Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

59

Къщата на улица Реноар в Париж бе приготвена за пристигането. Тя започваше да си възвръща постепенно някогашната веселост и жизнерадостност, защото беше изживяла вече унинието на дните, когато най-напред Лили, а след това Елен бе изстрадала в самота мъката си. Всичко минава с време, така че и скръбта, и самотата бяха отминали от къщата. Както Ребека бе предсказала при първото си скарване с Елен, Лили бе намерила човек, който щеше да я утеши за загубата на Сезар. Невъзможно бе една толкова едностранна, лишена от сложност душа, да продължи до безкрайност да тъгува; Лили живееше с настоящето, както Елен живееше с бъдещето. Утешителят й бе сериозният, важен господин Дьо Сион (същият беловлас господин, когото Фергус бе срещнал на чай у нея), овдовелият съпруг на госпожа „Я гледай! Я гледай!“, която Елен бе ненавиждала някога при пристигането си на улица Реноар. Той се радваше сигурно, че смъртта го е освободила от обвитата в креп „Я гледай! Я гледай!“. И беше доволен, че е намерил едно толкова приятно създание като Лили — една жена, която той описваше на приятелите си като достойна, светска, културна и прекрасна, без да забравя подробността, че е много богата и при това американка, едно обстоятелство от много голямо политическо значение по времето, когато Америка беше така необходима за Европа изобщо и за Франция в частност.

И Лили беше доволна от подобен брак. В стаята, изпълнена с миризма на парфюми и пудра, тя бе казала, между другото, на Елен: „Той е истински джентълмен. Възможно е да стане министър в бъдещия кабинет. Аз съм богата. Мога да му помогна. А що се отнася до мен…“ Тя се изсмя тихо, с някогашната вялост в гласа. „Едва ли ще ме безпокои много. Той е вече стар човек.“ След това добави замислено: „И аз не съм млада вече — четиридесет и три годишна съм. Трябва да помисля с какво да заменя младостта. Ще му бъда добра съпруга. Ще приемам, ще давам вечери, които ще му бъдат от полза и ще ми осигурят едно положение, каквото не съм имала досега“. Тя се замисли отново и добави: „Той ще бъде добър и към Жан. Време е вече това дете да има баща… какъвто не е имало никога. Време е да мина в сянка и да му дам път“.

Животът й не беше може би безукорен, но беше безшумен и издържан; а в сегашното общество нищо друго нямаше значение. От хората, които знаеха тайната й, бяха останали само трима: Елен, Хети и Жан. Сезар, мадам Жигон и старата Джулия бяха вече мъртви. И през ум не й минаваше, разбира се, да включи в числото на посветените и Вечния, който знаеше истината още от самото начало.

* * *

И Жан беше вече по-щастлив, защото бе свикнал да се движи с патерици и с изкуствения си крак, изработен така изкусно, че му позволяваше да язди колкото иска. И за него беше невъзможно да бъде задълго унил; той имаше твърде много от чертите на Лили, а не трябва да се забравя, че приличаше особено много и на Фергус. Някогашното приятелство между него и Елен се затвърди повече от всякога. Понякога й се струваше, че Фергус е оживял или изобщо не е умирал. Вечер, докато майка му разговаряше спокойно в приятната голяма гостна с Дьо Сион, Елен сядаше с него пред пианото, за да свирят на четири ръце най-лудешките шлагери от мюзикхоловете. В редките минути на добро настроение Ребека допълваше веселието, като имитираше остарялата Сара Бернар, Мистенгент или Спинели.

Ребека бе свикнала отдавна да се чувства у дома си в големия дом. Тя се бе настанила сега в една от големите стаи покрай галерията и беше винаги с тях, защото на Лили не минаваше никога и през ум дори да се противопостави на настаняването на някой нов гост; но понеже нямаше никакво занимание, Ребека беше раздразнителна и неспокойна. Заниманията й се бяха изчерпали ненадейно и нищо не поглъщаше вече енергията й. Елен продължаваше да упорства и потайничи. Не искаше да се върне в Америка, където я чакаха славата и милионите.

