Фирдоуси
Шах-наме (102)

Двубой между Тус и Форуд

От скръб и сълзи нямаха утеха

и шлем след шлем бойците тъжно снеха.

Пред погледа на Тус припадна мрак,

че бе убит такъв голям юнак.

Ридаеше зад щита си притулен

и се тресеше като лист отбрулен.

Но в миг той рипна върху своя кон.

Бих казал, канара възседна слон.

И към Форуд се спусна устремено,

обзет от мъст и със сърце ранено.

„Да бягаме — подзе Тохар, — че на,

към планината иде планина:

Тус приближава бързо и едва ли

на хълма двама бихте се разбрали.

Мандалото да спуснем на вратата!

И в крепостта ще разберем съдбата.

Уби Ривниз, срази Зерасп подир,

от никого сега не чакай мир.“

А разгневен, Форуд отвърна бавно:

„Щом е настъпил час за битка славна,

какво че иде Тус или пък слон,

или, да кажем, хищник ветрогон!

Наместо да разпалиш в мен искрата,

ти я гасиш със думи за бедата!“

„Все пак ти виж — обади се Тохар, —

съветът е добър за всеки цар.

Дори да си железен исполин,

да сриваш планина — ти си един.

Когато трийсет хиляди юнаци

към нас потеглят с лъвските си знаци —

какво ли ще остане в крепостта,

освен на мъката ни пепелта!

А падне ли и Тус, с усмивка плаха

пред твойта сила — ще помръкне шаха.

И за баща ти кой ще отмъсти,

или за туй сега не мислиш ти!

Не влизай в боя като лъв свирепо,

че всичко, що направи, е нелепо.“

Но беше късно за такъв съвет!

Защо не го издума по-напред?

А към смъртта го тласкаше неверен

и тъй Форуд дочака жребий черен…

От замъка осемдесет робини

с вълнение под висините сини

следяха как той побеждава сам.

И трябваше ли даже капка срам

върху лицето му да се докосне,

когато те го чакаха разкошни!

Над стремето се извиси лъва

и пак опъна двете тетива.

Ала сега съветът бе обратен:

„Щом пак желаеш бой, витязе знатен,

не стреляй в Тус, а неговият кон

да се препъне върху оня склон.

Дори беда сурова да те чака,

пеша не тръгвай ти срещу юнака,

че даже от стрела настигнат, той

едва ли лесно би замрял в покой.

А още и иранската войска

след него би дошла като река.

И как тогава ти с ръка достойна

би срещнал тази сила многобройна?“

Витязът бе съгласен със Тохар.

Той вдигна своя страшен лък и с жар

отпрати мигновено пак стрелата.

Тя прелетя внезапно небесата

и коня чуден рухна в пепелта.

А вождът Тус, обхванат от скръбта,

понесе своя златен щит обратно.

И беше по-нещастен той стократно,

преследван от Форудовия смях:

„Юнако горд, защо избяга в страх?

Без сили да спечелиш сам борбата,

навярно ще пристигнеш тук с войската?

От замъка летеше вик след вик,

не спираха робините за миг:

«О, вижте, благодарни небосклони,

витязът наш как стареца подгони!»“

Но тези думи палеха юнака.

Пешком и гневен, той дойде в бивака,

където го посрещна хор стоглас:

„О, славен воин, ти си пак при нас!

Добре, че жив те виждаме отново

и няма нужда да скърбиш сурово!“

Но друго бе на Гив в гръдта могъща:

щом той видя, че Тус пеша се връща

и всичко чул, потръпна като бор:

„Нима ще изтърпим такъв позор!

Макар да е от царски род витяза,

защо така жестоко ни наказа?

С това, което прави в тоя час,

кой може да се примири от нас?

И нека да не се владее в боя,

но как от него да утихне воя!

За Сиявуш ний тук ще отмъстим,

ала за злото няма да простим.

Зерасп издъхна край скалите бледен,

той бе герой от царски род победен;

и славния Ривниз пронизан бе…

та кой ще му прости под туй небе!

На Кей-Кубад и на Джамшид потомък,

избрал е път измамен този момък.

Но хванал меча, полетял със стръв,

аз ще пролея неговата кръв.“