Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (15) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Петнадесето събитие
Какво става, когато синовете се отричат от майка си

Погледнах нагоре и видях дебела врабка, увиснала на съседното клонче. Тя ни нарече свои синове.

— А защо мълчи-чи-те, защо нищо не отговаряте на своята май-чи-чи-ца?

— Нищо не разбирам! — прошепна ми Костя: — Защо се нарича наша майчица?

— Какво има за разбиране? Сигурно ни взе за свои птичета.

— Та приличаме ли?

— Откъде да зная…

— Защо се криете от своята май-чи-чи-ца? — продължаваше да чурулика врабката. — Не се бойте! Летете насам! Е, добре, този път ще ви се размине.

— Дали пък наистина приличаме на синовете й?

— Може би!

— И таз добра! Извинете, гражданко! — каза Костя. — От никого не се крием, а вас изобщо виждаме за първи път!

— Каква ти гражданка! — закрещя врабката. — Милички врабчета, чуйте само как нарича той своята май-чи-чи-ца!

Цялото ято врабчета, накацали на съседното дърво, се възмутиха гръмко, а дебелата врабка така се ядоса, че дори клъвна Костя Малинин по шията.

Костя запищя.

— Ле-лич-ко! — застъпих се аз за своя приятел. — Че-че-стна дума, ние не сме ваши деца. Че-че-стна, пре-че-че-честна!

— Гледайте, милички врабче-че-та, и този не иска да ме признае за своя май-чи-чи-ца — зац-върча врабката и заподскача на клончето, като махаше с крилца.

Врабчетата взеха още по-силно да ни се карат, а нашата „майчица“ ни удари такава тупаница, че пух полетя от нас като от възглавници. Трябваше с Малинин да си вземем думите обратно и да наречем врабката „майчица“.

— Това е! — успокои се в същия миг врабката. — А сега, синчета, да летим! Да се учи-чим да вием гнездо!

— Ка-ак — да се учим ли? — викнахме с Костя в един глас.