Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

64

Беше студен и сив пролетен следобед, когато слънцето разкъсваше облаците, за да надникне по току-що разлистените дървета на авеню Дьо Боа. Белите къщи се издигаха една до друга, отдръпнати малко навътре от улицата, ярки и студени, нагиздени и пусти. Докато ги наблюдаваше от прозорчето на автомобила си, Сабин почувства отново неопределена благодарност, че се е отървала от непоносимия им разкош в малката къщица на улица Тилзит.

Тя успяваше да забрави понякога напоследък скритите страдания през изминалите дванадесет години; и беше почти щастлива, толкова щастлива, колкото бе възможно да бъде. Струваше й се сега, че обстоятелствата са били много жестоки. Би трябвало да се роди мъж; като мъж, освободена от обществото на мисис Чемпиън и дъщерите й, би се отдала на науката. Защото се чувстваше създадена за нея; едва напоследък бе разбрала, че е похабила ума си… пръскайки го по незначителни, глупави цели, които похабяваха всяка възможност за щастие. Нищо не бе я увлякло през целия й живот — нищо, освен безплодната, безсмислена страст към съпруга й. Животът й беше опропастен, мислеше тя. А като мъж би била свободна… свободна като Елен Толивър. Би постъпвала, както желае, без да чака никого. Струваше й се сега, че е прекарала целия си живот в скитане насам-натам в малка скъпа кола, без да стигне дето и да е. Не беше нищо определено; попаднала бе нейде между пълното безплодие на Джени и Маргарет Чемпиън и буйната деятелност на Елен Толивър.

Елен Толивър беше свободна, без фон, без приятели, една авантюристка, но не в лошия смисъл на думата, която се движеше безпрепятствено към своята цел. Елен Толивър щеше да успее може би сега там, дето самата тя бе пропаднала. Никой, мислеше Сабин, не знаеше по-добре от нея предстоящите опасности, и някогашното любопитство я завладя отново; тя желаеше пламенно да види Елен Толивър, да узнае по почтен или непочтен начин от нея какво се е случило през месеците, откакто се бе сбогувала с Колендър и Терез. Елен го виждаше може би по-ясно, отколкото го бе виждала тя; открила бе може би тайната му… истинския му нрав. Сабин бе започнала да я уважава.

Колата спря. Спретнатият мустакат Амеде отвори вратичката и застана край нея. Сабин направи усилие да се загърне в коженото палто и стъпи на тротоара.

— Почакайте — каза тя. — Може би ще има да отнесете някои неща. Виктория ще ви обади.

Голямата, претенциозно украсена къща приличаше на изоставен и затворен дом; капаните на прозорците му бяха затворени и завесите спуснати навред, освен в приземния етаж. Виктория, както и очакваше, застана пред нея с поглед, който Сабин разбра, понеже го познаваше отдавна. С такова изражение Виктория съобщаваше тържествуващо домашните нещастия. Щом влязоха в големия хол, домоуправителката сложи пръст на мъхнатите си устни и промълви:

— Мадам Колендър пристигна… — След това добави: — Младата мадам Колендър. — Виждайки, че бившата й господарка не се трогна достатъчно, тя продължи: — Новата мисис Колендър.

Сабин се спря за миг колебливо, като че искаше да реши дали да се върне и да избяга; това би било отлично извинение да не дойде никога вече в тоя дом. Но нейде дълбоко в подсъзнанието й продължаваше да чопли ненаситното любопитство.

— Защо се е върнала? — попита тя. — Къде е господин Колендър?

Виктория вдигна пълните си рамене.

— Не зная, мадам. Нито един от нас не знае нищо. Днес по обяд пристигна телеграма, че се връща… за да приготви къщата. Телефонирах ви, изпратих ви бележка. Но получих отговор, че не сте се връщали за обед и никой не знаеше къде сте. — Тя въздъхна драматично: — Новата мадам Колендър пристигна преди един час.

Сабин седеше и хапеше изчервените си устни. Ако Елен Толивър се бе върнала от Тунис, едва ли щеше да се върне скоро там, а би било много неприятно да й иска позволение, за да влезе в тоя дом. Защо се бе върнала? Защо Колендър не бе дошъл с нея? Тя се обърна към Виктория:

— Къде е тя сега?

— Почива си в будоара — отвърна Виктория.

