Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- شاهنامه, 994 (Обществено достояние)
- Превод от персийски (фарси)
- Йордан Милев, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2013 г.)
Издание:
Автор: Фирдоуси
Заглавие: Шах-наме
Преводач: Йордан Милев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: Фарси
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: поема
Националност: Иранска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678
История
- — Добавяне
Сухраб пита Хаджир за имената на иранските юнаци
Зората запламтя над дол и рид.
А слънцето бе като златен щит,
когато, цял в желязната си броня.
Сухраб възседна мигновено коня,
готов за бой с индийския си меч.
Блестеше неговия шлем далеч.
И ласото, и всичко бе готово
да полети, навъсил взор сурово
на хълма близък, откъдето той
видя подробно огнения строй
на враговете. И Хаджир повика
със думите: „Бъди с душа велика,
че кривата стрела не знае цел,
тъй както и човека неумел.
Какво те питам — ти ми разкажи
и не мисли, че вярвам на лъжи.
Щом искаш да се върнеш здрав и жив
и сред витязите да си щастлив —
най-точно ти ме запознай с войската,
с която вече водя аз войната.
А за това с признателност от мен
ще бъдеш най-богато надарен.
Но ако искаш да ме излъжеш ти,
едва ли някой тук ще ти прости.“
Хаджир отвърна: „Щом и ти сега
ме питаш за иранската войска —
ще бъда искрен, мразя аз лъжата,
и точно ще ти обясня нещата,
че свята е за мен искреността —
и ми е чужда, знай, ненавистта.
Нали е правдата навред желана,
а кривдата — ненужна и презряна!“
Сухраб продума пак: „Кои са там
иранските юнаци, що не знам?
Аз искам твоя взор да ми покаже
кой е Гударз или пък Гив и даже
Бахрам, могъщия Рустам и Тус,
ще ми посочиш ти и Кей-Кавус!
Виж шатрите, които бързо вчера
изгряха като кожа на пантера;
и слоновете им виж, и трон един,
що сякаш Нил блести под свода син;
до него прът с луна и знаме — злато
и слънце връз коприната, която
е осветила тук простора цял…
Кой мъж такова знаме е развял?“
„Това е шахът — промълви Хаджир, —
от лъвове се пази той безспир.“
И пак Сухраб попита: „А отдясно,
где слоновете се сивеят ясно,
чернее шатра; във двуреден строй
тъмнеят мечоносци там безброй;
от слонове и тигри защитима,
наоколо и друга шатра има,
ала край нея виждам кон до кон,
за герб на знамето белее слон?“
Хаджир отвърна сякаш наизуст:
„Това е щабът на юнака Тус!“
„А на кого е шатрата червена —
Сухраб попита, — гдето вдъхновена
желязна свита вдига герб такъв:
сред бисери — за бой приготвен лъв?
Там нямат край иранските дружини,
със копия под небесата сини.
Добре ти виж, а след това — кажи,
не си криви душата със лъжи!“
Хаджир поде: „Бди в шатрата-палат
Гударз, синът достоен на Гошвад.
С осемдесет витязи — все могъщи,
във боя — слонове и тигри същи.
В леса е носорог, в степта — пантера
и славата му тук не е от вчера.“
Витязът рече: „В синия простор
зелена шатра вижда моя взор;
до нея — рат безбройна; вътре — трона,
под стяга на Каве, а небосклона
блести от бисери и скъпи кожи;
и обкръжен с иранските велможи,
седи юнак, какъвто сред Иран
не се е раждал друг с подобен стан!
Едва до рамото му стига коня,
с копито-ласо, и щом литне с оня
неудържим и страшен бяг познат —
ще кажеш, че е рукнал водопад.
По слоновете тежка броня има,
а в погледа му — мъст неповторима.
Макар и седнал, той с една глава
стърчи над всички, прави при това.
На стяга — дракон, бълващ черен дим,
а върху пръта — лъв неустрашим.“
Замисли се Хаджир: „Как, мили боже,
да назова баща му, щом той може
да го срази като настръхнал лъв
и цял Иран да потопи във кръв!
Не е ли по-добре, ако пред боя
остане неизвестен там героя?“
И продължи: „Това е исполин,
при Кей-Кавус пристигнал чак от Чин.“
„А как се казва?“ — пак Сухраб му рече
и чу: „Не знам! Бях в Крепостта, далече
от Кей-Кавус, когато в оня миг
за помощ беше той дошъл велик.“
Сухраб помръкна от тъга голяма,
повярвал, че баща му тук го няма;
макар че вече беше го познал
по думите на майка си, той с жал
все чакаше да чуе от Хаджир,
Рустам че се е мярнал най-подир.
Но друго бе решено от съдбата,
а кой до днес я победи в борбата
за въздух? И отново той попита:
„Чия ли шатра стига до зенита?
Пред нея виждам воини, слон до слон,
дочувам тръбен звук подобно тон.
На стяга — лъв, главата му е златна,
коприната се вее необятна,
а пък край трона — млади роби в строй
възнасят господарския покой!“
„Това е Гив — бе отговорът честен, —
син на Гударз, и е от род известен —
през вековете още знаменит,
а днес в степта е вдигнал щит до щит.
Щастливец — за свой зет Рустам прие го.
в Иран не знаят втори като него.“
Прекъсна го Сухраб: „На оня скат
белее чудна шатра от брокат:
виж, конници, навярно над хиляда,
безстрашни, който и да ги напада.
