Луис Бромфийлд
Пътят към славата (42)

42

Парижката къща, където Сабин и Ричард Колендър се върнаха след сватбеното си пътешествие, се намираше на булевард Боа дьо Булон. Този дом принадлежеше всъщност на самата Терез и беше огромна сграда от бял камък в германски барок, който преобладаваше в новите парижки квартали. По право трябваше да се каже, че Терез не беше отговорна нито за архитектурата, нито за украсата му; този дом бе минал в нейно притежание като частично заплащане за заемите, дадени от нея преди една-две години на тайнствено фалиралата международна банка „Волф и Симон“. Този дом бе собственост на Волф и след като го разгледа наскоро след прехвърляне собствеността на нейно име, Терез реши, че й подхожда напълно за парижки подслон. Затова, вместо да го продаде, тя го запази и го използваше при престоите си тук, без да внесе каквато и да е промяна в него.

В щастливите дни на своето благополучие (преди да се самоубие, след като бе бягал из половината Европа от великодушните кредитори от рода на Терез), Волф си бе въобразил, че е колекционер на художествени предмети. Къщата бе останала като паметник на лошия му вкус в това отношение. Той бе заграбил по германски безброй сантиментални картини и бронзови статуи в стил рококо, окачени по стените или сложени на мраморни подставки между огромни второкачествени гоблени. Всички по-ценни предмети бяха изчезнали отдавна, още по времето, когато Волф, в отчаяно усилие да спаси фирмата си от банкрут, бе повикал търговец, който задигна всички творби на Дега, Роден и дори Сьора и Русо, които Волф бе купил против волята си по настояване на една своя любовница, която смяташе, че е модерно да се купуват творби на модернисти. Сега се виждаха само огромни, просташки и сантиментални остатъци, между които Терез Колендър живееше с такова безразличие, каквото проявяваше и към солидния си дом на Мърей Хил. Огромното количество мрамор и килими задоволяваше, както изглежда, ориенталския й копнеж за великолепие и блясък. Гръцкото и френското в нейната душа ликуваха от това изобилие на мрамор, червено кадифе и огледала.

Тази къща угнети Сабин още щом пристъпи прага и погледна с тръпка мозаечния под, червената кадифена пътека и гостната с модерна позлатена мебел, наредена върху истински килим Савонри, под сантименталните германски картини от Дрезденската школа. Противно на свекърва си, тя имаше англосаксонското чувство, че домашното огнище е място, където човек трябва да бъде заобиколен от топли и красиви предмети. За Терез Колендър къщата си беше само къща. Тя притежаваше къщи в Лондон, Ню Йорк, Париж и Цариград. Къщата беше за нея просто четири стени, където човек намира добра храна и удобно легло при краткия престой между пътуванията от една столица в друга, затова и къщите, които притежаваше на авеню Дьо Боа, или на Мърей Хил, приличаха на кервансараи. Единствените стаи, които заслужаваха може би наименованието „дом“, бяха тия на портиерите и прислугата.

* * *

В този именно дом, след шума и вълненията на сватбеното пътешествие, Сабин намери възможност да анализира с увлечението си към подобна дейност, своето истинско положение. Това започна още през първата седмина, когато съпругът й, малко недоволен от това, че тя не харесва жилището, я оставяше обикновено сама. Тя откри, че той очаква от жена си да се забавлява сама през деня; вечер беше доста предан, но дните си смяташе, че трябва да прекара сам, с приятели в Жокей клуб, и другаде. Тя прекарваше следобедите сама във всекидневната, съседна на спалнята им, служила някога за будоар на любовницата, която бе накарала Волф да купи една творба на Сьора.

Сабин разбираше отлично особеностите на тази стая; тя се забавляваше да възстанови, по данните, представени от отвратителния дом, характера и живота на самоубилия се банкер; и без да подозира, бе съвсем близо до истината.

