Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

62

Сабин не се оплакваше от поражението си. През цялото време на развода тя се държеше така, както се бе държала винаги, с удивително самообладание. Така че никой, нито дори старата Терез, не можа да разбере дали се отказва доброволно от преструвката, че продължава да владее Колендър, както бе постъпвала толкова години. Те разискваха спокойно всички подробности около новосъздаденото положение, под ръководството на ниската, пълничка, властна старица, която познаваше законите така добре, както и банковите операции. Не бе изказана нито една гневна или прибързана дума. Оттеглянето на Сабин от положението й на съпруга бе извършено със същото безразличие, с което бе поела тази роля.

— Не искам никаква издръжка или осигуровка — каза тя, докато тримата разговаряха около чайната маса в малката всекидневна на авеню Дьо Боа. — Какво ще правите за малката Терез е, разбира се, ваша работа. Тя е толкова ваша, колкото и моя. („Което е лъжа, разбира се, помисли тя, защото вие не искате и да я знаете.“) Аз не се нуждая от нищо.

Тръгването й напомняше излизането на някоя дама от кабинета на адвоката й. Никакъв гняв и никакви сълзи. Сабин стана и каза:

— Трябва да си ходя вече… Наех си къща на улица Тилзит. Там ще ме намерите, ако ви потрябвам. Не зная още телефонния номер, но ще ви го съобщя.

Терез се наведе над масичката, прибра книжата с пълничките си, обсипани с пръстени ръце, сложи ги в чантата за важните документи… една мухлясала вехта чанта в постоянно безредие, от която тя можеше да извади като по магия при първото поискване всеки документ, от който се нуждае. Докато седеше срещу нея и я наблюдаваше, Сабин си каза, че левантинската кръв е покорила напълно старицата. От почистване се нуждаеха не само елмазите и изумрудите; тежките черни рокли, които Терез носеше и в най-горещите дни, бяха изцапани и избелели; а между книжата в чантата си бе започнала да носи бисквити, които изваждаше от време на време и гризеше крадешком, като някоя затлъстяла катеричка. Беше станала още по-късогледа и свиваше очи, докато ги бе превърнала в две тесни ивички, от които светеха блестящите зеници. Всичкият чар на своеобразното й държание изчезваше бавно; странните, резки обноски, така забавни и оригинални, докато бе на върха на своята мощ, се превръщаха постепенно в чудноватости на една раздърпана стара гъркиня.

Сабин я наблюдаваше и мислеше: „Слава богу, аз няма да стана никога такава неспретната старица. Ще се поддържам докрай. Ще умра великолепно облечена, с безукорна прическа и корсет. Тя е все още левантинка. Прилича на продавачка на плодове край Бруклинския мост“.

(Терез, с дълбокия плам в бадемовите си очи, заета да търси нещо в чантичката, съдържаща огромно състояние в ценни книжа!)

Колендър я придружи през оперетния хол и до колата й, дето й помогна да се качи с безукорна учтивост и затвори вратичката.

— Сбогом — каза той. — Съобщете ми, ако се нуждаете от нещо.

Така, при все че за известно време всички карти бяха в нейните ръце, тя изгуби най-после играта, изгуби я, мислеше си тя, заради Елен Толивър, на която не бе обърнала достатъчно внимание — една проста, некултурна актьорка, доведена да забавлява гостите на Мърей Хил. Каква тайна се криеше зад този необясним успех?

* * *

Докато пътуваше с колата си, тя си каза, че сбогуването е било всъщност една раздяла между чужди хора. Тя е била, значи, чужденка за тях; нещо като чиновничка в някой клон от банката на Леопопулос, едно същество, което им е било полезно и което отпращаха, щом престанаха да имат нужда от нея, готови да й отпуснат пенсия, ако желае, като на отдавнашна домашна прислужница. Тя им бе дала повече от дванадесет години от своя живот…, през които се бе стремяла отчаяно и трогателно да установи между тях и себе си някаква връзка, която не можеше да се разкъса по тоя начин. Повече от дванадесет години се бе борила против нещо много по-силно от собствената й воля и самообладание. А те я отпращаха сега само с едно официално сбогом… Те, милионерите. Терез бе запазила богатството си, което беше по-голямо от всеки друг път. Нищо друго не я интересуваше.

