Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (18) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Осемнадесето събитие
Костя Малинин се „начурулика“

— Има ли край това, или няма? — простена Малинин и усили летенето.

— Ето тези най-силно чу-чуруликаха! — викна някой зад нас.

Преследващите ни врабчета взеха да ни заобикалят.

— Деца! Какво правите! Та ние само така си чуруликахме! — оправдавахме се, летейки.

— А за-що-що долетяхте?

— За нищо. Просто така — да погледаме!

— Да погледате ли! Сега ще ви дадем да се разберете!… Сега ще ви разпердушиним!

Врабчетата вече ни настигаха и сигурно щяха да ни напердашат и разпердушинят, ако не бях използвал един остроумен боеви похват, който летците наричат „бъчва“. Издебнах удобен момент, допуснах преследвачите близо до себе си, после най-неочаквано се обърнах във въздуха по гръб и ритнах с крак един от нападателите. Врабчето изхвърча встрани и се шибна в стобора.

— Аха! — закрещях аз със страшен глас. — Баранкин е във въздуха! Пази се!

Ритнах втори — и той отхвръкна! Така летях, крещях и ритах, докато не разпръснах на разни страни всички преследвачи. Противниците, като нямаха, разбира се, и понятие от висш пилотаж, се сащисаха, объркаха пусулата и взеха да изостават, изостават, изостават…

Като използвахме объркването на врабчетата, ние побързахме да се скрием зад дърветата и паднахме изтощени на първия изпречил ни се покрив.

От мене се вдигаше пара, а сърцето ми подскачаше като капаче на кипящ чайник.

— Разбира се! — каза Костя, като едвам си поемаше дъх. — Ти както искаш, но аз лич-но се на-чу-ру-ликах! Край!

Малинин чукна с клюн по покрива и взе да ми се кара с последни сили, задето му наговорих куп измислици за чудесния живот на врабчетата.

— „Цял месец съм ги наблюдавал…“ — каза Малинин, като ми подражаваше: — „Животът им е безгрижен! Животът им е без труд!“

— Виновен ли съм — казах аз, — че така ми се е сторило?…

А Костя Малинин отвърна:

— Аз ти казвах, че трябва да се превърнем в пеперуди. Пеперудите и гнезда не вият, и котки ги не ядат, и се хранят не с овес, а със сладък нектар. Ох, колко ще е вкусно!…

Мълчах. Костя Малинин, разбира се, много по-добре от мене познава живота на пеперудите. По едно време той имаше дори цяла сбирка, но я смени за марки. Сигурно Костя е бил прав и ние трябваше веднага да се превърнем в пеперуди. Изкушение е наистина по цял ден да си пърхаш от цвят на цвят и през цялото време да ядеш сладки неща…

И все пак преди превръщането ни в пеперуди аз исках да разпитам Костя по-подробно за техния живот. Да не загазим втори път…

— Помниш ли, Нина Николаевна ни разказваше — казах аз, — че пеперудите опрашват цветята…

— Нека си ги опрашват! — каза Костя. — А пък ние няма! Да не сме луди!

Въпреки че в Костиния отговор имаше желязна логика, аз все пак реших да му задам още един въпрос.

— А как стои въпросът с ученето при пеперудите? — попитах аз. — Може би и те учат нещо.

— А ти докога ще ми задаваш въпроси? На, и котки довтасаха! — закрещя ми като бесен Костя Малинин.

Помислих си, че се шегува. Гледам — от таванското прозорче наистина излизат три котки, целите омърляни с въглища, и впиват поглед в нас с Костя. Двете от тях ми бяха непознати, а третата беше нашата Муска. Изглежда, възнамеряваше да свърши с мене. Нямаше време за повече разсъждения.

— За превръщане в пеперуди приготви се! — изкомандвах аз с възбуден шепот.

— Приготвих се! — обади се Малинин.

— За-поч-ва-ме! — казах аз.

— Как така — за-поч-ва-ме? — каза Костя Малинин. — А какво се казва? Какви думи?

Наистина бях съвсем забравил, че старото ми врабешко заклинание не подхождаше за новото превръщане в пеперуди.

— Сега! — казах аз. — Сега! Сега ще го преправя!…

— По-бързо го преправяй! — закрещя Костя.

— Готово! — казвам аз. — Повтаряй след мене!… „Не искам да бъда врабче! Искам да бъда пеперуда!“

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

Ето аз! Ето аз!

Пеперудчица ставам завчас.^[1]

— Излиза нескопосано! — каза Костя, като гледаше с ужас приближаващите се котки.

— Ще се намериш в корема на котката — казах аз — и тогава ще излезе скопосано! Повтаряй по-скоро!

Костя Малинин затвори очи и почна да бърбори бързо-бързо думите на моето нескопосано вълшебно заклинание, като ме изпреварваше на всяка дума:

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

„Само да успеем! — помислих си аз. — Само да успеем да се превърнем, преди да ни сграбчат котките!…“ Това бе последната мисъл, мярнала се в измъчената ми врабешка глава, която се пръскаше от грижи, тревоги, ужас и вълнения…