Бившият будоар имаше мраморен под, постлан с тигрова кожа от Индия и кожа на сибирска бяла мечка. Стените бяха огледални; дамата, живяла някога в тази стая, не би могла да обърне глава, без да види десетина отражения на румената си сладострастна снага. (Понеже беше германски евреин, Волф не бе могъл да избере друга любовница.) Стените бяха тапицирани с черен сатен, по който бе нарисувана представата на парижки декоратор за Токио по времето, когато цъфтят черешите. Лежащият стол, изработен като египетско легло, с изваяни лъвски глави на двата края, бе почти скрит под куп възглавници в най-разнообразни форми и цветове — морави, жълти, тъмночервени и черни, украсени със скъпи ресни и златни дантели. Легнала на него, Сабин наблюдаваше безбройните си отражения. Мислеше, че е много по-добре да си светска дама, отколкото манекенка; но се изсмя почти веднага, като си представи свекърва си в черна копринена рокля да се движи самодоволно сред тоя просташки позлатен разкош.

Но не всичките й мисли бяха така забавни. Те бяха изпълнени с цинизъм и разочарование, твърде странни за една младоженка. Тя се безпокоеше от промяната, настъпила у Колендър след женитбата им… промяна, която бе забелязала почти в същия миг, когато се върна от църквата „Сен Барт“. Тя разбираше, че да си съпруга на Ричард Колендър не е все едно да си негова приятелка. Новите им отношения бяха съвсем променени. Като приятел, той би я задоволявал до последния й час; като съпруг… не знаеше. Тя бе изненадана. Струваше й се, че бе спечелила съпруг, но бе загубила приятеля си.

Тя разбираше сега равнодушно и без самомнение, че е много по-умна от повечето жени на нейната възраст. Не беше и романтична може би… при все че не бе сигурна в това отношение. Тя се изненадваше от факта, че като съпруга на Ричард Колендър бе загубила така бързо някогашното разбирателство, навика да се шегува с другите като с немирни ученици. Опитала се бе отначало да възстанови тази близост, но след като съпругът й бе проявил неотзивчивост и дори неодобрение към тия опити, тя бе почувствала странно униние. Новата близост бе погубила като че старата; като съпруга на Колендър тя заемаше положение съвършено различно от това на приятелка.

Дали ще се отнася по същия начин и към любовниците си, питаше се тя, като че ли са някаква институция напълно подчинена на него?

* * *

Тя не смяташе, разбира се, че той е влюбен в нея. Разсъждавайки сега огорчено, тя не разбираше защо се е оженил. Решил, че е дошло време да се ожени, той бе сметнал, че тя е подходяща съпруга, защото такава спокойна жена няма да му създава мъчнотии, сцени, неприятности. Майка му желаеше този брак, защото харесваше Сабин и защото щеше да увеличи още повече по този начин огромното си богатство, за което се грижете толкова много. Напоследък, когато вечеряха заедно навън, тя разбра и още нещо — че той бе я избрал може би заради умението й да се облича, и защото беше интересна жена, която прави впечатление, когато влезе нейде. У Колендър имаше странна суетност, която беше проява на майчината му страст за господство. Той не би могъл да се ожени за хубавичка жена, ако е простичка, мила и невзрачна. Искаше съпругата му да прави непременно впечатление. Привързал се бе някога към червенокосата Лорна Вал, към чернокосата, блестяща мисис Сигурни, към странната некултурна пианистка от западните щати. Всички те привличаха вниманието, притежаваха дълбока, скрита жизненост и се различаваха от тълпата, а това именно го омагьосваше.

Тя не се ласкаеше, че се е оженил за нея по чувство; и все пак бе проявил още от началото на брака им страст, която я възмущаваше. Странно бе да открие, че един толкова учтив и равнодушен мъж, лишен от дребнава нежност, каквато всъщност и не очакваше от него, може да проявява понякога такава дълбока и ненадейна пламенност. Като че любовта, пламенността, чувствата — тя не би могла да определи какво бе всъщност това — бе у него нещо съвсем отделно от личността му.