(В ужасната стая с мечите кожи и огледалата, които препращаха безброй отражения, като че стаята беше препълнена с призраци… безброй призраци, въплътени в края на краищата в личността на този, който се оглежда… Безброй личности във всеки от нас, помисли Сабин. Смешно бе да си представи Елен Толивър, изисканата, самоуверена и студена Елен Толивър, сред евтиния, просташки разкош.)

— Готови ли са нещата ми?

— Не знаех какво точно ще искате да вземете, мадам. Приготвих всичко, което зная, че е ваше. Но може да има и други неща.

Сабин взе решение.

— Аз ще вляза тогава, за да ги взема още сега. Не казвайте нищо на мадам Колендър. Щом си почива, аз ще побързам да изляза, без да разбере, че съм идвала.

Тя пусна една десетфранкова банкнота в ръката на Виктория, която каза веднага:

— Много се радвам, че ви виждам отново, мадам — с глас, който казваше: „Всички предпочитат вас пред новата мисис Колендър“.

Сабин не й обърна внимание. Само запита отново:

— А господин Колендър?

— Той не се е върнал, мадам. Нищо не се спомена за него.

* * *

Елен лежеше в будоара на горния стаж, загледала недоволно отраженията в огледалата. Черното куче беше край нея. Тя не можеше да си почива. Легнала на египетския лежащ стол, тя разглеждаше стаята и реши, че ще заповяда да изнесат още утре безсрамните огледала. Уверена беше, че не са били поставени тук по заповед на Сабин; опитността от последните шест месеца й подсказваше, че са може би хрумване на Колендър. Те бяха лудост, помисли тя; цялата къща, включително холът и тъмната гостна, която бе зърнала от мраморните стълби с червена плюшена пътека. Лудост беше да се гледат тези обвинителни, безбройни, глупави отражения. Странна къща, наистина, толкова подхождаща на Терез, но защо Сабин не бе я променила, чудеше се тя. Сабин трябваше да я е ненавиждала винаги с безукорния си вкус, сдържаност и насмешливост. Може би… може би не е дръзнала да му се противопостави. Може би и той е харесвал като майка си този дом. Може би е поглеждал Сабин (усмихвайки се само с устни, но не и с поглед) и е казвал: „Ще я оставим засега така. Някой ден…“, като се е измъквал по такъв начин с необяснимия и непобедим похват, който бе проявил във вилата в Тунис. Може би… тя започваше да разбира донейде какъв е бил животът на Сабин. Можеше да си го възстанови с късчета от своя кратък, но жив опит. А Сабин бе понасяла това в продължение на дванадесет години!

Тия огледала разстройваха до непоносимост нервите й. Тя не можеше да понася отраженията, които я гледаха от всяка стена. Приличаха на лица, надничащи към нея… собственото й лице, повтаряно до безкрайност, до непоносимост; защото тя не беше суетна и не губеше време пред огледалата. Да! Щеше да заповяда веднага да ги свалят. Ако ще остане да живее в този дом, нито старата Терез, нито самият Ричард можеха да й попречат да ги махне.

Тя се чувстваше безкрайно уморена от пътуването от Марсилия до Париж, но не можеше да си почине. Съзнанието й беше будно, неспокойно, раздразнено, ту гневно, ту студено и решително, но все пак неуверено и замъглено както никога досега. Възможно ли бе да загуби властта си над живота? Да бъде погълната от него? Тя знаеше винаги точно какво иска и какво ще прави. А сега…

Неспокойствието стана най-сетне непоносимо и, последвана от черното куче, тя тръгна да разглежда къщата. Обиколи всички стаи, като се върна най-после до стълбата. Всяка стая бе свързана в известно отношение с Терез, Колендър и Сабин. Уморена и смутена, тя не можа да ги изгони от съзнанието си. Те я измъчваха, когато слизаше по мраморните стълби. Продължаваше да мисли за вечерта, когато Сабин ги бе оставила с Колендър да се приберат сами от дома на Мърей Хил. Разбираше сега колко мъдра и ловка е била Сабин. Тя е знаела сигурно още тогава в коя от двете е влюбен Колендър; и е била уверена, че няма да се ожени никога за несръчната девойка, която го бе очаровала. Никой (помисли със задоволство тя) не бе отгатнал силата на тази недодялана девойка. Всички я бяха смятали навярно за глупава и неспособна да се защити от такъв богат и блестящ влюбен… Стигнала до половината стълба и унесена в тия мисли, тя чу гласове откъм гостната. Капаците на прозорците бяха отворени, завесите дръпнати и в полумрака се виждаха две фигури, наведени над купчина дреболии. Едната беше Виктория. В другата фигура имаше също нещо познато, при все че Елен не можеше да отгатне какво. Тя се спря за миг, погледна ги и когато двете жени почувстваха присъствието й, непознатата се обърна и Елен позна в това лице Сабин, въплътена сякаш от мислите й.

