А вест след вест от чудната княгиня
към Зал летеше по една робиня,
отвръщаше и той със трепет чист
на тази, що бе сякаш кипарис.
Предаде Зал: „Иди сега в покоя.“
И промълви: „О, ненагледна моя!
Макар че ни дели съдба жестока,
на мъките изтича вече срока.
Донесоха ми отговор от Сам;
баща ми се съветвал дълго там,
съдбата питал, по звезди гадал,
след туй съгласие за теб ми дал.“
Изпрати Зал към Рудабе веднага
робинята със тази вест предрага.
И тя, подобно вихър, полетя
да отнесе на Рудабе вестта.
Обдари я княгинята с дирхеми,
със накити и почести големи,
с брокат вълшебен тя я надари,
извезан като че ли със искри;
тюрбан и даде, сърмен и рубинен,
на рамото и метна шал копринен.
Основа — тюркоаз и вътък — лал,
погледнеш ли ги — в миг би ослепял.
Два пръстена — небесните лазури,
и светещи в нощта като Меркурий —
за славния витяз изпрати тя
с най-сладостни заръки на уста.
Понесе се робинята веднага,
но я извика в миг Синдохт от прага
и каза: „Ти какво току-така
разнасяш нещо с трепетна ръка?
И често бродиш из двореца живо,
минавайки край мене мълчаливо?
Запридаш злото май като чекрък.
Какво си ти: стрела или пък лък?“
Робинята изгуби ум и дума
и пожълтя, подобно късна шума.
Глава склони: „Нещастница съм аз,
за хляба си се грижа всеки час.
По домовете на велможи знатни
продавам дрехи и бижута златни.
Гердан рубинен и едно джубе
донесох по молба на Рудабе,
с богат венец и дълъг шал атлазен,
и пръстен, светещ с пламък чист, елмазен.“
„Я всичко покажи — Синдохт изрече —
и угаси съмнението вече.“
„Тя всичко взе — робинята отвърна,
с елмази още каза да се върна.“
„Тогава покажи ми ти парите,
че много май ти станаха лъжите.“
„Да разбере цените иска тя
и каза: «Утре ще ти заплатя.»“
Но майката се усъмни горчиво,
сърцето и кипеше мълчаливо.
Робинята в лъжа заподозря,
пребърка я и с ужас тя разбра,
че носи накитите изумрудни,
що грееха у дъщеря и чудни —
ядоса се, повлече я от входа
и я събори грубо върху пода.
Изпълнена с омраза и със гняв,
удари я за нрава и лукав,
а след това — замахнала широко —
започна да я бие най-жестоко.
В покоя си тя влезе в изнемога,
обхваната от мъка и тревога,
заключи бързо тежката врата
и се отдаде горко на скръбта.
Да дойде дъщеря и заповяда
и люто продължаваше да страда,
дереше с нокти тя страните-рози
и плачеше, смутена от угрози:
„Защо ли, о, неразцъфтяло цвете,
ти ада пред престола предпочете?
Кажи ми, дъще, под това небе
какво не дадох аз на Рудабе?
Защо е страшна твоята отплата?
От майката не крие дъщерята.
Коя е тази, що в двореца ходи,
с кого, какви тя преговори води!
Кажи ми ти какъв е този княз,
от теб дарен с два пръстена елмаз?
Тук не един арабски цар отрова
е пил от тез, що мамят с благослова!
Нима за твойта чест не ти е жал!
Кой дъщеря такава е видял?“
Стоеше Рудабе от срам обзета,
в земята поглед беше впила клета.
Очите и — два нарциса омайни —
се къпеха в сълзите и безкрайни.
Тя промълви: „О, майчице блажена,
да страдам в любовта съм аз родена.
Ако не беше ме родила ти,
не щеше тая скръб да те гнети.
ОТКАК в Кабул пристигна Зал храбреца,
аз от любов изгарям във двореца.
За мене стана мъката възглаве
и лея сълзи тайно и наяве.
Ни ден без него — вече съм разбрала,
за косъм негов бих света отдала.
Той бе при мен, седяхме във палата
и се заклехме двама с клетва свята.
Ала с позора не останах аз,
пламтеше чуден огън между нас.
Писмо изпрати Зал до Сам юнака,
смутен, започна отговор да чака.
Горд и суров, събрал Сам мъдреците,
те знак щастлив открили сред звездите,
той надарил боеца с дар богат
и го изпратил със писмо назад.
Знай, че наказа ти сега жената,
която бе пристигнала с писмата
от Сам и Зал — и в нея ти откри
това, с което аз я одарих.“
Синдохт стоеше с поглед неспокоен,
за Рудабе бе Зал жених достоен!
Изрече тя: „Бедата е голяма,
ала за зет от Зал по-славен няма;
на Сам юнака той е чуден син
и е прочут под небосвода син;
прекрасен е; но тук едно ме плаши,
че зарад него към земите наши
ще тръгне Менучер, за всичко чул,
и в пепел ще превърне той Кабул —
да не родиш ти като Зал досъщ,
с рода ни свързан, властелин могъщ.“
Освободи робинята веднага,
във погледа и майчин блесна влага.
И каза: „Ти си умна и добра,
но моето сърце не те разбра;
и занапред служи на дъщеря ми,
но гледай някой да не те измами.“
Синдохт се увери, че Рудабе
е влюбена; и тази мисъл бе
подобно пламък в нейното възглаве;
изгуби тя покой и сън, и здраве.
