Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (12) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Дванадесето събитие
Котката Муска иска да ме изяде

И така, аз се обърнах… Гледам, Костя Малинин го няма на земята, вече е на акацията. Увиснал на едно клонче надолу с главата, маха крила и крещи като побъркан:

— Котка! Зад гърба ти котка!

Обърнах глава на другата страна. От бараката към мене наистина се приближаваше котка, обикновена котка. Само че не можех да разбера какво страшно има в това и защо Костя вдига такава паника, като че на двора се е появил тигър. Побъркан човек е тоя Малинин! Ако знаех, че ще бъде такова нервно врабче, хич нямаше да се залавям с него.

— Юр-чик! Хвръквай по-скоро! — продължаваше да се мята на клончето Костя Малинин.

Котката се приближи и спря. Аз подскочих към нея странешком и веднага познах мамината любима котка Муска. Когато седях на скамейката още като човек, тя скочи от перваза право при мене и започна да се трие о краката ми, а аз я изгоних, за да не ми пречи да мисля.

— Здравей, Муска! — изчуруликах аз радостно. — Разбра ли кой съм, или не? Ти какво, не можеш ли да познаеш господаря си? Не бой се де, ела по-близо, няма да те изям! Това съм аз! Гледай ти, чу-чу-дачка! А там на дървото е Костя Малинин. И него ли не позна? Костя, не се бой, ела насам! Това е нашата Муска!

— Ти си се побъркал! — зацвърча пак от акацията Костя. — Тя ще те изяде!

— Мене? Своя господар? Ти си май побъркан, не аз!

Още не бях завършил думите си, когато отзад ме връхлетя нещо фучащо, тежко и ме притисна под себе си. „Муска“ — помислих си и отскочих силно настрана и нагоре към акацията, в чиито клончета продължаваше да цвърчи Малинин. Излетях като камък от прашка. Едва не съборих от дървото най-добрия си приятел. Добре че той се задържа. Същевременно и аз успях да се заловя за едно клонче. Погледнах от акацията надолу. Муска шареше с опашка по тревата и фучеше.

Във въздуха плуваха бавно, като рибки в аквариум, откъснатите от хълбока ми перца.

— Полу-чи-чи си го! Полу-чи си го! — Продължаваше да цвърчи злобно Костя Малинин.

— Ни-що-що не разбирам — изчуруликах аз. — Толкова позната котка… Може да се каже, близка, скъпа…

— „Близка, скъпа“… Да благодариш, че се отърва…

— Пред котки Баранкин никога не е отстъпвал!

— Брей, какъв храбрец! Раз-чу-чу-руликал се: „Ела тука, няма да те изям, чу-дач-ка!“. Ти си чу-чу-дак! Да не би да си забравил, че котките ядат врабчета?

— Не съм забравил — казах аз, — просто още не мога да свикна с това, че съм врабче.

— „Не мога да свикна!“ А защо аз веднага свикнах? — каза Костя и добави: — Какво щях да кажа на майка ти, ако те беше изяла твоята скъпа Муска?

Представих си за секунда какво наистина щеше да стане, ако не бях успял да се изтръгна от Мускините лапи, и ми стана зле. Да си призная, просто се изплаших и макар че опасността беше минала и нямаше от какво да се боя, перата ми взеха да се надигат и аз целият настръхнах.

— Какво ти е? — попита ме Костя. — Ти си като чу-чу-чумав!

— Нищо… Горещо е! — казах аз и взех да си вея с едното крило.

Костя започна пак да ми се кара, а аз си мушнах главата под крилото, но в това време някой ме ръгна с нещо остро в хълбока…