* * *

Тя имаше достатъчно основания да се омъжи за него. Той беше блестящ съпруг; безброй жени биха желали да се омъжат за него, дори да не бе толкова богат. Тя намираше със странна студенина, че победата й над толкова много съперници заслужава да се заплати с цената на толкова нещастие. Нанесена бе победа над жени, които я мразеха и се стараеха да я победят, използвайки всичките си женски хитрости. Омъжила се бе за него и затова, защото бе почти убедена, че няма да се влюби никога в никого и следователно е по-добре да избере един интересен съпруг, вместо някой глупак. Тя смяташе, че никоя любов няма да може да устои на нейната страст към анализи и преценки; любовта не е пеперуда, която може да се забоде с карфица и да се изучава късче по късче. Тя не очакваше, че може да изпита голяма любов; вън от това чувство Колендър й вдъхваше повече интерес от всеки друг мъж, защото й се бе изплъзвал винаги, както й се изплъзваше и сега, когато й бе станал съпруг. Той представляваше в известен смисъл интерес, който можеше да трае цял живот.

Неведнъж при такива разсъждения тя си припомняше вечерта, когато недодяланата млада жена, именувана винаги от нея мислено „пианистката“, бе припаднала. Припомняше си ясно как бе наблюдавала Колендър, сложил ръце на облегалото на един стол и втренчил поглед в голата яванска танцьорка, която се огъваше под плавния, сладострастен ритъм на циганския оркестър. Припомняше си как танцьорката и варварската музика я бяха възмутили като нещо неподходящо за голямата, задушна гостна. Тази музика беше за нея безсмислена и имаше само едно качество — че бе възбуждаща. Но тя бе оказала най-необикновено въздействие върху Колендър и майка му. Дали в това именно не се криеше загадката на неговия чар и на неспособността й да проникне в тъмната тайна, считана от хората за негова душа? При все че беше неин съпруг и приятел дълги години преди това, тя не го познаваше сега по-добре, отколкото го бе познавала в деня на онази паметна и глупава вечеринка, уредена от майка му.

Полулегнала в този смешен будоар, принадлежал някога на любовницата на Волф, тя трябваше да признае, че той завладява бавно и сигурно съзнанието й. Това я смущаваше, защото тя ценеше независимостта си повече от всичко друго на света; докато не загуби чувството, че е обикновен зрител, нищо не можеше да я разтревожи — нито дори собственият й съпруг. Смущаваше я и това, че не можеше да разбере дали този нов интерес не се дължи на любов, или има в основата си само извратено привличане, към което се бе добавил напълно чуждият досега чувствен елемент. Тя се усмихваше често на мисълта, че това чувствено привличане би трябвало да й се стори малко възмутително, а не й се струваше такова. Той я бе завладял в известно отношение. Беше жесток, пламенен любовник. Ако би била не така умна, по-непорочна и по-сантиментална, той би могъл да нарани душата й; но проклятието, което не й позволяваше да изпита романтична любов, я спасяваше от него. Той не бе сполучил никога да замае страхотното й съзнание за повече от миг.

Той се бе върнал все пак най-после към нея, след Лорна Вал, след мисис Сигурни, може би дори и след онази американка (при все че не беше сигурна в това), след безброй други жени. Такава опитност го правеше опасен за всяка любопитна жена; тя разбираше отлично това.

* * *

През тия първи седмици в Париж Сабин откри с изненада, че съпругът й познава съвсем малко свои сънародници; той й каза, че повечето американци, които живеят в Париж, са или глупави, или извратени, като й разкри по този начин за пръв път факта, че не се смята за американец. И се разсърди, когато тя го помоли да вечерят с една нейна съученичка, чийто съпруг си бе избрал за местожителство Париж.

— Познавам съпруга й — отвърна презрително той. — Едно магаре, което се старае да живее като французин. Но не е французин. Парите му идват от една обущарска фабрика в Ню Ингланд.

И все пак отиде на вечерята, може би защото тя успя да го накара да почувства, без да му каже това, че я пренебрегва. Тя прекарваше обикновено времето си следобед с приятели и познати, главно жени, омъжени за чужденци от една или друга народност. Обикаляше с тях магазините, купувайки си безброй рокли. Същият вкус, който я караше да изтръпва пред вида на къщата на авеню Дьо Боа, й вдъхваше дълбока любов към хубавите дрехи. Тя знаеше, освен това, че хубавите дрехи задоволяват суетността на съпруга й, който желаеше да има жена, облечена с изисканост и вкус. Започнала бе вече да обмисля как може да го привлече и задържи.

