз с всичка сила.

Но те бяха като оглушали и ослепели: нито ме виждаха, нито ме чуваха, сякаш изобщо не съществувах на света.

Страшният кръг около Костя Малинин се стесняваше все повече и повече.

Замятах се насам-натам, после литнах нагоре: оставаше ми само едно — да съборя от камъка спящия Малинин. Дано поне от удара се събуди. Свих крилца, юрнах се надолу и с все сила ударих с глава Костя по хълбока. От силния удар главата ми се зашемети, свитки изхвръкнаха от очите ми, а Костя падна от камъка, подскочи, подхвръкна, събуди се във въздуха и взе да върти очите си като побъркан.

— Изпълнявай „свещ“! Изпълнявай „свещ“! — закрещях аз със страшен глас.

— Каква свещ? — не можеше да схване той, като триеше сънен очи.

Тогава аз го пипнах за крачето и го помъкнах след себе си право нагоре в небето. И откъде се взе тази сила у мене! За една секунда издигнах като с асансьор Костя Малинин над храстите.

Отдолу, някъде под нас, се раздаде дивашки вик.

— Какво е това, голямото междучасие ли е? — попита ме Костя, замаян от съня, и затвори очи.

— Какво ти междучасие! — отвърнах аз и цапнах Костя отзад, та да се свести макар малко. В очите ми продължаваше да сияе някакво северно сияние. — А ти още ли спиш?

— Сега, сега! — каза Малинин. — Да се наям с нектар и ще седна да уча по математика… А на тоя Мишка трябва да му скъсаме крилцата…

— Какъв Мишка?

— Яковлев… от семейството на отличниците. Та да не се съгласява друг път да учи с нас в неделя…

Малинин искаше да каже още нещо, но изведнъж спря да маха крилца, захърка силно и взе да пада в храстите, в най-гъстия шумак.

— Костя! Не заспивай! Ще загинеш! — изревах аз и политнах надолу след приятеля си в люляковите храсти, като се залавях с крилцата за клончета и листа.

Костя се удари в едно клонче и пак се събуди. По клончето пълзяха напред-назад мравки: те се мотаеха в краката ми и се наложи на две мравки да ударя по един хубав ритник, та да не се бъркат, дето не им е работа, в такъв, може да се каже, критичен момент.

— Превръщай се веднага от пеперуда в търтей! Чуваш ли, Малинин? — казах на Костя, като гонех мравките.

— В какъв търтей? От каква пеперуда? Ти, Баранкин, да не си се побъркал? — каза Малинин и полегна на хълбок.

Вероятно всичко така се е объркало в главата на спящия Малинин, че той вече не можеше да разсъждава и говореше всякакви врели-некипели. Вдигнах го за крилцата.

— Превръщай се в търтей! Чуваш ли, Малинин?

— Как може човек да се превърне в търтей? Ти, Баранкин, си фантазьор… от семейството на човейте… тоест на чо-ве-ци-те… тоест искам да спя — каза Малинин и се обърна на другата страна.

Чуваше се как момичетата с викове и писъци продължаваха да тичат из градината. Ако забележат в храстите ярките крилца на Костя-полумесеца, загубени сме.

— Ще се превърнеш ли в търтей, или не? За последен път те питам! — Вдигнах пак полегналия настрани Малинин, при това успях да ритна със задните си крачета две нахални мравки, които се готвеха да пропълзят на тумбака ми.

— Добре, Баранкин! — изсумтя Костя. — Щом толкова ти се иска… Само че най-напред да поспя…

— Не! Най-напред ще се превърнеш в търтей, а после ще спиш! Слушай моята команда! — Хванах Костя за предните крачка и взех с все сила да го разтърсвам и да му говоря: — Повтаряй след мене! Повтаряй след мене!

През деня, през нощта

пеперудка да бъда не ща.

Всичко става много леко,

щом си мързелив, човеко!

— Ето къде се е скрил! — изпищя наблизо Зинка Фокина. — Така си и знаех, че няма да отлети далече! Момичета! Обкръжавайте храста!

„Край! Откриха ни! Загубени сме! — казах си аз. — А Малинин пак заспа! И сега вече нищо не мога направи за него!“

Само при мисълта за това крилцата ми се отпуснаха и аз вече взех да оставям мравките да припълзяват до мене.

„Нека си пълзят — казах си аз наум, — все едно е сега.“

И неочаквано точно в тая минута се разнесе смехът на Костя Малинин.