* * *

Тя би могла да се върне назад, като се престори, че не е видяла нищо (самата Сабин би се скрила може би в някой гардероб или зад диван), но сега беше вече невъзможно. Те се бяха забелязали и не снемаха поглед една от друга. Невъзможно беше да постъпят вече по такъв глупашки начин. Елен се усмихна и докато продължаваше да слиза по стълбите, разбра с положителност това, което подозираше преди един час, когато домоуправителката я посрещна — че старата Виктория е предана на първата мисис Колендър и смята Елен за натрапница. Тя си каза, че Виктория е намислила да въведе Сабин в къщата без предупреждение.

Като се спря, само за да върже Ханси и да прекрати лая му, тя мина бързо през хола, влезе в гостната, усмихна се и подаде ръка.

— Никой не ми каза, че сте тук — каза тя. — Приятно ми е да ви видя… Аз пристигнах едва преди един час от Марсилия.

Тя стисна ръката на Сабин. Поздравиха се като отдавнашни приятелки — израз на странното разбирателство, съществувало между тях още от самото начало. Изглеждаше, че не са нито приятелки, нито неприятелки, а нещо средно между двете. Съдбата ги събираше винаги, макар нито една от тях да не търсеше обществото на другата.

Сабин се изсмя с обезоръжаваща искреност.

— Чувствам се много глупаво — каза тя, а след това обясни защо е дошла. — Възползвах се от случая да мога да се измъкна, без да узнаете за идването ми, но не съм щастлив играч. Не съм била изобщо щастлива. Съжалявам. — Тя се засмя пак и добави, посочвайки Виктория: — Не се съмнявам, че тя се забавлява безкрайно много от станалото.

Това беше вярно. Виктория стоеше като закована, със светнал от любопитство поглед. Явно бе, че е смутена и недоволна, защото двете жени говореха английски, от който тя не разбираше нито дума.

— А сега ще си отида — продължи Сабин. — Не съм откраднала нищо, което не е моя собственост.

— Не съм забелязала още в тази къща нещо, което не бих видяла с удоволствие да откраднете… — изсмя се Елен.

— Будоарът… — промълви Сабин, докато събираше пакетите си. Би могла да добави: „Колендър и Терез намират къщата за много хубава. Тя им подхожда, наистина“. Но понеже знаеше, че подобна забележка би прозвучала вероломно, не каза нищо. Освен това Елен разбираше може би отлично, че е така. Тя помоли Виктория да повика Амеде; когато домоуправителката излезе Елен се приближи малко към нея и каза тихо:

— Не си отивайте. Останете малко… да пием чай.

Но Сабин отклони поканата.

— Не… Имам още много задължения. Трябва да си вървя… Освен това, искрено казано… положението ми се струва наистина безсмислено.

Елен сложи ръка на рамото й, погледна я по-отблизо и повтори:

— Трябва да останете… трябва да поговоря с някого… Има толкова неща за разискване.

Сабин остави бавно пакетите, обзета отново от някогашното любопитство. (Как би могла да устои пред обещанието за подобни разкрития?) Амеде се появи да вземе по-големите пакети и тя му каза:

— Почакайте ме. Аз ще остана на чай с мисис Колендър.

Погледът на Амеде светна любопитно, като погледа на Виктория. Домоуправителката му каза в хола, като се намръщи:

— Тия американки! Такава хладнокръвна пасмина! Първата и втората съпруга ще пият чай в къщата на съпруга си!