Една вечер, докато се обличаха, за да отидат на опера, той й каза, когато я видя да излиза от будоара:

— Това, което Жак каза днес в клуба, е съвсем вярно: дрехите трябва да се шият от парижанки, а да се носят от американки. Американките са най-добре облечените жени.

Той я погледна така, че тя изпита неочаквана топлота от съзнанието, че има прекрасна фигура и красиви бели рамене, както и безукорна рокля. Тя се обличаше доскоро като повечето жени — само заради жените; сега разбираше, че — без да подозира това — се е обличала напоследък за един мъж; защото бе намерила човек, който разбираше красотата и значението на облеклото. Въпреки всичките й съмнения, в тази констатация се криеше дълбоко задоволство.

Тя откри, освен това, че приятелите на съпруга й не са нито американци, нито англичани, а французи и руси. Тя го наблюдаваше вечери подред на приемите да разговаря, застанал съвършено прав, мургав и красив, с леко набръчкани от смях сиви очи, с някой чужденец; в такива минути съзнаваше напълно голямата разлика между него и сънародниците й. Той беше свързан неизвестно как със смешния будоар и цветистите му украси. Може би наистина харесваше тайно ужасната къща, както я харесваше и майка му.

Тя видя също, че жените се интересуват необикновено много от него, и разбра, че е едновременно и щастлива, и ужасно нещастна. Толкова леко би било за него… мъж с такъв ум и с красота на прекрасно животно…

* * *

Към края на първата зима, ден-два след като се увери, че ще има дете, тя прекрати разходката си из магазините, за да отиде да обядва в Риц. Настани се на една маса в ъгъла, съвсем сама, и понеже нямаше с кого да разговаря, започна да наблюдава посетителите на другите маси, като размисляше за просташкия и самомнителен блясък, който отличаваше постоянните гости на такива хотели по целия свят. Затова се смая, когато откри, че една влизаща дама може да отвлече вниманието й. В ресторанта влязоха едновременно две жени и се спряха пред входа, оглеждайки залата. Едната (която смути Сабин) беше висока, стройна и красива, облечена изискано в черен костюм и с черна кожа. Другата (очевидно еврейка, която умееше да се справи отлично с оберкелнерите) беше дребна, с подвижно, добродушно лице и енергично, бъбриво държание. Те заеха една съседна маса, така че Сабин можеше да ги наблюдава. Още отначало, съзнавайки, че има известно основание да обърне внимание на двете жени, тя почувства, че в по-високата от двете жени има нещо, което й е познато. След известно време разбра съвсем ясно, че пред нея е американката… пианистката! В Париж, и то в Риц! Не вече небрежно, а напротив — великолепно облечена!

По едно отдавна установено правило, Сабин не мръдна, за да поздрави новодошлата. Тя имаше навика да отбягва много запознанства; те внасяха досада и умора в живота. Тя познаваше достатъчно добре тази жена, но сега нямаше никакъв смисъл да подновява това познанство; глупаво бе дори и да се помисли такова нещо. Най-добре беше, мислеше смътно тя, човек да изостави завинаги това, което е вече забравено.

Но някогашното й ненаситно любопитство се пробуди отново; тя бе изненадана от присъствието на Елен… (Толивър, да, така се именуваше тя!)… в Париж. Защото знаеше, че девойката е бедна. Тя бе казала сама на Сабин по време на разговорите им в Мърей Хил, че хиляди пречки стоят по пътя й. А ето че бе дошла в Париж, облечена великолепно в дрехи, които вещото око на Сабин прецени веднага; те бяха от най-добрите магазини, вероятно от Уорт или Шанел. Сабин се интересуваше да знае какво е станало със съпруга, когото бе сметнала някога така глупаво за любовник на тази млада жена, и постепенно сред шума на тази зала, изпълнена с невероятно разнообразни посетители, в съзнанието й изникна споменът за бедното жилище в „Ръцете на Вавилон“ и зърнатия кротък човечец по ръкави, застанал сред стаята на апартаментчето на най-горния етаж. Какво бе станало с него?

