Фирдоуси
Шах-наме (91)

Пиран довежда Кей-Хосров при Афрасиаб

Веднъж в мига, когато падна здрач,

в двореца на Пиран дойде ездач

и каза, че Афрасиаб го чака.

И ето що от царя чу юнака:

„Теша напразно своята душа,

но все не мога да се утеша.

И сякаш над деня ми хвърля сянка

на юношата царската осанка.

Кой гледа Феридуновия внук?

Пастирите? Туй е противно тук!

О, щом съдбата нещо е решила,

да се възпре — не съществува сила!

Ако е чужд на старата вражда —

момчето да гори като звезда.

Но пламне ли в злонравие голямо,

ще се разправя както със баща му.“

„О, царю превелик — се чу в двореца, —

не се нуждае от съвет мъдреца.

Но миналото как ще знае то,

когато просто е едно листо

в гората сред пастирите случайни

и чужди са за него всички тайни.

Чух вчера от наставника му аз,

че — пролетен — растял като витяз

и всеки го поглеждал удивен,

но само… той от разум бил лишен.

Тревогата си забрави веднага

и си спомни ти мъдростта предрага:

Наставникът е над бащата. Тук

на майка си прилича твоят внук.

Щом ти издумаш царската си дума,

със Кей-Хосров ще полетя из друма.

Но моя смут разкъсай като дим:

Кълна се — той ще бъде невредим!

Кълна се — туй през времето просветва,

дори и Феридун е давал клетва

и към измяната е бил жесток.

Тур винаги се е кълнял пред бог.

Задшем на меча си е давал слово

и към небето е шептял сурово.“

От всичко туй тревогата отмина,

утихна и гнева на властелина.

И пред твореца свят той обеща:

„Кълна се в светлината аз, в нощта,

кълна се в този, що създаде свода,

човекът и безкрайната природа —

че няма да убия Кей-Хосров,

ако не трепне тука пламък нов.“

Пиран отвърна: „О, бъди щастлив,

избра ти с право пътя справедлив!

Най-светъл разум да те води вечно,

да бъде твое — близко и далечно!“

Пиран се втурна към Хосров веднага

и тъй му каза със усмивка драга:

„Щом ти пред царя стигнеш най-подир,

за бой ли пита — говори за пир.

Пристъпвайки, прави се, че не знаеш

какъв е той и затова нехаеш.

Като безумен ти да се държиш

и може би така ще се спасиш.“

Корона царска му сложи Пиран,

по царски стегна неговия стан,

за кон — същ пламък — той отдаде слово.

И двамата потеглиха отново.

Те към двореца царски полетяха

и всички през сълзи му се дивяха.

„Сторете път! — се чуваше тогаз. —

Към царя приближава млад витяз!“

В чертога влезе Кей-Хосров напето,

пред царя спря с Пиран за миг и ето —

пот заблестя на царското чело,

припомняйки си стореното зло.

Като върба Пиран трептеше свит,

че момъкът ще бъде тук убит.

Ту гняв, ту милост пламваше у царя…

Бледнееше ликът на господаря

пред този млад и славен великан,

доведен ненадейно от Пиран.

Но за усмивка той намери сили,

че небесата бяха се смилили.

„Пастире млад — пръв царя прошептя, —

що знаеш за деня и за нощта?

До днеска как живя сред планината,

кажи ми, как пасеше ти стадата?“

А той отвърна: „Няма дивеч там,

какво е лък, стрели, колчан — не знам!“

Попита го Афрасиаб тогава

какво е учил, що е зло и слава!

И чу: „Дори пантери не видях,

че в миши дупки те лежат от страх.“

Попитаха го за Иран и само

каква е майка му и кой — баща му.

Отвърна: „Та за кой ли лъв е чест

да влиза във борба с ловджийски пес!“

Поде пак царят: „Може би в Иран

ти си готов да вдигнеш боен стан?“

А той отвърна: „Да, добре живея,

в гората вчера срещнах лесничея.“

Разсмя се царят, сякаш разцъфтя,

и пак към него с нежност прошептя:

„Навярно за наука ти си жаден

или да влезеш в боя безпощаден?“

„Без масло млякото е — каза той, —

козарите-лъжци май нямат брой!“

Бе смешен този разговор, забавен,

и царят рече: „О, юнако славен,

наистина — от ум е той лишен:

не разпознава що е нощ, що ден.

Навярно в други светове пътува —

за мъст такъв безумец не жадува!

На Ференгис върни го, нека млад

да поживее в своя бащин град.

Наставник мъдър зорко да го пази

от зли съвети или от омрази.

По царски да издигне рамене,

богат с дирхеми, роби и коне.“