Фирдоуси
Шах-наме (107)

Фирдоуси плаче за смъртта на своя син

И — край. Навърших шестдесет и шест.

Не трябва вече да се лутам днес.

За своя син да мисля ми остава

и тази мисъл ще ме утешава.

Да си отида, беше моят ред,

но моят син замина тих и блед.

Вървя към тебе, сине мой, през здрача

и щом те срещна — всичко ще изплача:

„Наместо аз, ти с младата си гръд

пое без разрешение отвъд.

Защита беше на баща си роден,

но го остави тъжен и негоден.

И затова ли ти си тръгна сам,

защото нов другар намери там?“

Несвършил тридесет и седем зими,

излъган, мина в други дни незрими.

Той бе суров във часове на скръб…

Сега за туй ли ми обърна гръб?

И тръгна, ала мъката остана,

съдбата ми нанесе тежка рана.

Отиде и в градината на бога

навярно търси място, за да мога,

уви, да спра и аз, но там, където

не знае вече връщане сърцето!

Към мене гледа, чака всеки час,

той ми се сърди: тук се бавя аз.

Да, аз се бавя, а той бърза леко,

със старец стига ли се надалеко!

Че аз съм стар, той — млад; баща, той — син,

но без да пита, тръгна той един.

Какво разбрах аз в края на зенита?

На тялото душата да е щита!

И затова сега твореца моля

на слабия да вдъхне малко воля,

а твоя дух така да освети,

че всички грехове да ти прости.