Луис Бромфийлд
Пътят към славата (14)

14

Смрачило се бе вече напълно и черните прислужници бяха поставили сребърни свещници между останките от коледния пир, преди още първият стол да бъде изнесен от украсената с ламперии трапезария в замъка Шейн.

През цялото времетраене на дългата вечеря Елен седеше мълчалива и почти замаяна, като ядеше малко и не чуваше почти нищо от семейния разговор, който беше еднакъв почти всяка година, изпълнен със спомени от гражданската война и приключенията на дядо Бар в Голдкост през четиридесетте години на миналия век. Елен не вдигна глава и тогава, когато, унесен в порой буйни спомени, старецът описваше със светнал поглед и звучен младежки глас панамските джунгли и страхотното корабокрушение край Кокосовите острови. Тия неща не я интересуваха. Те бяха много отдавнашни, а тя беше още съвсем млада и егоистка, за да може да разбере пламенната романтичност, която се криеше в тях.

Тя се интересуваше само от Лили, а не можеше да направи никакъв напредък в тая насока. Братовчедка й беше срещу нея, между Чарлс Толивър и сина му Фергус; всичкото внимание на Лили се поглъщаше от двамата, като се изключат минутите, когато гръмкият глас на червенокосия стар шотландец заглушаваше всички разговори. Тя говореше с момчето с такъв чар и интерес, като че разговаря с очарователен господин. И Фергус беше трогнат. Светлосините му очи, полузакрити от дългите ресници, сияеха от чистосърдечна радост. Наблюдавайки тази двойка, Елен разбра изведнъж, че и брат й, така очарован от седящата до него братовчедка, ще избяга някой ден, както бе избягала Лили. За него беше лесно. Лесно беше за всеки мъж. За девойка беше съвсем друго. И все пак, потънала в отчаяние, тя обмисляше как ще може да помогне на братчето си, ако успее да си проправи първа път в света.

Защото Фергус пробуждаше винаги странно чувство на умиление у нея. Само тя разбираше неговото настроение и само за него свиреше понякога, в дългите зимни вечери, своята буйна музика. Неговата стеснителност, лишена напълно, за разлика от нейната, от каквато и да е надменност, будеше у нея дълбоко чувство за покровителство.

Сините му очи, къдравите руси коси и чипо носле я изпълваха понякога с неизразима тъга и предчувствия.

Елен се обръщаше по време на вечерята към мястото, отдето долиташе гръмкият дрезгав глас на братовчедка й Ева Бар, която седеше до Ирен и разискваше с нея благодеянията, които и двете правеха на бедните. В конското лице на старата мома имаше нещо, което я изпълваше със смътен ужас. Ева Бар беше сякаш олицетворение на това, в което може да се превърне една смела и силна жена, която е била дълго потискана. Размишлявайки тайно, Елен почувства, че вижда пред себе си собствения си път, разклонен в две посоки. В края на едната беше блестящата Лили, в края на другата — Ева Бар, с измамени надежди, намръщена, догматична, отдадена с дива енергия на благотворителността.

Изпълнена с внезапно страдание и мъка към себе си, към Ева Бар и старата мис Оджилви, тя почувства, че сълзи замъгляват погледа й и капват на колосаната шемизетка. Но успя да ги изтрие набързо, преди да ги забележат, с кърпичката от закачената на колана й чантичка.

Тя виждаше много ясно всичко… И трагедията на майка си дори, така самодоволна сега сред своето семейство, докато разговаряше с огорчената стара Джулия Шейн. Нямаше възможност за спасение или за промяна. Девойката разбираше това със своя дълбок женствен усет и ридаеше безгласно… Ридаеше Елен, която всички смятаха за толкова горда и безсърдечна.

* * *

Така се разсеяха всичките й планове за търсене на подкрепа от Лили. Ако не беше толкова горда, тя би могла да се приближи с героично усилие към братовчедка си и да й каже: „Трябва да ми дадеш малко пари… Ще ти ги върна един ден, защото ще забогатея, ще стана силна. Но ти трябва да ми помогнеш в това“. Тя беше неспособна да изрече тия думи, най-вече думата пари, защото в душата й бе вкоренена много дълбоко гордостта на бедняка, принуден да се показва равнодушен пред всички. Тя можеше да поиска всичко друго… Всичко. Но не и пари.

Този въпрос бе разрешен завинаги, и то съвсем несъзнателно, от самата Лили. Когато гостите, загънати в топлите си палта и шуби, се сбогуваха в полутъмното преддверие, тя дръпна Елен настрана, прегърна я приятелски и каза:

— Ти свириш великолепно, Елен. Ако свириш винаги така, както свири днес, ще станеш голяма артистка — след това добави с почти плах шепот: — Не трябва да изоставяш музиката. Имаш големи дарби. Не позволявай да те затворят в рамките на града. Те ще се опитат да направят това, но не им позволявай. Живеем само веднъж, Елен. Не проваляй живота си… Ако искаш да дойдеш в Париж, за да се учиш при великия Филип, можеш да живееш при мен.

Елен се изчерви и погледна мълчаливо пода. Най-после успя да промълви:

— Няма да им позволя. Благодаря ти, Лили.

Тя не можеше да каже нищо друго.

Когато пристъпи навън в студения въздух, пламъкът на пещите бе замъглен пред погледа й. Лили й бе обещала Париж. Това беше нещо, но Париж беше далече и пътят до там щеше да е сигурно труден.