Фирдоуси
Шах-наме (14)

Зал се среща с Рудабе

Залезе светозарното светило,

във сън се беше всичко притаило,

когато нежен глас погали Зал:

„Тръгни на път, витязе закопнял!“

И той потегли с радост нетърпима,

като любим при своята любима.

На кулата, същ лунен кипарис,

стоеше Рудабе, със трепет чист.

В далечината се показа княза;

и щом княгинята го забеляза,

рубин-уста отвори с дъх стаен:

„Бъди, витязе, тук благословен!

Да те закриля бог Яздан и всъде

великото ти име да пребъде!

И моята робиня да добрува,

че правилно пред мен те обрисува.

Пристигаш ти пеша и в прах,

блазе на тебе и на царските нозе!“

Когато този глас дочу Дастан,

и от лика и беше там огрян,

пред него засия дворецът чуден,

подобно лал, със блясък изумруден.

„За мене — каза той — ти си луната,

и приеми на радостта словата!

О, колко нощи под звезди сияйни

отправях към Яздан молитви тайни —

че трябва той: ако е тъй велик,

да ми покаже твоя лунен лик.

И ето, вече аз ти се любувам,

и сякаш нежна приказка сънувам.

Но се прокрадва в мойта гръд страха,

че аз съм долу, ти си на върха.“

Плени я там на момъка гласа

и тя му спусна чудото-коса.

От кипариса в облачната стряха

ласа надолу сякаш полетяха.

Ухаеха на мускус и шафран.

Обвиваха снагата на Дастан

и той мълвеше думите вълшебни:

„О, примки, на душата ми потребни!“

А Рудабе от кулата извика:

„Витязе славен, със съдба велика!

По-скоро до стената приближи,

за моята коса се завържи,

за теб до днеска расла мълчалива,

да те обвие в тази нощ щастлива.“

От нея поглед не откъсна Зал,

какви ли думи би и нашептял,

но устните с косите бяха слети;

целувката чак горе тя усети.

Витязът рече: „Мигар мога аз

да те измъча в този нощен час.

Та по-добре да секне светлината,

не ще изпратя в свойта гръд стрелата.“

Той от слугата роб пое въжето,

преметна го към кулата и ето —

бе примката на каменния зъб —

и Зал пое към своя блян най-скъп.

На кулата веднага я намери,

в поклон се тя наведе като пери,

подаде му ръка и с трепет благ

потънаха сред пролетния мрак

на стълбата, която притаено

ги водеше в покоя и блажено.

Опиянени влязоха в двореца,

що сякаш бе създаден от твореца

за пирове, за радост и любов.

Робините той зърна с поглед нов,

но посред тях княгинята-луна

сияеше с небесна светлина;

с рубини-обеци и със гердани,

с колан елмазен, дрехи — златоткани,

със по-красиви от лале страни

и мигли като свилени ресни.

Зал-Зер до нея седна, пълен с жар,

във този миг бе на царете цар,

със втъкнат нож във пояса копринен

сияеше венецът му рубинен.

И тя от Зал не свеждаше очи,

че можеше добре да различи

витязът млад със силата могъща,

гранита който даже в прах превръща.

Изгаряше я мъжкият му взор,

надигаха се чувствата във хор.

Целувки, вино, шепот в тишината…

Ала лъвът не завладя сърната.

Продума Зал пред тази красота:

„Тополо моя, с лъх от пролетта!

Мехраб когато за това научи,

навярно нещо лошо ще се случи.

Дори и Сам, синът на Нариман,

от гняв голям ще бъде завладян.

Ала без тебе вече миг не мога

и се кълна пред тебе и пред бога,

и ще повтарям туй стократно аз:

ще бъда с теб до смъртния си час!

И скланям пред Яздан глава смирено,

с молба от моето сърце ранено,

той да смири и царя, и баща ми,

че изход друг за мене вече няма.

И вярвай, ще ни позволи небето

да заживеем с любовта в сърцето.“

Отвърна Рудабе така: „И аз

стоя пред тоз, що има висша власт:

не, няма друг за мен да съществува,

догдето този слънчев свят светува.

И бог ми е свидетел — само Зал

ще бъде мойта радост и печал.“

И любовта им всеки миг растеше,

от разума страстта по-силна беше.

Но се показа нежната зора

и барабанен гръм нощта раздра.

Прегърнаха се Рудабе и Зал,

обхванати от утринна печал.

Щом слънцето видяха натъжени,

потекоха сълзите им солени.

„Почакай слънце — молеха горчиво, —

бе тази нощ сърцето ни щастливо!“

Преметна Зал от оня зъб въжето

и се изгуби пламенен в полето.