В малката всекидневна, дето Терез бе прибрала преди година книжата от масата в неподредената си чанта, Сабин и Елен се настаниха да разговарят; Елен изглеждаше уморена, като че част от невероятната й жизненост бе угаснала или я бе напуснала неусетно; Сабин бе освежена, изискана, самоуверена светска дама… Сабин от първите дни на познанството им в дома на Мърей Хил. Странното приятелско чувство продължаваше да съществува. Същото чувство, което ги бе свързало и преди години, когато Сабин бе пристигнала една сутрин като неприятелка на улица Реноар и си бе тръгнала като приятелка. (Инстинктът, който я бе отвел тогава в този дом, не беше погрешен. Елен му принадлежеше сега, след толкова години, дотолкова поне, доколкото законът му даваше право да я притежава.)

За пръв път от петнадесет години насам Виктория наруши реда, за да поднесе собственоръчно чая. Домоуправителката Виктория, която ръководеше цялото домакинство в къщата на авеню Дьо Боа, накърни достойнството си, слезе от своя пиедестал, за да внесе сама чая, защото се страхуваше да не пропусне някоя интересна подробност. Как би могла да устои на това зрелище? На този единствен случай? На тази приятелска среща („Представи си, щеше да разправя тя на другите прислужници, между двете съпруги на господаря! Тия американки!“)

Но тя напрягаше напразно слух и памет, за да си припомни научените на младини английски думи, защото нито една от двете жени не каза нещо значително в нейно присъствие. Те говореха през това време само за закъсняването на пролетта и дори за политическата обстановка, като че в положението им нямаше нищо необикновено. (Кабинетът, в който участваше Дьо Сион, казваше новата мадам Колендър, бил притиснат до стената и всичките му хитрувания отишли напразно.)

Когато, след като изчерпа всички възможности да се бави из стаята в подреждане на чайните прибори, Виктория се видя принудена от благоприличието да напусне стаята, Сабин стана и каза:

— Аз зная навика на Виктория. Тя е застанала сега зад вратата.

За да докаже това, тя отиде бързо до вратата и я отвори ненадейно, при което Виктория се отдалечи важно, с изражението на човек, унесен в много важни мисли.

— Тя подслушваше неведнъж по същия начин и по-рано… Това се дължи само на любопитството й, за което не може да бъде укорена. Ако бях родена прислужница, бих прекарвала всичкото си време до ключалките. При все това би трябвало отдавна да я уволнят.

Така именно тя започна разговора, очакван от нея с нетърпение, пред което любопитството на Виктория бледнееше. Но Елен не каза нищо. Тя наливаше чай и продължаваше да говори за политиката и пролетта. Това, което й предстоеше, не беше леко, защото тя не бе се доверявала никому досега. Седнала пред чайната масичка в чудноватата стая в стил барок, тя чувстваше, че се намира в едно съвсем невероятно положение, неспособна все пак да пристъпи в желаната посока. Тя беше висока, красива, достойна, но тъжна и изморена. Тази именно тъга подсказа на Сабин какво има във въздуха.

— Как с Ричард? — попита ненадейно тя.

— Оставих го — отвърна бавно Елен, — поне за известно време.

Тя говореше с наведен поглед, сякаш се срамуваше да признае, че бракът й е несполучлив. Престори се улисана около огъня под сребърния чайник.

— Не зная дали ще се върна. Обмислям този въпрос… и се опитвам да взема решение.

Сабин запали цигара, без да я прекъсва, свали коженото си палто и зачака.

— Трябва да избера между две неща… или може би между двама души: между себе си и него. По-точно — дали ще съществувам само в зависимост от него. — Тя вдигна неочаквано глава, със самоувереност, която сигурно възхити Сабин, помнеща още Елен от времето на Мърей Хил. — Касае се не само за моята музика… за кариерата ми… Той я ненавижда и ще я ненавижда винаги, защото каквото и да стори, аз ще бъда позната на света като Лили Бар, а не като мисис Колендър. Той е забравил, струва ми се, да вземе предвид това при женитбата ни. И е много самоуверен.

Сабин продължаваше да се усмихва едва доловимо.

— Предполагам, че ме разбирате. Омъжена съм едва от шест месеца, но разбирам, че една от нас трябва да загине… Лили Бар или мисис Колендър. Опитвам се да реша сега коя от нас трябва да бъде пожертвана. А това е много мъчно, защото и двете са изпълнени с жизненост и нито една не е в първа младост. Там е мъчнотията. Не зная дали си струва трудът да погубя Лили Бар, за да оставя мисис Колендър да живее и да бъде такава (тя се намръщи), каквато се очаква да бъде една дама в нейното положение… съпруга на милионера Ричард Колендър. Разбирате сигурно какво искам да кажа. — Тя се наведе напред и запита: — Искате ли още една чашка?… Не?

