Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

3

Мислите й бяха насочени пак към Лили, когато слезе най-после да помогне на майка си в нареждането на трапезата за вечеря. В това действие мисис Толивър влагаше всичката енергия и сила на своя нрав. За нея беше невъзможно да върши нещата леко; поставянето на всяка вилица изискваше такова уточняване, съвършенство и енергия, като че се касаеше за строеж на мост или небостъргач. Това беше похват на пламенна домакиня, която се кланя на домашните богове, или култ на художник, който се стреми към съвършенство.

Елен застана за миг на прага, наблюдавайки майка си, като че преценяваше дълбоко нейде в гънките на своя съвършен мозък родителката си така, както се преценява чужд човек, забелязвайки строгото лице на жената, буйната й черна коса, руменината на здравите бузи. Елен, казваше майката, има неприятния навик да изучава хората, да наднича в живота им и дори да си въобразява за тях неща, които сигурно не са верни. Това именно правеше тя и сега, застанала на прага. Тя гледаше мълчаливо изправената пред нея фигура в рокля от дебел шевиот и накичена със златна верижка и малък швейцарски часовник, съвършено несъразмерен с ръста и очертанията на снагата.

Мисис Толивър почувства ненадейно присъствието на дъщеря си. Тя се изправи и застана с вилици и ножове в ръка пред пламъка на запалените свещи.

— Струва ми се, че би могла да се обадиш като влизаш — каза майката. И добави след кратко мълчание: — Можеш да наредиш трапезата. Аз трябва да отида да видя баницата.

Дъщерята взе безшумно сребърните прибори и започна да ги поставя разсеяно по местата, определени за бащата, Фергус и Робърт. На трапезата нямаше прибор за дядо Толивър. Той се хранеше сам в стаята си, а храната му се оставяше на най-долното стъпало на задната стълба, за да си я вземе сам след силно почукване на вратата на отшелническата килия. Така се хранеше той, съвършено сам, от осем години вече.

— Мамо — започна Елен, — кога ще си дойде Лили?

Майката продължаваше да налива вода в светещите от чистота чаши.

— След една-две седмици… Не зная точно кога — каза майката, като вдигна сините си очи и изгледа продължително и изпитателно дъщеря си. Между тях имаше някаква непрекъсната тайна борба, сякаш не можеха да се разберат, да намерят друга основа за доверие. Мисис Толивър можеше да види сега само тъмните коси на мълчаливата и изпълнена с тайни еленина глава, наведена към масата.

— Защо питаш? — каза мнително тя. — Ти говориш напоследък много често за Лили.

— Не зная — отвърна уклончиво Елен. — Може би защото я обичам… И бих желала да стана някой ден като нея.

Мисис Толивър поднови мълчаливо и замислено работата си около трапезата. Мълчанието бе нарушено отново от Елен.

— Предполагам, че нямаме пари… след като всичко е уредено — промълви тя нехайно, като че въпросът не я интересува много.

— Нищо не остана вече — каза майката. — Ти знаеше, че ще стане тъй… Ако изберат баща ви, работите ще се оправят… поне за известно време. Но сега сме без пари.

Тя добави последните думи с дълбока въздишка — признак, че всеки миг може да се очакват размишления за страданията, които е трябвало да преживее поради лекомислието на съпруга си.

— Защо питаш?

— Просто защото се чудех къде сме — каза Елен. — Надявах се, че работите са може би малко по-добре.

— Няма да бъдат… за известно време още…

Значението на този разговор беше не толкова в това, което се казва, колкото в това, което не се казва. Нито майката, нито дъщерята се докосваха открито до истинския предмет на разговора. Те се въртяха наоколо му, почти го докосваха понякога и се отдръпваха плахо, поглеждайки назад. Вината беше може би у Елен. Държанието на честната и лесно вълнуваща се мисис Толивър не беше нито мрачно, нито престорено. Най-после майката направи усилие да попадне в същността на въпроса.

— Бих желала да се омъжиш за мъж с пари и да се задоволиш с това, Елен… Мислех, че се беше вразумила за известно време… Какво искаш? Да не би да желаеш да заминеш тъкмо сега, когато порасна, за да ми бъдеш утеха? Това ли е наградата на майка ти за грижите и жертвите й? Да загуби дъщеря си, щом последната помисли, че може да се смята вече за пораснала?

Тя започваше да изпада в едно от най-непоносимите си настроения — това на самоокайване, когато се предаваше, като папата пред визиготите, на съпруга и децата си. Налице бяха всички признаци за приближаването на това настроение — вълнението, леко театралният тон. Настроението беше опасно, защото беше в основата си справедливо. Никой не можеше да оспори правотата на думите й. Тя бе пожертвала наистина всичко за съпруга и децата си. И продължаваше да им жертва всекидневно всичко. Щеше да се жертва за тях до последния си час. Би дала за тях живота си, без да съжалява. Да бди над своя любезен, но несретен съпруг и над трите си превъзходно надарени деца беше нейно схващане за любовта и истинския дълг. Те бяха неин мир и живот, начало, среда и край на бурното й съществуване. Единствената награда, която искаше от тях, беше да й принадлежат; те трябваше да бъдат завинаги нейна собственост.

Изведнъж на Елен й мина през ум, че майка й заслужава съжаление. Заслужава го, защото знае толкова малко за стремежите, които вълнуват сърцето на дъщеря й… Толкова малко за всичко, което така безшумно и пламенно се бори там. И нямаше да го узнае никога, или най-малко нямаше да го узнае преди осъществяването на тия стремежи, ако те бъдат изобщо осъществени. Но и тогава дори нямаше да разбере, че има неща по-силни от любовта, по-дълбоки и по-важни от нея.