Пехотата е просто като зид,
държи там всеки копие и щит,
а трона от кост слонова изгрява
и от санталово дърво и слава.
От робите си обкръжен — кой там
е заспял в такъв разкош голям?“
„Това е Фернброз — с усмивка плаха
Хаджир отвърна, — той е син на шаха.“
Сухраб прошепна: „Щом е син на вожда,
едничка славата ще му подхожда.“
И пак поде: „Ала на оня бряг
аз виждам скъпоценен слънчев стяг
над шатрата от жълтата коприна;
с луна на богоравната върлина,
той сякаш търси нова висина
с небесни и червени знамена!“
Хаджир отвърна: „Там седи Гораз,
прославен с лъвско мъжество сред нас;
на Гив е син и хич не се страхува,
дори наблизо битката да чува.“
Синът баща си търсеше, но пак
го лъжеше пленения юнак.
Какво да прави, мислеше смутено,
от бога му е предопределено
или така съдбата е решила
и щом е тъй — не съществува сила
да я възпре. А що ще стане с теб,
щом всяка нощ се връща като креп…
И пак Сухраб започна със въпроси
за името, в сърцето си що носи,
за шатрата със коня-ураган,
за бронята на този великан.
Ала Хаджир бе същият до края:
„Не лъжа, господарю, че не зная
как се нарича този исполин,
знам само, че пристигна той от Чин!“
„Ти си лъжец — Сухраб го сряза там, —
кога ли ще ми назовеш Рустам?
Прославен мъж, със име най-достойно —
не би се скрил посред полето бойно:
ти сам ми каза, че е великан,
че има тон огромен боздуган
в защита на Иран… И ако шаха
е вече върху слона и изгряха
там знамената за двубой голям —
не трябва ли пред тях да е Рустам?“
Хаджир възкликна тихо: „Кой го знае!
Той може би в Забулистан витае,
където сред красавици и мир
настана вече пролетния пир.“
„Ти помисли — Сухраб поде полека —
как може да не бъде тук човека,
когато Кей-Кавус успя да събере
на помощ най-великите царе,
а пък Рустам ще седне да пирува!
Такова нещо май не съществува.
И не забравяй, че си ти пленен,
че своята глава дължиш на мен!
О, ако тук — ще бъда вече кратък —
и кажеш истината — по-нататък
ще бъдеш сред велможите и дар
от мене ще получиш като цар.
Но ако скриеш ти от мен юнака,
съдба каква ли може да те чака —
главата ти ще взема, побеснял;
сам избери сега ти своя дял,
че взел на много знания венеца,
така е казал някога мъдреца:
неказаната дума е елмаз,
в хазна или в тъмница скрит от нас,
ала показан в миг на светлина —
блести той силно, няма той цена.“
Хаджир му каза: „Само този княз
или пък цар, преситил се от власт,
срещу Рустам би тръгнал, мили боже;
срещу юнака славен, който може
да смаже слон огромен само с длан
или пък наковалня — с боздуган.
Да е врагът подобно облак черен —
пак е за него нищо, че безмерен
е облакът на неговия прах,
когато с Рахш се понесе без страх.
Той е по-силен и от сто витязи;
по ръст — платан, в миг всеки да се пази,
когато неговия гняв расте.
И лъв, и слон той леко ще смете.“
Но имаше сърце честолюбиво
Сухраб и го прекъсна диво:
„Нещастният Гударз! От чест лишен
бил неговият син — аз съм сломен.
Навярно ти не знаеш, че и други
юнаци има с чест и със заслуги —
та превъзнасяш толкова Рустам!
Не си ли чул какво се казва срам?
Ако го срещна в боя аз случайно,
ще закипи степта — море безкрайно, —
но може ли дори една вълна
да устои пред бялата стена
на моя меч, що като слънце грее
и затова така нощта бледнее!“
От друго се вълнуваше Хаджир:
„Покажа ли му аз Рустам — подир
витязът млад — изправил лъвско рамо
и с царствен вид, — ръка ще вдигне само
и страшната войска ще събере;
ще тръгне неговия кон напред,
където на дружините сред боя
той може да погуби сам героя.
А щом Рустам загине — кой от нас
ще спре непобедимия витяз!
И той, опънал исполинско стреме,
короната на Кей Кавус ще вземе.
Предателството на смъртта е равно:
умри със чест, отколкото безславно
да проживееш своя глупав ден.
Иран какво ли ще загуби с мен!
И кой съм аз? — Един от синовете
на славния Гударз, що с ветровете
на битките се носят: ето Гив —
от много боеве с венец щастлив;
Шейдуш, що лъв убива, и Рохам,
и още там безстрашния Бахрам…
Ще утешат баща ми те, когато
от нас врагът изчезне като ято.
И мога ли да изтърпя — без тях
да е Иран? Аз нямам капка страх
пред меча, който ще срази подлеца!
Така е казал някога мъдреца;
топола щом подпира небесата,
фазанът не мечтае за тревата.
Какъв е — рече — този гняв голям!
Какво ли все ме питаш за Рустам?
Запален от непоносима злоба,
навярно тука сам си търсиш гроба!
Разпитваш, сякаш че въртиш длето
в сърцето ми, туй, що не знам. Защо?
Главата ми ако жадуваш вече,
вземи я — този миг не е далече!
Или мечтаеш в близката борба
да победиш Рустам — каква съдба
да се залъгваш с мисли мълчаливо;
я по-добре си замини щастливо!“