Тя разглеждаше въпроса студено, с пълно безразличие; Двете създания — Лили Бар и втората мисис Колендър — съществуваха като че без никаква връзка с нея. Разбирайки може би, че този въпрос може да се разглежда само по такъв начин, Сабин взе същия тон и каза:

— Първата мисис Колендър е мъртва. Тя умираше от няколко месеца, но сега е вече съвсем мъртва. А Сабин Кейн е жива, по-жива от всеки друг път… и при това свободна. Господи! Толкова свободна!

Елен помълча, гледайки втренчено и замислено огъня; когато заговори най-после, тя каза:

— Разбирам какво искате да кажете. Разбирам ви напълно. Мога да си представя какво е било… Сама го видях.

Докато разговаряше спокойно с жената, която имаше най-голямо основание да я ненавижда, победена от нея и все още нейна приятелка и съюзница, тя продължаваше да си представя вилата и белите зидове на градината й в Тунис. Продължаваше да вижда съпруга си (който бе доскорошен съпруг и на Сабин) да се разхожда нагоре-надолу във вечерния хлад, само няколко стъпки от стола й и същевременно така далеч, като че беше на другия край на бялата пустиня зад зида. Виждаше го как се разхожда и пуши, без да обръща внимание, сключил на гърба силните си мургави ръце, унесен винаги в някакви тайни размисли, които нямаха нищо общо с нея и чувстващ все пак (да, сигурно чувстващ!) една смътна борба, която нямаше да изчезне, нито да се приключи — един човек, който я изключваше от своя живот и я смяташе за своя собственост. Тя виждаше пак красивото лице, прекрасно извитите червени устни, изящния нос, тъмните мустаци и главно студените, сиви, непроницаеми очи. (Да би се смекчил поне за миг, да би се разтопил не в буйна, пламенна страст, а в трогателна, простичка обич…)

— Зная — повтори бавно тя. Чудех се понякога… в дългите вечери, как сте издържали. Чудех се и още нещо — дали аз ще мога да издържа. Защото аз нямам вече време за подобни опити. Трябва да реша. Ако дам дванадесет години от живота си, ще стана… — Тя помисли за миг: — Ще стана четиридесет и седем годишна. Не бих посмяла да се изложа на провала в такава възраст. Това би било непоносимо, защото не бих имала вече нищо напред. — Тя помълча отново, после промълви: — Исках да поговоря с вас. Щях да дойда у нас, ако не бях ви видяла тук… Не бих могла да постъпя иначе. Невъзможно е да говоря за него с хора, които не го познават…, които не са живели с него. Такива хора няма да могат да ме разберат…

Сабин седеше нетърпеливо на края на позлатения стол, с израза на жена, задоволила най-после най-съкровеното си желание. Тя бе чакала с години. Само веднъж досега — в утрото, когато бе отишла на улица Реноар — бе заговорила по този въпрос. И бе казала: „Вие познавахте… малко съпруга ми. И можете да отгатнете може би нещичко от живота ми“. (Една съвсем друга Сабин казваше сега: „Господи! Толкова свободна!“).

Цигарата догаряше и най-после опърли сивите й ръкавици.

— Но с вас е съвсем друго. Той е влюбен във вас. А мен не обичаше. Защото винаги бе обичал вас. Зная това. — После добави с тъжна, насмешлива усмивка: — Сабин Кейн дръзва да каже това, което мисис Колендър не би могла и да си помисли.

* * *

Вечерната дрезгавина се бе спуснала неусетно над дърветата в малкия парк. Амеде чакаше край малката кола на Сабин, като пушеше цигара след цигара. Виктория угощаваше стаята на прислугата в долния стаж с едно украсено описание на видяното; но щом започваха да я разпитват за подробности, ставаше неясна и незадоволителна.

Сабин трепна и промълви:

— Освен това аз не предполагам, че вие сте напълно… как да се изразя? Не бих желала да ви оскърбя… Не предполагам, че сте съвсем влюбена в него. Искам да кажа, че не сте си загубили ума. Ако го напуснете, това няма да означава за вас край на всичко…

Елен седеше съвсем изправена на стола си, с почти горчива усмивка:

— Не — каза тя. — Това няма да означава край на всичко. — После се поотпусна малко и добави: — Не. Но аз все пак съм влюбена в него. Обичам го. Не мога да опиша това чувство… нещо като хипноза.