Припомни си и поверителните разговори със своята свекърва по времето, когато младата пианистка едва не бе провалила грижливо приготвения им план. Мисис Колендър бе споменала за кроткия човечец с думите: „Убедена съм, че тя не иска и да го знае. Тя се чувства свързана с него само от състрадание. И нищо повече. Но ние трябва да сме му признателни. Защото той стои между нея и Ричард“.

Къде беше дребното човече, към което бе привързана само от състрадание?

* * *

Всеки, който би погледнал Сабин, когато се готвеше да напусне ресторанта, би я взел за авантюристка. Тя спусна воалетката и вдигна кожата почти до очите си, като побърза да се измъкне така, че да бъде гърбом към високата млада жена и приказливата дребна еврейка. В борбата между любопитството и смътното чувство на страх надделя най-неочаквано страхът.

Докато бързата й скъпа кола летеше по Шанз-Елизе, Сабин изпадна в необяснимо униние. Мина й през ума, че тя не знае изобщо дали тази девойка не е била любовница на съпруга й. Не беше уверена дали Колендър не е предложил да Елен Толивър да се омъжи за него. Терез Колендър бе получила уверение от девойката, че не е имало нищо подобно; но човек не можеше да е сигурен в нищо с личност като Ричард Колендър. Ако й е направил предложение да се омъжи за него, то е било може би само първа стъпка, за да я прелъсти и отнеме кроткия й съпруг. На Сабин не можеше да мине и през ум, че един мъж може да бъде съвършено различен към различните жени.

Автомобилът се носеше леко по асфалта покрай Елисейския дворец и Триумфалната арка, към огромната къща на авеню Дьо Боа.

Колендър знаеше може би, помисли си тя, че девойката е в Париж. Възможно е дори да е уредил идването й тук.

И Сабин си каза отново, че в щастието й има трагичен примес от злочестина.

Колендър закъсня за чая. Тя чу, че лакеят говори с него, докато той минаваше през хола. И го зачака, седнала пред сребърните прибори в малката всекидневна в задното крило на къщата; когато го видя, че влиза, тя бе обзета отново от странно чувство, че ще загуби самообладание. Той я целуна небрежно и каза:

— Добре ли прекара деня?

— Нищо особено… Ходих по покупки с Мадлен и обядвах сама в Риц.

Би могла да добави: „И кого мислиш, че видях там?“. Но не го стори. Напротив, каза само:

— Риц е странна изложба… Ами ти?… Какво прави?

Тя не чу отговора му, защото вниманието й бе погълнато от острото съзнание за присъствието му… от живото чувство за мургавото лице и красивата, мускулеста ръка, която той вдигна с привично движение, за да изтрие мустаците си с копринената кърпичка. А някакъв глас повтаряше в подсъзнанието й, че такива вълнения са опасни.

Тя му сипа чай, който Ричард не изпи.

— Ще изпия чашка порто — каза той. После добави: — Днес имах щастие. Спечелих единадесет хиляди франка на бакара… с Анри и русина Посел.

— Добре — каза тя; но и този път не каза това, което би могла да каже. Тази игра на комар я тревожеше. Тя не се страхуваше, че може да се разорят; това беше почти невъзможно. Но съзнанието й се отвращаваше от представата за мъже, които играят по пет часа през деня на комар. Тя се стараеше да се укори с мисълта, че това разбиране е американско и провинциално. Но разбираше защо майка му го укорява понякога, че не мисли достатъчно за търговските си сделки. (На което той отговаряше винаги, че тя обича търговията, а той не я обича.)

Настъпи мълчание, след което Сабин каза:

— Питам се, Ричард, дали не можем да направим нещо с тази къща… Да си вземем друга, или да премахнем някои от тия вехтории.

— Тук е много удобно… и разкошно.

— Прекалено разкошно дори — изсмя се тя. — Понякога се чувствам като държанка. Волф е наредил този дом за своята любовница… Уверена съм в това.

— Вярно е — усмихна се Колендър. — Някои от тия мебели са много лоши, но не можем ли да ги изтърпим до напролет? Тогава ще отидем нейде из провинцията, или може би в Англия.

