Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (21) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и първо събитие
Каскет — зенитно оръдие

Почакахме врабчето да се отдалечи, излетяхме внимателно изпод покрива и се отправихме за нектар към една леха с цветя. Аз, разбира се, както и по-рано, като летях, падах във въздушни ями, но неизвестно защо вече не изпитвах чувството, че умирам от радост. Изведнъж ми се отщя да „ахкам“.

— Птиците са опасни само горе — каза Малинин, — колкото си по-близо до земята, толкова е по-безопасно. В краен случай, като видиш врабче — маскирай се.

„Маскирай се!“ „Ами ако докато ям нектар, мене ме изядат, тогава?…“ Идеше ми да задам тоя въпрос на Малинин, но пак се въздържах. В лехата имаше много цветя — и червени, и бели, и сини — и от всички се разнасяше такава чудесна нектарна миризма като от мамините сладки в кухнята.

Само от миризмата на нектара слюнките ми потекоха и дори ми се замая главата. Вече не слушах какво ми говори Костя. Избрах си самостоятелно най-големия цвят и закръжих над него, търсейки място за кацане.

— Смачкай я! — чу се внезапно зад гърба ми нечий пронизителен глас.

Преобърнах се във въздуха и видях наблизо две момчета с лопати; те размахваха каскети и тичаха към мене, тежко тропайки.

— Това е гъботворка! Смачкай я! Аз я познавам! — викна едното от тях, сложи пръсти в уста и свирна оглушително.

Тъй като аз според Костя бях зелева пеперуда и нямах никакво отношение към гъботворката, то не обърнах внимание на виковете на децата. Пак се преобърнах най-спокойно във въздуха и отново закръжих над същия най-голям цвят, който миришеше така вкусно на нектар. В това време отзад ме покри огромна сянка, до крилата ми нещо свирна и със силен въздушен удар ме запрати на земята.

— Ур-ра! Съборихме я! — закрещя едно от момчетата и размаха каскета над главата си.

Гласът на момчето ми се стори много познат.

— Не, не сме я съборили! — каза другото момче. — Скри се между цветята! Търси!…

И вторият глас ми се стори познат. Вгледах се по-добре в изтребителите на гъботворките и познах съучениците си Венка Смирнов, същия Венка, който стреляше с прашка по нас с Костя, когато бяхме още врабчета, и Генка Коромислов, Венковия придворен.

„Добре, Венка! — казах си. — Имаш късмет, че сега съм пеперуда, а иначе щях да си видя сметките с тебе!“ В същото време Венка и Генка тършуваха из тревата да ме открият сред цветята. Но аз не се уплаших. Щом паднах на земята, веднага си свих крилцата и се престорих на сух лист от бреза. Децата тъпчеха наоколо, едно дори ме отхвърли с носа на обувката си. Като почаках да се обърнат с гръб към мене, аз подскочих и полетях.

— Ето я! — закрещяха изтребителите на гъботворки, но беше вече късно.

Издигнах се високо във въздуха и съвсем неочаквано се намерих до Малинин.

— Аз ти викам: „Отлитай!“ — разкряска се уплашеният Костя, — а ти в цветето се навираш!

— Ами нали те викаха „Смачкай гъботворката!“, а ти каза, че съм зелева пеперуда от семейството на пиеридите.

— Много ти разбират тия дръвници от пеперуди! — каза Костя и кацна на електрическия часовник, който висеше на стълба над лехата.

Погледнах колко е часът и си почесах врата с краче. Беше точно дванайсет часът, а животът ни съвсем не течеше така, както го рисуваше Костя Малинин. Все повече и повече ми се прияждаше, а Венка и Генка киснеха на лехата. Те ми намигаха, махаха ръце, кимаха с глава и търпеливо изчакваха да се спусна пак в лехата. Да имат да вземат, не съм глупак! Мислех си, че ще им омръзне да чакат, ще си отидат и тогава ние с Костя ще се наядем с нектар. Но тия хаймани започнаха пак да свиркат, да размахват каскети и да ме наричат с най-обидни имена и прякори.

— От вредители го чувам! — извиках аз ядосан. — Зинка Фокина ви чака в градината на бригада, а вие тука с пеперуди се забавлявате!

След това Генка запрати по нас каскета си, а Венка се покатери на стълба и падна.

— Тука не може да се закуси! — каза Костя, сякаш знаеше за какво мисля в тая минута.