— Дотегна ми — казваше тя. — Нямам намерение да се преуморявам. Милионерка съм вече. Свърших борбата. Ще се върна, когато намеря за добре.

Ребека чувстваше, че Елен се изплъзваше от властта й, от надзора, който бе упражнявала някога над нея. Тя не спореше сега, както някога, когато се караха така често и буйно. Казваше само: „Не. Когато му дойде времето, ще ти кажа. Сега искам да си почина“.

Нейното задоволство явно дразнеше Ребека. Тя изглеждаше понякога наистина щастлива. Някогашната волева и своеобразна Елен бе изчезнала; когато седеше пред пианото с Жан, тя изглеждаше често пъти обзета от сурова, шеговита веселост, в която се долавяше известна истерика и огорчение. Беше по-своенравна от всеки друг път.

— Ти ме мамиш! — укоряваше я Ребека. — Има нещо, което не ми казваш. Криеш нещо от мен. — Тя се просълзяваше и слизаше до неизповедимите дълбочини на ориенталската сантименталност. — Мен — повтаряше тя, като се удряше в гърдите, — жената, която даде живота си за теб… която се изтощи заради теб… която ти даде всичкото си време… И то само за да ти създам успехи. Срамота е!

Елен би могла да й отговори с новата си мъдрост: „Защото намери най-после занимание, за каквото си била родена. Защото нямаше цел, преди да се заловиш за мен… Защото се чувстваше щастлива да властваш над мен и живота ми“.

Но не казваше нищо, защото разбираше, че е излишно да се спори. Само се усмихваше и отговаряше:

— А ти разправяше най-невероятни измислици за мен… Създаде Лили Бар… която иска да си почине сега. Аз искам да бъда за известно време това, което съм… Елен Толивър.

Но Ребека, достатъчно хитра, за да не може да бъде измамена с такива отговори, само я поглеждаше подозрително и продължаваше да се муси. Не можеше да отиде сега на гости при чичо Ото и леля Лина във Виена, нито при леля си в Рига или при братовчедките си в Триест. Не можеше да обиколи и летовищата, защото тия, които не бяха закрити или препълнени с ранени бойци, бяха от другата страна на цирковия парад, който наближаваше към своя край. Човек можеше просто да долови далечните маневри на политиците в тила.

Юли мина, а заедно с него мина и последната заплаха за Париж, но Колендър не се връщаше. Елен получаваше вест от него винаги, когато намираше време да й пише. Били много заети сега, пишеше той. Започнали да се подготвят за края. Пристигането на американците имаше голямо значение за французите не защото разчитаха много на тях — те бяха малобройни, — а просто защото бяха дошли. Той се интересуваше за втория й брат Робърт, но не бе го срещал досега. Това не беше чудно, защото неговата дивизия не беше сега близо до американците. Но все пак би могъл да го види… Човек не знае никога какво ще се случи… Очаквали да ги преместят на изток, в посока (името на селището беше задраскано), по-близо до американците. За него би било много лесно да се запознае, защото самият беше полуамериканец.

Не се грижи за мен, повтаряше многократно той. Аз имам винаги най-невероятно щастие. Някои хора прекарват цялата война с ясното съзнание, че нищо не може да ги сполети. Аз зная това. Това чувство е вкоренено в костите ми. То не ме напуска и в най-тежките минути… толкова ясно, че е почти физическо усещане. „Нищо няма да ме сполети… абсолютно нищо“, повтарям си непрекъснато.

Докато четеше тия редове, тя си каза, че тази вяра е една от ония негови черти, които тя не може да разбере, които не се поддават на никакво въображение. Мистична, дълбока, необяснима. Чувствайки, че той трябва да е прав в това свое вярване, тя се боеше от увереността му. Тя можеше да вярва така дълбоко само в себе си. Нейната вяра беше свързана винаги със силата, която беше в нейната власт; а в безсмисленото и жалко избиване на бойното поле човек не можеше да разчита на подобна сила. Всичко беше само една чудовищна случайност, дето изгледите за спасение бяха едно срещу хиляди.