Невъзможно беше да се разсърди на Сабин. Тя беше толкова спокойна, така явно искрена, невъзможно беше да не се уважава тази невероятна страст към истината.

— Зная… зная — промълви замислено Сабин.

— Понякога ми се струва, че мога да го оставя — каза Елен, като махна с ръка, — ей така… внезапно, без страдание, без да се обърна да го погледна; а след това нещо се пробужда и ме завладява, за да ме накара да разбера още на следния миг, че това е невъзможно. Не е лесно да се отървете, щом попаднете в тази мрежа. — Тя захвърли наполовина изпушената си цигара в камината, една чудовищно украсена вещ, съвършено несъразмерна със стаята. — Господи! — добави бързо и пламенно тя. — Какво прави този човек с нас?… С жени като вас и мен, умни и независими…, а не глупачки? Какво прави с повечето жени? Видях ги в хотела в Тунис как го гледаха. Видях изражението в очите му…

Сабин остави чашата си, наведе се напред и каза:

— Задоволява животинското у нас… Това е всичко. Ако сме искрени, ще признаем, че е тъй. Виждате ли, жени като вас и мен не мислят никога за това. Те смятат за безспорно, че такова нещо не съществува… А то съществува все пак. Съществува у всяка жена. Силата на Колендър е многократно умножената сила на повечето мъже… Жените от латинската раса, които са по-искрени, се справят много лесно… французойките… някои французойки… са цинични и разумни… и са защитени по-добре от нас, защото знаят с какво имат работа… Жена като старата Терез не би могла да бъде никога наранена от него. Те са защитени от страданието, или поне от известен род страдание. Не могат да бъдат уловени така глупаво… като нас.

Французойките, помисли Елен, ето например мадам Нозиер. Защитена ли бе тя? И все пак нейното страдание не бе от този род. То беше съвсем различно. Думите на Сабин за жени от техния вид бяха съвсем верни. Сабин бе пречистила някак въздуха. И Елен си го бе представяла винаги такъв, когато мисълта й беше ясна… като животно, като красива и послушна котка. Това обясняваше защо бе изпитвала винаги лек, таен страх от него; защо се бе възмущавала винаги от буйната му любов. Това отвращение не беше толкова силно по времето, когато бе отишъл да я посети в „Ръцете на Вавилон“; но той беше по това време по-млад, съзнаващ по-малко силата си. След това се бе върнал при нея, загубил вече свежестта и романтизма си, и представящ само една-единствена любов, едновременно противна и замайваща за жена, която (тя беше съвършено искрена със себе си)… не бе опознала нищо друго, освен плахата, жалка любов на Кларънс.

Едно нещо още не можеше да понесе — това, че тя, Елен Толивър, трябва да загуби заедно с властта над тялото си и онази частица, която пазеше винаги най-ревниво.

Тя си го представи пак, мургав и потаен, този път седнал срещу нея пред масата в една малка стая, отдето се виждаше Средиземно море, докато някогашното чувство за борба изникваше остро между тях. Тя чувстваше, че го наблюдава така, както я наблюдаваше и той, и се питаше докога би могла да изтърпи това. Видя отново сивите очи, които я наблюдаваха упорито, сякаш е някое гордо животно, което са решили да укротят. Всичко това беше неясно и противно, защото човек не можеше да отгатне никога за какво мисли той — дали зад непроницаемите му очи се крие любов или омраза. Между тях нямаше никаква общност в чувствата или във вкусовете. Той не беше съпруг, какъвто би бил Фергус, внимателен и простодушно искрен, нито солиден и заслужаващ доверие като Робърт… Не приличаше на никой мъж, който би могла да си припомни. Беше чужденец… дошъл от друг свят. Припомни си думите на Ребека, която й бе извикала: „Той се жени за теб, само за да покори волята ти… да те погуби. Това именно е чакал търпеливо толкова години“.

Но не бе го сторил. Не бе го сторил. Тя изпитваше понякога само омраза и се чувстваше властна и силна; обаче силата й се изпаряваше понякога неусетно и я превръщаше в жалка, глупава жена, която се стремеше само да му се понрави и да го очарова — едно същество, заслужаващо презрение като жените в коридорите на туниския хотел. Не, нямаше да се остави да я погуби!