Погледнах с ужас към него — от всички тези преживявания не е ли полудял насън — и виждам как две мравки пълзят по корема на Костя и го гъделичкат с мустачките си. Те го гъделичкат, а той се смее, наистина тихо, но се смее, спи и се смее. Какъв съм тъпак, как можах да забравя, че Костя Малинин най-много от всичко се бои от гъделичкане. Още в лагера колко пъти съм го будил с гъделичкане. Да благодаря на мравките, че ме подсетиха. Без да губя нито секунда, започнах да гъделичкам Костя под мишниците с четирите си крачета едновременно. Тихият смях на Костя-полумесеца веднага премина в кикотене и той се събуди. Веднага се събуди! Отвори очи и съвсем престана да спи.

Цял се тресе, кикоти се, залива се просто от смях като побъркан, държи се за корема с крачетата и говори, като се задавя от смях:

— Ох, Баранкин! Ха! Ха! Защо ме гъделичкаш? Ха! Ха! Ха!

— Ха! Ха! Ха! — отговарям аз на Малинин.

В тая минута и мене ме хвана смях, първо — на нервна почва, второ, защото се зарадвах много, че Костя се събуди от ужасното спане и съвсем дойде на себе си. От тая нервна радост за известно време дори забравих смъртната опасност, която заплашваше Костя Малинин. И най-важното, макар че Костя се събуди, аз продължавах да го гъделичкам. Отде да зная! Ще спра да го гъделичкам, а той ще вземе пак да заспи.

— Махайте се! — каза Костя Малинин на мене и мравките, като отблъскваше от себе си мене и мравките. — Какво сте ме загъделичкали! Ха-ха! А какъв е тоя шум! Ха-ха-ха!

И чак тогава с ужас си спомних какво заплашва най-добрия ми приятел и не само си спомних, а и разбрах, че като се съди по гласовете, Зинка Фокина и момичетата вече обкръжават храста.

— Малинин! — закрещях аз. — Веднага се съсредоточи и започвай да се превръщаш в търтей!

— Защо в търтей? В какъв търтей? — попита Костя, като се протягаше сладко-сладко.

— Защото там е Зинка Фокина с юнатичките. Искат да те пъхнат, защото си полумесец, в морилка! После в сушилка!

— Как така в морилка! Защо в морилка?

— За колекция! — креснах аз.

При думата „колекция“ сънят му мина съвсем и очевидно изведнъж си спомни всичко, всичко, разбра всичко, всичко и осъзна целия ужас на положението, в което бяхме попаднали! Не ще и дума! Костя добре знаеше какво е това колекция, нали и той самият по-рано беше юнатик, и той самият имаше по-рано такава колекция, в каквато искаше да го пъхне сега Зинка Фокина.

— Защо не ме събуди веднага?

— Не съм те будил ли?! Да благодариш на мравките. Те ми напомниха… Изобщо повтаряй след мене!

Аз взех да крещя заклинанието в самото ухо на Малинин, но той съвсем не ме чуваше. Очевидно при думата „колекция“ така се бе шашардисал от ужас, че престана да разбира изобщо какво искам от него.

А аз крещях с все сила:

Всичко става много леко,

щом си мързелив, човеко!

А Малинин мълча, мълча, пък като викна:

Ой, моя мамо,

пеперудка не ща да съм само.

Не е хубаво пеперудка,

а мравка — макар за минутка!

Отначало не разбрах, че този път ние с Малинин започнахме да се превръщаме в съвсем различни насекоми и пътищата ни, както се казва, ще се разделят. Аз желая да стана търтей, а Малинин иска да свърже живота си с мравките! Защо прави така? Нима не разбира какво го чака тогава? Не, според мене той сега изобщо нищо не разбира. Сега разбира само едно, че е по-добре да бъде жива трудеща се мравка, отколкото мъртва пеперуда.

Как мислите, можех ли да оставя Малинин сам в такава ситуация? Можех ли аз да стана дългоочакван търтей, а да позволя на Малинин да се превърне в работна мравка? Разбира се, не можех. Отговорен ли съм за Малинин, или не съм? Отговорен съм и още как съм отговорен! Нали аз го въвлякох в тая история, а не той мене.

На всичко отгоре в тая минута зад храстите се раздаде сякаш конски тропот, пращене на счупени клончета. От всички страни се замяркаха зад листата разноцветни мрежи за пеперуди. Няколко момичета дори се покатериха със своите мрежи на дървото и с това ни отрязаха всякакъв път за отстъпление.

Край! Нищо вече не ми оставаше, освен да набера повече въздух в гърдите си и да вложа всичкото си старание в заклинанието, което измисли в бързането тоя ненормален Малинин.

Ой, моя мамо,

пеперудка не ща да съм само.

забърборих аз след Костя Малинин.

Хубаво е, зная, да,

да си мравчица в света!

Ох, съвсем не съм уверен в това, съвсем не съм уверен! Малинин, какво да правим ние с тебе?

И защо ни е да се превръщаме в мравки?

Това беше последната мисъл, която се мярна в измъчената ми пеперудешка глава, разкъсана от грижи, тревоги, ужас и вълнения…