Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (31) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Тридесет и първо събитие
Ето какво нещо е мирмики и ето какво е Костя Малинин

Не знам как би завършило всичко това (боя се дори да гадая как би завършило всичко това!), ако седящата на най-високото цвете мравка не се беше разкрещяла:

— Мирмики идват! Мирмики! Мирмики!!!

При думата „мирмики“ мравките, които влачеха мене и Костя, се разтрепериха някак странно от главата до краката и ни хвърлиха на земята. После се замятаха на всички страни, замахаха треперещи мустачки и заритаха смешно с крачка. Всичко това приличаше на някакъв боен танц на диваци. Като се почукваха една друга с мустачки, повдигаха на задните крачета, пристъпваха с танцови стъпки и заемаха от време на време застрашителни пози, мравките повтаряха една след друга странната и непонятна дума, произнесена от седящата на цветчето мравка: „Мирмики! Мирмики!“. После всички като една се хвърлиха презглава в тревата, сякаш ни забравиха нас с Костя. След миг мравките до една се бяха скрили зад стволовете на тревичките. Поляната опустя. Останахме сами.

Не зная защо, но и на мене ми се предаде тревожното настроение, обхванало всички мравки при думата „мирмики“.

— Пълзи след мене! Само, че тихо… Не шуми — казах аз на Костя Малинин, като се покатерих на близкото цвете и заоглеждах околността.

— Защо тихо? — попита Малинин и се закатери след мене.

— Така! За всеки случай — казах аз, без да предполагам, че моята предпазливост точно след минута ще ни спаси живота. — Пълзи нагоре!

— Да не би пък да не пълзя? — озъби се Малинин.

Като се покатерих на един лист, аз исках да се изкача още по-високо, но изведнъж забелязах долу под нас черната куца мравка и останалите наши „носачи“. Те излизаха от гъстата гора, като някак странно обръщаха гърбове. Образуваха верига и се спряха. Надвесили глави от листчето, ние с Костя мълчаливо наблюдавахме странното поведение на черните мравки. Те стояха, без да мърдат, като войници, готови за бой. В същата минута из тревната горичка изпълзяха петнайсетина едри червенорижи мравки. Изпълзяха и също се спряха.

Това, което се случи после, приличаше на кратък кинопреглед за войната.

Рижите мравки като кучета се нахвърлиха върху черните, тракайки с огромните си челюсти — същински клещи. Докато мигна, и по земята се натъркаляха като топчици глави на черни мравки. От всички черноглави войници оцеля само куцият. Изглежда, той бе най-старият и опитен войник — така ловко се отбраняваше от напиращите две рижи мравки. Той успя така да се вкопчи в мустаците на една от тях, че от болка тя се завъртя като пумпал по земята. В това време още две рижи довтасаха на помощ на своите, пипнаха куция за задните крака и го проснаха на земята.

Черната мравка се поокопити, но още един риж мирмик скочи на гърба й. И така с черните мравки бе свършено.

Рижите с победоносен вид се огледаха, пошаваха с мустаци и взеха мълчаливо да чистят прахта от хълбоците си и да оправят външния си вид.

Отпълзях от края на листчето, като чувствах, че инстинктът, същият тоя инстинкт, който доскоро преодолявахме с Костя Малинин, започна пак да се пробужда в мене и да ме зове на бой в помощ на нашите черноглави мравки. Още секунда и аз щях непременно да скоча от цветето право върху гърбовете на рижите мирмики, но не скочих, а взех, както миналия път, да потискам в себе си инстинкта, защото това беше от негова страна явна глупост — да ме праща сам в бой против цял отряд мирмики. А освен това аз си знаех, че ако нападна рижеглавите, то инстинктът ще застави и Костя да се намеси в боя, а за друго да е — всякак може, но в бой с мирмиките нас с Малинин не ни чака нищо добро, това се знае.