— Понякога — забеляза Сабин с познатия отмерен глас, — ми се струва, че мъжете и жените са създадени, за да бъдат врагове, че и в най-щастливата любов съществуват винаги поводи за стълкновения. Единият владее, другият е владян. Това не може да се промени. Струва ми се, че ние се борим, борим, за да спасим тази част от съществото си, която е нашето истинско аз. — Тя се изсмя. — Това вършим и двете… Човек би могъл да каже, че Ричард е въплъщение на тия качества у мъжете, с които не могат да се примирят… жени като вас и мен.

— Ние се спречкахме вече — продължи Елен, унесена в собствените си мисли. — Имахме ужасни скарвания и ужасни помирения. Убедена съм, че ми е изневерявал вече. Най-после си тръгнах, но докато стъпих на парахода, все не можех да повярвам, че ще имам смелост да го сторя… Представяте ли си?… Представяте ли си да нямам смелост да отида от един град в друг? Не му казах, че ще замина до утрото на тръгването; така имаше време за скарване, но не и за помирение; и аз заминах. — Тя погледна през прозореца и продължи тихо: — А сега… сега не зная какво да правя. Дойдох в този дом, защото съм все още негова съпруга. Исках да спечеля време, за да обмисля всичко далече от него… Смешно би било да избягам и да се скрия като някоя ученичка.

— Той няма да се примири — забеляза Сабин. Познавах го дванадесет години. Той не се променя. — Тя изтърси пепелта от цигарата си и въздъхна. — И все пак ние не се скарахме нито веднъж през това време. Никога не би се разсърдил, че го напускам… това му беше безразлично.

* * *

Стъмнило се бе вече съвсем и стаята се осветяваше само от пламъка на огромната камина. Сабин започна да си слага ръкавиците. След това облече коженото палто и постави малката си шапка.

— Знаете ли историята на тази къща? — попита тя. — Може би ще ви интересува. Виждате ли, тя е била построена най-напред от един германски банкер, именуван Волф, за да приюти любовницата му. След неговото самоубийство и нейното изчезване къщата става собственост на Колендърови. Ричард ме доведе тук… аз наследих будоара на любовницата…, а сега е ваш ред.

Елен се облегна мълчаливо на стола си. В тази къща имаше нещо, което й бе противно още от момента на влизането й тук, нещо похотливо и ориенталско. Тя е била построена значи от някакъв германски евреин, който е искал да приюти тук любовницата си; след това е била обитавана от Сабин и най-после от самата нея. Тази история хвърляше като че известна светлина в нейното смущение. Къщата продължаваше своите традиции. Сабин и самата тя бяха светски дами. Невъзможно бе да се узнае каква е била любовницата. Тя беше вече мъртва или се бе оттеглила може би в почтения квартал на някой провинциален град; станала бе може би съдържателка на кафене или посредствена вариететна актриса. Забавно бе да се занимава с предположения за нейната съдба. Каква щеше да бъде съдбата на Сабин? Или нейната собствена?

Сабин прекъсна размишленията й:

— Смешно е да ви давам съвет при сегашното си положение. Освен това не зная дали бих го сторила и при други обстоятелства. Съветите нямат никакво значение и хората ги изпълняват нарядко, защото не казват никога цялата истина. Те скриват винаги нещо, и то най-важното, което им влияе много повече от всичко, казано от трето лице — тя стана и отиде до камината. — Не, не мога да кажа нищо друго, освен това, че ще е жалко обществото за загуби Лили Бар. Тя има много по-голямо значение от парите на мисис Колендър и смятам, че в края на краищата ще бъде по-щастлива от нея.

Елен наблюдаваше гърба на гостенката и преценяваше значението на дългата й реч. Можеше ли да знае Сабин, че има нещо, което не бе й казала? Тя почувства изведнъж ревност и подозрение. Изиграла ли я бе Сабин? Беше ли странното чувство на съюз между тях само една измама на по-хитрия противник? Въобразяваше ли си Сабин, застанала с нозе на скаричката пред камината, че ще може да си възвърне Колендър, ако той се освободи?

— Виждате ли — каза спокойно Елен, — една от мъчнотиите е, че ще имам дете.

