Фирдоуси
Шах-наме (108)

Нощта надвеси своя лик-смола,

Сатурн, Меркурий, Марс обви мъгла.

И върху свода на двореца вечен

луната засия след път далечен:

но беше изтъняла като сърп,

обзета от необяснима скръб.

Угасваше на слънцето венеца,

а въздухът изстиваше с ветреца

на мрака, който като гарван черен

се спускаше над мен неимоверен.

Небето притъмня и сякаш с длан

го бе засенчил злият Ахриман.

И накъдето да обърнех взор,

подобно змей в небесния простор

летеше той, подет от вихри слепи —

навярно негър духаше през шепи!

Вълните на тъмата на възбог

се вдигаха и светлият поток

на слънцето пресъхваше далече —

в умора сводът бе притихнал вече.

Земята се унасяше във сън,

покоят нощен падаше навън.

И този свят изчезваше в миражи

от сенки на дървета и на стражи.

Не виждах птица и не чувах звяр,

добро и зло ведно под свода стар

се сливаха сред мрака мълчаливо

и с всеки дъх се мъчех аз горчиво.

Тогава се надигнах натъжен

и тази, що бе винаги до мен,

помолих: „Запали свещта, любима,

една звезда в градината да има.“

Тя рече: „За какво ти е свещта?

Нали не можеш да заспиш в нощта?“

„Не ми се спи — отвърнах в тишината,

да ме огрее искам светлината.

Дай вино, да започнем двама пир,

свири на чанг и пей, о, мой кумир!“

И тя донесе свещ и вино чудно,

в ръцете й блестяха изумрудно

лимони, дюли, нарове и — ах,

потир, изваян за самия шах.

Игра и пя, и пи в часа нечут,

аз сякаш бях омаян от Харут,

че тя като вълшебница незнайна

ме озари във мъката потайна.

Послушай, що ми каза с поглед мил:

„За хорско благо ти си се родил!

На миналото славно от буквара

ще прочета една легенда стара.

И щом я ти дочуеш тук — за миг

ще се огледаш смутен и велик

в дворци от злато, в битки и победи,

с красавици, велможи и мобеди.“

Отвърнах аз: „О, нежен кипарис,

чети от тази древна летопис.“

А тя допълни: „Ти със вещо слово

на пехлевийски я предай отново.“

Любимата помолих с радост пак:

„Започвай, твоят порив ми е драг.

И любовта ни ще е по-сияйна,

ако, заслушан в твойта реч омайна,

усетя ново чувство, звънне стих,

какъвто само с тебе сътворих.

Така сказанието ще изпея,

че на земята докато живея,

ще дишам с благодарността от бог —

о, нежна пери, с поглед мъдроок!“

И ето че край мене задушевно

прочете тя сказанието древно.

Във стихове ще го повторя аз:

с душа открита слушай моя глас!