Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (5) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Пето събитие
Все пак ни връчват лопати… И Мишка всеки момент ще се появи

Ето че настъпи тоя неделен ден! В татковия календар датата и буквите бяха нашарени с весела розова боя. За всички деца в нашата къща беше празник. Едни отиват на кино, други на мач, някои по свои лични работи, а ние седим на пейката в двора и чакаме Мишка Яковлев, за да почнем с него да учим.

И в делник да учиш не е голямо удоволствие, а в празник, когато всички почиват, е истинско мъчение. А времето като напук е чудесно. На небето няма ни едно облаче и слънцето припича като през лятото.

Сутринта, като се събудих и погледнах навън, цялото небе беше в облаци. Вятърът свиреше и брулеше жълти листа от дърветата.

Зарадвах се. Помислих си, че ще завали град като яйца, Мишка няма да посмее да излезе навън и нашите занятия ще се провалят. Ако няма град, то може да завали сняг или дъжд. Мишка с неговия характер ще се домъкне, разбира се, и в сняг, и в дъжд, но в кишаво време няма да те е толкова яд да си седиш в къщи и да дремеш над учебниците. Докато си кроях разни планове, всичко се обърна наопаки. Облаците отначало се разпръснаха, а после изчезнаха съвсем. А когато дойде Костя Малинин, времето изобщо се оправи и сега навън е слънчево, а небето е чисто-чисто. И въздухът не трепва. Тихо е. Толкова е тихо, че от брезата, под която седим с Костя, престанаха да падат жълти листа.

— Ей вие, брезови манатарки! — чу се от прозореца на нашето жилище маминият глас. — Ще дойдете ли най-после да учите, или не?

Този въпрос тя ни задаваше за пети или шести път.

— Чакаме Яковлев!

— А без Яковлев не бива ли да започвате?

— Не бива! — казахме с Костя в един глас, обърнахме гръб на прозореца и загледахме през акациевите храсти вратичката, откъдето трябваше да се появи Мишка.

Но Мишка го нямаше и нямаше. Вместо него над вратичката се мяркаше и от време на време се подаваше иззад дърветата Алик Новиков. Той бе, както винаги, целият накичен с фотоапарати и всякакви фотографски принадлежности. Аз, разбира се, не можех да гледам спокойно тоя шпионин и се извърнах настрани.

— И това ми било неделя! — казах аз, като стиснах зъби.

В това време към Алик се приближи Зинка Фокина. Тя носеше на рамо четири лопати, под мишницата си бе стиснала картонена кутия, а в лявата ръка държеше мрежа за пеперуди.

Алик фотографира Зинка с лопатите и после заедно тръгнаха към нас. Мислех си, че сега Алик ще вземе лопатите на своето рамо, но това не стана. Зинка Фокина продължаваше да мъкне и четирите лопати, а пък Алик продължаваше да държи с две ръце фотоапарата, който висеше на шията му.

— Хей вие, Фото-Граф — казах на Алик, когато заедно със Зинка се приближиха до скамейката. — Изглежда тези лопати не са по силите ви, ваше проявителство!

— Затова пък те ще са по силите на вас с Костя — каза Алик Новиков, без да се смути ни най-малко, и насочи апарата към нас с Костя. — Надпис: Председателката на класа З. Фокина връчва тържествено селскостопански инвентар на своите съотечественици…

Зинка Фокина опря лопатите на скамейката, а Алик Новиков щракна фотоапарата.

— Да — казах аз, като разглеждах внимателно лопатите. — Получава се като в списанието „Костьор“…

— Какво се получава? — попита ме Фокина.

— Скрита картинка — поясних аз.

— Разбрах — каза Алик, — къде е дръжката на тази лопата?

— Не — казах аз на Алик. — Къде е момчето, което ще работи с лопатата?

— Баранкин! — възмути се Зина Фокина. — Ти нямаш ли намерение днес да озеленяваш училището?

— Защо да нямам намерение? — отговорих аз на Зинка. — Колкото до намерение, имам намерение… Само че не се знае колко време ще се каня…

— Баранкин, бъди човек! — каза Фокина.

Тя искаше да каже на мене и Костя още нещо, но размисли, фръцна се и с лопата на рамо, закрачи мълчаливо към училището.

Алик Новиков отново зае своя пост до вратичката зад дървото. Костя се намръщи още повече и втренчи поглед в лопатите: гледаше ги като хипнотизиран, а пък аз, обратно — опитвах се да не обръщам никакво внимание на „инвентара“. Като се мъчех с всички сили да си придам весел вид, аз започнах да гледам дърветата, без да допусна дори, че остава съвсем малко време до невероятните, фантастични и, бих казал, свръхестествени събития, които се разиграха в нашия двор.