Сабин се обърна рязко при тия думи със странно изражение в погледа. Преди много години тя бе казала същото на Колендър, който се бе върнал, за да я целуне със съвсем нова нежност. Но детето бе момиче… нещастно болнаво момиченце. Сабин притвори очи, обърна се и облегна за миг глава на високата камина. Приличаше на внезапно ранен човек.

— Желания от тях наследник — каза насмешливо тя.

— Детето може да бъде момиче.

Тя се усмихна горчиво и каза:

— О, не! Сигурна съм, че ще бъде момче. Вие сте родена, за да успявате, мила. Имали сте винаги успех в играта. Убедена съм, че и този път ще задоволите старата Терез.

* * *

Вратата им бе отворена от Виктория (която очакваше в тъмнината). Двете госпожи Колендър се сбогуваха.

— Още нещо… — каза Сабин. — Питам се, дали този човек заслужава толкова вълнения и тревоги. Ако поразмисли равнодушно, човек разбира, че той няма никакви достойнства нито като съпруг, нито като любовник. Понякога ми се струва, че е само едно глупаво, но безкрайно привлекателно животно.

— И все пак това няма никакво значение — каза Елен. — Странното е именно в това, че не е имало никога значение.

Тя почака, докато Сабин изчезна в малката кола, чиито фарове пронизваха като светли искри пролетния мрак; когато се върна във всекидневната разбра, че е напуснала окончателно Колендър. В това нямаше вече никакво съмнение. Не би могла да говори по този начин със Сабин за него, ако не чувстваше, че той е вече част от миналото. Сабин бе права в предположението си, че Елен беше скрила нещо от нея. Скрила бе това, че в прекараните месеци в туниската вила й се струваше понякога, че погледът й приемаше понякога умолителното, безгласно изражение, което бе виждала винаги в късогледите очи на Кларънс. Тя си го припомняше и сега, след толкова години. Той я умоляваше с поглед за нещо, което не можеше да му даде, молеше я да не изчезва завинаги от живота му. А какво беше неговата жалка, бледа любов в сравнение с безумната, всепоглъщаща страст, която я обземаше понякога? Защото Кларънс не бе мъртъв още; той все още имаше властта да се връща при нея. Миналото, което тя се стараеше винаги да забрави, се пробуждаше непрестанно. Тя се питаше дори понякога какво ли е станало с нещастния, самотен господин Уик и другите образи, така неясни сега, сякаш принадлежаха към някакво предишно съществуване. Представяше си ясно Кларънс… с бледите страдалчески очи, с безгласното обожание. Струваше й се сега, че това именно обожание и унизеност бяха същността на живота му.

Не, тя не можеше да понесе подобно нещо.

Легнал до камината, Ханси я наблюдаваше със златистите си очи, докато тя се разхождаше неспокойно из стаята.

Непоносимо, противно, невъзможно бе да се отдаде на тия чувства, както бе сторил някога Кларънс. Тя бе се чувствала винаги свободна; а сега беше вече много късно да се промени.

* * *

Тя вечеря сама в същата стая, дето бе разговаряла със Сабин, след това повика Виктория и й съобщи, че напуска къщата. Ако се получи някакво известие (тя знаеше много добре, че известие ще се получи, може би дори няколко телеграми една след друга), ще трябва да ги препращат на улица Реноар у мадам Дьо Сион. Връщаше се при Лили, както бе постъпвала толкова пъти досега.

Малко преди полунощ тя напусна за последен път къщата на авеню Дьо Боа, след като бе прекарала само десет часа от живота си между ярките й стени. Когато таксито стигна до спокойния, невзрачен вход на Лили, нервите й бяха в окаяно състояние. Изпитваше смътно чувство, че бяга от нещо невидимо и ужасно, както бе бягала като дете през тъмните коридори на къщата в Сикамор стрийт.

Лили и Хети я очакваха, при все че не бе съобщила за идването си. Не бяха изненадани. От Тунис бе пристигнала телеграма за нея, която те бяха отворили и прочели:

Заминавам утре. Р. К.

След като им каза рязко и без обяснения, че е напуснала завинаги Колендър, тя се заключи в стаята си и погледна няколко пъти телеграмата, за да се увери, че не сънува. Тя му бе казала, че отива в къщата на авеню Дьо Боа. Как бе разбрал, че ще избяга толкова скоро от тоя дом в убежището на Лили? Не, това беше непоносимо! Невъзможно бе да се живее с такъв човек.