Фирдоуси
Шах-наме (22)

Сам се отправя на война с Мехраб

И думите ненавистни на шаха

в Кабул до Зал и царя долетяха.

Потресен беше всеки от вестта,

в двореца падна като здрач скръбта.

Мехраб, Синдохт и дъщерята чудна

ридаеха в минутата най-трудна.

Обзет от гняв, изправил гордо стан,

замина скоро от Кабул Дастан,

замислен: „Нека дракона пристигне

и нека всичко тук смъртта постигне,

но щом Кабул ще разрушим без време,

то най-напред главата ми да вземе.“

Препускаше към Сам витязът млад,

душата му приличаше на ад.

А щом научи за това бащата,

че Зал насам се носи през полята —

да се строи войската даде знак,

развяха Фаридуновия стяг.

Забиха барабаните за среща

и се запъти Сам със гръд гореща.

Край слона-планина вървеше слон,

под пъстри знамена — цял небосклон.

Баща си зърнал, Зал от коня скочи,

пеша към Сам-юнака се насочи.

И свитите оставиха конете.

Синът с поклон боеца стар почете,

целуна пред нозете му земята…

Но беше непреклонен там бащата.

Отново Зал възседна своя кон,

огромен, сякаш беше златен склон.

Иранските велможи се събраха

и техните слова разумни бяха:

„Ти нарани сърцето на баща си,

поискай прошка и смири яда си.“

Дастан отвърна: „Не, не ме е страх,

за всички краят е едничък — прах.

А щом е умен, господ да го пази,

той думата си няма да погази.

Сам може днес да ме кори, но знам,

че утре ще го мъчи черен срам.“

Поведе свойта свита Зал спокоен

към шатрата на Сам, към стана боен.

И щом го зърна воинът-великан,

при него беше пуснат в миг Дастан.

Синът пристъпи към бащата славен,

простря се по очи със дъх задавен;

прослави най-великия юнак

и тъй през сълзи проговори пак:

„От радостта да бъдеш озарен!

Законът да почиташ всеки ден!

Дробиш ти с меча даже и елмаза,

когато запламти у теб омраза.

Щом в боя литнеш ти със коня-чудо,

врагът като от огън бяга лудо.

А щом замахнеш с боздугана як,

трепери свода и настъпва мрак.

Светът цъфти от твойта правда свята,

със нея те прославят по земята.

И тя е тази, що дарява мир;

блести от нея слънчевата шир.

Единствен аз за радостта не знам,

макар че се наричам: син на Сам.

От птица бях отгледан в небесата,

със никой не враждувам по земята;

и не намирам никаква вина,

която да ми причини злина.

Вината ми е, че на Сам съм син.

Нали е чест родител-исполин,

но ти отритна младенеца леко

и го остави на върха далеко,

осъден нечовешки да ридае

и майка му пак радост да не знае.

Израснах аз без мляко и без люлка,

в гнездото страдах, свит като шушулка.

Захвърлил ме с безжалостна ръка,

ти ме наказа да раста така.

И със Яздан започна спор безмерно

кое е бяло и кое е черно.

Но той не ме забрави както ти,

под облаците бог ме защити;

усети ум и мъжество витяза,

пред царя на Кабул се той показа,

пред този, що е с трон, венец и меч

и винаги говори умна реч.

Аз посетих Кабул по твоя воля,

ти сам ми предостави тази роля,

заклевайки се бащински тогаз:

«Дръвчето твое ще отгледам аз.»

Какво ми праща тук Мазендеран?

Защо замина ти от Горгсаран?

Навярно за да сринеш до основи

това, що съградих през дните нови!

Руши го, накажи ме ти със смърт,

покорен съм пред бащиния съд.

С пила да ме разкъса караула —

ала Кабул не споменавай с хула.

Каквото искаш ти със мен прави,

но само на Кабул не се гневи.“

Изслуша Сам словата на сина си,

глава отпусна и смири яда си.

Той рече: „Всичко, що разказа ти,

е истина, като звезда блести.

До днес от мене само скръб изпита,

не те отгледах аз с душа честита.

Разкри ми ти и своята любов —

отново се показах аз суров.

Сега не се сърди, че нямам сили

пред твоите сълзи, за мене мили.

Писмо до шаха славен ще изпратя,

ти сам ще му го предадеш в палата.

И в оня миг, когато той те види,

едва ли с дума зла ще те обиди.

Държавното сърце ще се затрогне

пред моята молба да ти помогне.

Щом той реши към нас да бъде благ —

ще се сродиш със вчерашния враг.

Лъвът е длъжен смело да напада,

и плячката сама пред него пада.“

Синът с поклон се сведе до земята,

с гореща благодарност към бащата.