Но тия писма й доставяха едно никога неподозирано щастие. Струваше й се, че тя присъства там с част от съществото си, че споделя същите трудности и опасности, че за пръв път в живота си достига до границите на задоволството от едно споделяно преживяване. Тя не се измъчваше вече от никакви съмнения; след като бе дала вече думата си и през ум не й минаваше да се промени. Изпитваше облекчение от съзнанието, че годините на нерешителност са свършени вече. И задоволство от съзнанието, че въпросът е уреден.

Но тя се смая от дръзката пламенност в писмата му, с която той нападаше безсрамно крепостта на нейната сдържаност. Смая се и тържествуваше същевременно, защото през тия дълги години на борба тя бе почти забравила, че е млада жена. Неговите писма й доставяха за кратко радостта, която Лили бе имала винаги.

Той й писа най-после, че разводът е приключен. „Аз съм свободен и ще взема скоро отпуск. Тогава ще се опитаме да се възмездим за всички пропилени години. Защото те бяха наистина пропилени. Трябваше да се оженим много отдавна. Трябваше да имаме смелост да разсечем връзките и да уредим всичко. Но бяхме страхливи тогава. Трагично е да чувстваш, че поуката идва след толкова дълъг опит, който се заплаща с толкова загубено щастие и радост. Но ти си вече моя… моя завинаги. И никога няма да те загубя…“

Това писмо я смути странно; всеки негов ред пробуждаше тъжни спомени от миналото. Този намек за смелостта… Кой би могъл да каже какво е било смелост и какво страх? Ако въпросът зависеше само от Колендър, той би могъл да бъде разрешен, защото Ричард притежаваше това, което смяташе за смелост. Би отстранил нещастния Кларънс, би го стъпкал безмилостно, за да му отнеме това, което желае. Тази смелост беше съвършено различна от нейната, основана на самоотричане. Но тя не бе спасила никого в края на краищата, нито Кларънс дори. Някаква незнайна сила, в която Колендър вярваше така дълбоко, ги бе събрала най-после, премахвайки Кларънс, въпреки всичките й усилия да го спаси. Струваше й се, че всички неприятности и грижи започваха от далечната зимна вечер край брега на Уокър Понд, когато бе казала „да“ на Кларънс и бе изпитала към него странно, неизразимо състрадание — което започваше най-после да разбира.

Тя изпита отново дълбоко задоволство, граничещо с наслада, каквото Колендър нямаше да почувства никога със странната си кръв. Задоволството, че е могла да заповяда на собствената си плът.

Но в последните редове се долавяше отзвук от някогашната борба. „Ти ще бъдеш моя… моя завинаги. И никога няма да те загубя.“ Самонадеяни слова, напомнящи начина, по който бе постъпил преди години в „Ръцете на Вавилон“, без да я запита дали желае, смятайки просто за безспорно, че желае да се омъжи за него. Споменът за този следобед я смути отново; стори й се, че любовта, която той споменава в писмото си, е едно отвратително чувство на възрастни хора, похабено от многократни повторения. То бе изгубило своята свежест, а заедно с нея бе изчезнала прелестта на срещите им пред отворените прозорци на Шери и на пролетните разходки из парка… Това именно съзнание придаваше може би повече от всичко друго наглост на пламенните му слова. И двамата бяха загубили вече напълно първата си младост, а той продължаваше да се държи и да пише все така пламенно, със същите, вече изтъркани и неубедителни изрази за една любов, която беше тогава свежа, чиста и — въпреки всичко — целомъдрена. А в нея имаше сега нещо, напомнящо професионалната любов…

Той й писа, че Сабин е в Париж и може да я посети, както от любопитство, така и поради неизлечимата си страст да знае истината, да разбере ясно истинското положение.

Сабин дойде наистина с малката си разкошна кола, заедно с дъщеря си Терез, стеснително и болнаво десетгодишно девойче; но Елен съобщи, че не е вкъщи. Тя не искаше да се срещне със Сабин, защото се страхуваше може би от това, което гостенката щеше да й каже. А сега не можеше да се върне назад; от години вече вървеше по един и същ, неизменен път.