— А защо се интересуваш толкова за Лили? — започна майката. — Защо каза, че би желала да приличаш на нея?

— Не зная — отвърна тихо Елен. — Зная само това, че не бих желала да приличам на другите.

Майката я погледна, след това поклати глава, като че бе взела мълчаливо някакво решение.

— Не мога да разбера нетърпението ти — каза тя. — Не зная откъде си го взела.

Елен се бе навела сега над камината. Навън дъждът продължаваше да вали.

— Виновна ли съм аз — каза тя, — че единият ми дядо е избягал още като дете от къщи и е отишъл да търси злато в Калифорния… Или че другият е напуснал жена си и е избягал да живее в Европа цели тринадесет години.

— Кой ти е разправил това? — обърна се рязко мисис Толивър. — Искам да кажа, кой ти е разправял за дядо Толивър?

Елен се усмихна посвоему, мълчаливо и надменно.

— Не съм нито глуха, нито сляпа, мамо… Живея в тази къща почти деветнадесет години. И зная всичко за дядо Толивър.

Тя се изненада отново от това, че майка й не подозира дори познанията на дъщеря си, нито може да разбере остротата на нейната наблюдателност.

— Съжалявам, че го знаеш — каза мисис Толивър, — по-добре би било да не го знаеш. — Тя поклати отново глава със същия израз на мълчаливо взето решение. — Но щом знаеш толкова много, можеш да научиш и още нещо… Предполагам, че си достатъчно голяма вече, за да го чуеш. — Тя седна на един от столовете с твърдо облегало и кимна на дъщеря си: — Ела да седнеш в скута ми… Има да ти разкажа доста неща.

Елен се приближи и седна на коленете на майка си с известно стеснение, защото това й се струваше доста смешно. Тя нямаше понятие дори за значението, което тази дреболия има за майка й. И започна да се готви тайно срещу изменническо нападение, целящо да я покори с нежност. Майка й имаше този навик — да я напада с оръжието на любовта. Този похват постигаше сигурна победа върху Еленината крепост от суровост и скритост.

— Отнася се до Лили — започна мисис Толивър. — Зная, че Лили е много красива, любезна и приятна… Но за нея могат да се кажат и много некрасиви неща. Лили е донейде загубена жена… Защото е дала повод на хората да говорят за нея… Хората петнят доброто й име… Тя не е лоша, може би… Никой няма всъщност нещо против нея, но тя се държи много свободно с мъжете… И хората приказват, Елен… А дето има дим, има и огън.

— Не вярвам в това — прекъсна я Елен. — Не вярвам на нищо от това, което се разправя, — повтори упорито тя. — Това са хорски приказки. Зная ги… Чувала съм ги… И това е една от причините за омразата ми към града.

Елен забеляза сега, че майка й се старае да си придаде съзнателно и дори с известна умисъл пълно спокойствие, като че искаше да порази Елен със справедливостта си. Като че извади палто от гардероба и загъна тържествуващо дъщеря си с него.

— Не съм споделяла пред никого това — започна мисис Толивър (без да подозира мислите на дъщеря си), — пред никоя жива душа… И нищо не би могло да ме накара да го сторя…, защото Лили е все пак моя първа братовчедка, дъщеря на леля Джули, мамина сестра… Не бих допуснала някой да петни името й пред мен… Но сега сме само двете… А хората трябва да си казват истината, когато са насаме и между свои. Истината е, че Лили не се е държала добре… Тя е живяла дълги години в Париж, съвършено сама в най-порочния град на света… Хората разправят дори, че имала дете… без да се е омъжила… Никой не знае, разбира се. Леля Джули не би казала никому, и на мен дори, такова нещо… Ти не би желала, сигурно, да бъдеш такава, нали?

Елен започна да нарежда гънките на евтината си рокля. Тъмните й вежди се сключиха още повече. Тя беше намръщена и смутена.

— Не виждам какво значение има това… за Лили. Тя е свободна… и щастлива.

— Но тя е богата — възрази майката. — Има много пари. Затова е свободна…, а дали е щастлива — само един бог може да знае… Такава жена не може да е щастлива… И аз не искам моята чиста, мила дъщеричка да бъде изложена на подобна зараза.

Приливът на вълнение у мисис Толивър представяше всички признаци за разрушаване на яза на сдържаността й. Елен познаваше тия признаци. Майка й бе започнала да се позовава на бога, да употребява изразите „чиста“ и „мила“. Самата Елен почувства за пръв път в живота си, че вместо да се разнежи от тях, става все по-сурова и по-сурова. Странно може би, но именно думите на кротката и напомняща птиче мис Оджилви й даваха нова сила. Този път нямаше да бъде победена.

— И все пак няма значение — каза тя, като стана от скута на майка си. — Аз обичам Лили повече от всеки друг в този град… Ще я обичам винаги… И нищо няма да може да ме промени.

Красивата линия на младежката брадичка изразяваше упоритост. Между майката и дъщерята се издигна отново старата непреодолима стена.

Невъзможно е да си представим каква хитрост би употребила по-нататък мисис Толивър, невъзможно е да се измерят дълбочините на вълнението, в което би изпаднала, ако не бе спряна от една дреболия — от звъна на входната врата. Този звън прозвуча шумно в целия дом и Елен, намирайки възможност да се измъкне, изтича да отвори вратата.

Измокрено, усмихнато, с прилепнали от дъжда коси, пред вратата бе застанало братчето на Мей Сетън, малкият Джими. Той държеше в ръка някаква бележка.

— От Мей — подаде я с усмивка той. — Мисля, че те кани на гости.

И изчезна като призрак зад тъмната стена на поройния дъжд.