Тридесет и шесто събитие
Искам навеки да бъда човек!
Този ден се занимавахме с Яковлев около четири часа непрекъснато. Когато Мишка в разгара на ученето ни попита: „Не се ли уморихте? Може би искате да починем?“ — ние с Костя закрещяхме в един глас: „Не, не! Не сме уморени! Какво говориш? Каква ти почивка! Давай, не кръшкай, Яковлев!“ — „Аз не кръшкам“ — каза поразен Мишка и взе да ни обяснява следващата задача, после повтори с нас преминатия материал, после обясни още една задача, после проведе малък изпит с нас, после сложи глава на масата и каза с дрезгав шепот, че не може повече да се занимава с нас, защото гласът му е пресипнал и изобщо е капнал от умора.
Тогава взехме лопатите и тръгнахме с Мишка да садим дръвчета в градината. Физическият труд е най-добрата почивка след умствено напрежение. Като изтичахме на двора, видяхме Алик. През цялото време той седеше на пейката и пазеше да не избягаме. Гледай ти чудак! Като узна, че доброволно отиваме да работим в градината, облещи очи и хукна след нас, щракайки с фотоапарата. В градината нямаше какво да садим — всички дръвчета бяха посадени. Тогава взехме да ги поливаме, а Алик пак се пулеше непрекъснато насреща ни и щракаше с фотоапарата. После пак се върнахме у нас и учихме, докато Мишка и Костя не се умориха окончателно.
Когато Яковлев и Малинин си отидоха, аз продължих да уча самостоятелно. Занимавах се самостоятелно, докато най-после заспах на масата. Как съм се намерил в кревата, не помня, сигурно баща ми ме е пренесъл в леглото. Затова пък сутринта се събудих сам, и то толкова рано, че всички още спяха. С-а-м си оправих леглото, закусих тихо, събрах учебниците, на пръсти излязох от дома и се затичах на училище. Днес трябваше, д-н-е-с бях з-а-д-ъ-л-ж-е-н да пристигна в училище най-п-р-ъ-в!
Така и направих. Когато пристигнах в училището, всичките ми съученици още спяха дълбоко — и Зинка Фокина, и Мишка Яковлев, и Алик Новиков, и Костя Малинин — е, за него съм сигурен, че спи, капнал от умора! Само аз от целия клас не спях. Не само че не спях, а бях на училище цели два часа преди започването. Вероятно нито един ученик не е идвал през живота си толкова рано на училище. Какво бе учудването ми, когато видях, че по пътечката отсреща иззад храстите също се насочва към училищната врата нечия фигура. Спрях се. И фигурата се спря. Взех да се промъквам към входната стълба, и фигурата взе да се промъква. Показах се от храста и фигурата показа физиономията си. Дълго и мълчаливо се гледахме един друг, най-после на мене ми омръзна да мълча.
— Малинин! — казах аз.
— Е?
— Защо толкова рано си дошъл на училище?
— А ти?
— Аз п-р-о-с-т-о т-а-к-а. А ти?
— И аз п-р-о-с-т-о т-а-к-а…
— Ясно! — казахме и двамата в един глас.
Тихо, стараейки се да не шумим, ние с Костя се качихме едновременно по каменната стълба, долепихме лица до студения и мокър от росата прозорец на вратата и зачакахме мълчаливо кога ще ни пуснат в н-а-ш-е-т-о у-ч-и-л-и-щ-е.
Стояхме мълчаливо, без да се гледаме, просто стояхме и чакахме, без да подозираме дори, че точно след два часа ще се случат такива невероятни събития, които ще потресат не само целия ни клас, но и цялото училище…
Първо. Точно след два часа и десет минути Нина Николаевна ще ме вдигне на дъската и аз ще й разкажа всичко, което зная за живота на пеперудите. И Нина Николаевна ще ми каже: „Юра Баранкин! Животът на пеперудите ти познаваш много добре. Седни! Браво! Когато отговаряше, дори ми се стори, че крилца израснаха на гърба ти…“. След тия думи целият клас ще се запревива от смях и само ние с Костя няма да се усмихнем и ще седим на чина сериозни-пресериозни.
Второ. След два дни ние с Костя ще си поправим двойките на четворки.
Трето. След три дни Зинка Фокина ще заяви на всеослушание, че ние с Костя по нейно мнение сме заболели от някаква загадъчна болест, но сигурно скоро ще ни мине.
Четвърто. След няколко дни Зинка Фокина изведнъж ще престане при всеки сгоден случай да ми казва: „Баранкин, бъди човек!“.
Пето. След петнайсетина дни баща ми ще проверява, както винаги, бележника ми и за първи път в живота си нищо няма да ми каже и само ще свие учудено рамене и ще се спогледат мълчаливо с мама.
Шесто. Точно след един месец директорът на нашето училище Василий Василиевич Туркин…
Впрочем да се говори за това е още рано, нали това ще се случи след месец, а сега са минали само десет минути, само десет минути, откакто стоим с Костя пред училищната врата, просто стоим и чакаме кога най-после вратата ще се отвори и ще ни пуснат в училище, в н-а-ш-е-т-о у-ч-и-л-и-щ-е.