Докато се борех мислено с инстинкта, мирмиките успяха да се скрият в гъсталака на тревата и поляната пак опустя. Като се стараехме да не вдигаме шум, ние с Костя на пръсти се покатерихме на връхчето на цветето и едва не ахнахме.

Оказа се, че рижите мравки бяха успели да обкръжат мравуняка от всички страни. На поляните кипеше истинско ожесточено сражение.

— Война, Малинин! — казах аз.

— Война, Баранкин! — каза Малинин.

На бойното поле имаше много по-малко рижи войници, но те бяха по-здрави, по-силни и много по-опитни от черните мравки. Бавно, крачка по крачка те отблъсваха черните мравки, които отстъпваха към мравуняка. Поляните, превзети от рижите мирмики с бой, бяха осеяни с черни трупове. Те лежаха на земята в най-разнообразни пози. Крачката на ранените потреперваха, мърдаха се челюстите им.

— Гадове! — закрещя изведнъж Малинин и се вдигна на задните си крака. — Гледай ти гадове! Бият по-малките!

Хванах за всеки случай Малинин за крачето и го отдръпнах от наблюдателния пункт.

А боят се разгаряше все по-силно и по-силно. Войниците се улавяха един друг за краката, прилагаха си „марки“, отхапваха си мустачките, впиваха смъртоносни челюсти в гърлото.

— Напред, черни тумбаци! Не се бойте! Бийте рижите! — крещеше Костя, изтръгнал се от ръцете ми. — Бийте поробителите!

А черните тумбаци наистина си ги биваше! Много бързо успяха да се приспособят към похватите на мирмиките и сега се биеха като лъвове, използвайки численото си превъзходство. По петима, по шестима се хвърляха върху някой риж великан, хващаха го за мустачките и краката и след като го разпъваха на земята, го пречукваха.

— Така им се пада! Така им се пада! — закрещях аз с цяло гърло.

— Напред, черни тумбаци! — закрещя Костя.

Рижите се объркаха и започнаха да отстъпват.

Сложих краче в устата и свирнах оглушително.

Костя заскача от радост по цветето, завъртя се, но изведнъж се спря като закован.

— Виж — каза той, като гледаше в противоположната страна на мравуняка.

Погледнах надолу и видях далече зад хълма грамаден отряд мирмики, които бързаха на помощ на своите. И то тъкмо когато черните заставиха рижите да отстъпят по целия фронт. Ако тази армия рижеглави успее да дойде навреме, черните са загубени. Ще си изпатим и ние с Костя: нали и ние сме черни мравки. Наоколо бушуваше война, а ние сме се разположили и като че гледаме кино.

Ако бяхме с Костя хора, а не мравки, щяхме да помогнем на черните, както му е редът, а сега каква полза от нас? А може би има полза. Ако сега поема командването на черните мравки, може изведнъж да се промени картината. Наистина те искаха да ни погубят, но карай да върви! Правеха го не от лошо сърце, а заради работата. Изобщо бива си ги тях! И се бият здраво! Само че някак си много инстинктивно, не влагат разум, и главнокомандващ си нямат, всеки я кара, както си знае. Ако имаха командир, щяха да покажат на рижите мирмики къде зимуват раците!

Ами ако аз и Костя наистина поемем командването? Аз — главнокомандващ, а Костя — началник на щаба ми. Не, Костя сигурно ще се изплаши — какъв началник-щаб става от него! Не, по-добре бързо да се превърнем на хора и да отблъснем рижеглавите от мравуняка.

— Малинин! — изкомандвах аз, без да откъсвам очи от сражението. — Повтаряй, Малинин!…

Искам навек

да си бъда човек!

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

— Баранкин, след мен! Смърт на мирмиките! — чух зад гърба си отчаяния вик на Костя Малинин.

Обърнах се, но беше вече късно. С думите: „Баранкин, след мен! Смърт на мирмиките!“ — Костя скочи от цветето, подхвана тичешком от земята едно клонче тояга и се завтече напред да пресече пътя на отряда на рижите мравки-разбойници.