Тя бе говорила и друг път по тоя въпрос, получавайки все същия отговор. Сега поднови тоя спор, без да се надява, че ще стигнат до някакво разрешение; просто искаше да разбере дали той харесва наистина тази къща, дали е привързан някак към своеобразната наредба на ужасния будоар. Наблюдавайки го по време на разговора, тя реши, че наистина е привързан.

Те пушиха известно време мълчаливо, след това Сабин загаси цигарата си и забеляза с величествено равнодушие:

— Питам се понякога какво ли е станало с онази американка… пианистката. Спомняш ли си я? Именуваше се госпожица Толивър.

Тя видя, че той я поглежда проницателно, след това, успокоен от равнодушието й, заговори с тон, напълно съответстващ на нейния:

— Не зная. Предполагам, че е в Ню Йорк. Беше много даровита.

— Тя имаше намерение да дойде някой ден в Париж. Ако дойде наистина, ще е много приятно да я открием.

Съпругът й се усмихна преди да отговори, със спокойната, лукава усмивка, с каквато поглеждаше майка си, когато откриеше, че е замислила някоя сложна женска хитрост.

— Не виждам защо би трябвало да я откриваме. Самата тя сигурно не би била доволна да ни види. Нещата се промениха, нали?

Тя не можа да открие нищо в тия думи. Струваше й се, че колкото повече говори, толкова по-объркано и неясно става всичко.

— Чудесна пианистка — каза кротко тя. — Сигурно ще чуем някой ден да се говори за нея.

Тя разбра навярно, че хитростта й е безполезна, че подобни похвати няма да я отведат доникъде, защото замълча след тия думи, докато Ричард стана и каза:

— Да ставаме ли вече? Нервите ми са ужасно изморени от цял ден игра. Бих желал да поспя малко.

Докато го наблюдаваше отдалеко, нейде в съзнанието й изникна мисълта, че това държание едва ли подобава на младоженец в медения му месец; напротив, той се държеше така, като че са женени от години.

Когато стана, за да излезе с него, в съзнанието й светна внезапно решение. Без дори да мисли защо го употребява, тя използва единствения си коз, който имаше в ръка.

— Ричард — каза ненадейно тя, — ще имам дете.

Той се обърна и по лицето му светна радост, каквато не бе виждала досега. Той се усмихна, пристъпи към нея и я прегърна нежно.

— Прекрасно! — каза тихо той. — Чудесно!

Тя почувства, че я целуна нежно, необикновено мило и покоряващо. Това не беше нито равнодушна, нито пламенна целувка; тя познаваше много добре тези две настроения. Сегашното беше нещо ново. Почувства, че е някакво любимо животинче, което той обича и желае да закриля.

— Майка ти ще се радва — каза тя, изплашена отново от някогашния си ужас да не се самозабрави. (Срамуваше се и от това, че той може да забележи треперенето й.)

— Ще бъде възхитена. Защото иска наследник. Според нея аз не се грижа достатъчно за парите й.

Той я целуна отново все така нежно.

— Но бебето може да е момиче.

Той се позасмя.

— Не, аз съм щастлив човек… Помисли за единадесетте хиляди франка!

Но тя разбра, че той желае отчаяно син, че не се интересува никак от момиче. Това желание да има кой да продължи името, да наследи богатството му, бе също черта на чужденец.

* * *

Като се изкачиха по стълбата с червената плюшена пътека, той отиде отново във всекидневната, целуна я нежно и я запита дали се чувства добре; след излизането му, полулегнала в тъмнината между възглавниците на лежащия стол, Сабин разбра за пръв път ясно и горчиво промяната, настъпила след женитбата им. Той беше внимателен и любещ към нея, не защото беше жена, или защото я обичаше, а защото, по силата на обстоятелствата, беше една институция, съпруга, и вероятно майка. Беше нежен не към нея, а към едно отвлечено понятие. Бе я поставил малко настрана, така че някогашното чувство за другарство беше вече невъзможно. Тя беше сега само един символ… съпруга и майка, която беше скала и основа, предопределена да създаде синове, които ще продължат името и богатството, но в никакъв случай не и любима жена.