Тя извади огледалцето от джоба в стената на колата и започна да разглежда лицето си. Дванадесетте години не бяха взели от него полагаемия се данък. Червените коси под изящната сива шапчица не бяха посивели; тесните, умни, малко приближени очи бяха блестящи както някога; а бялата кожа, напомняща плътните листа на камелия, беше безукорна под великолепно прикрития грим. Тя докосна върха на дългия си нос със съвършено чистата си ръкавица и си каза изведнъж, че лицето, което я гледа от правоъгълното огледалце, е само маска — великолепно нагласена маска, прикриваща неподозирано от никого вълнение. Днешните хора се справяха по-добре с живота; едно време биха очаквали от нея да се оттегли от арената с разбито сърце, да излага на показ страданието си; да плаче и да припада… като лейди Байрон.

Тя чувстваше, че изглежда невероятно млада; но все пак недостатъчно млада. Не можеше да започне живота си отново; нямаше време за това. Минала бе вече четиридесетте. Би могла да се омъжи повторно… за човек на своите години или по-възрастен, но нямаше да бъде същото. Тя бе дала всичката си младост (под тази сдържана и сурова външност) на Терез Колендър. Нямаше вече никаква надежда да бъде пак млада, да се влюби с буйно увлечение, което прикриваше от самолюбие. (Тя си въобразяваше, че те не са открили никога безграничната й, безсрамна любов към Колендър, при все че не беше напълно сигурна в това. Той я бе отгатнал може би.)

Тя остави огледалото, облегна се и си каза със студена искреност, че би била готова да се върне и сега при него, ако би вдигнал само пръст да я повика. В целия им съвместен живот нямаше спомен за нито едно скарване, удар или обвинение… нещо, което би могло да даде повод за омраза или отвращение. След раждането на малката Терез помежду им не бе имало нищо друго, освен надменното, учтиво безразличие, което не можеше да се разсее. Тя се опита да си представи за миг какво би било, ако той се бе отнесъл поне веднъж към нея не само като към някаква институция, не само като към съпруга, заслужаваща само уважение и закрила.

А старата Терез? Сабин си бе въобразявала някога, че са приятелки. Припомняше си, че имаха почти еднакви разбирания, еднакви гледища по много въпроси. След това Терез се бе отдалечила неусетно и необяснимо. Без никакви скарвания и разправии те бяха започнали просто да се ненавиждат, студено, с насмешлива учтивост. Тя знаеше какво ги бе разделяло: богатството и желанието за наследник. Старата Терез бе станала постепенно една раздърпана, противна левантинка, отдадена напълно в плен на натрапчивата си мисъл.

Ако не бе се омъжила за Колендър, тя би била и досега приятелка не само на Терез, а и на самия него. Но това би било непоносимо… много по-лошо от сегашното положение. То беше поне окончателно определено.

Тя се опита пак, както се бе опитвала неведнъж досега, да отхвърли тия дванадесет години и да намери в развалините това, което бе съставяло същността на чувствата й към него; но видя, че е невъзможно. Не би могла да каже защо би се върнала при него, ако я покани да го стори. Над тия години на съвместен живот тегнеше някакво зло (което не беше зло само по себе си, мислеше си тя, а бе зло само затова че бе възпитана да смята този вид любов за нещо лошо). Тя изпитваше може би само страст и нищо повече; и чувстваше, че тази страст не е нещо просто. Тя беше зловеща, преплетена с дълбокото й желание да знае какви са хората, да ги разглоби (тя се усмихна), за да разгледа пружините им. Не, тази тайна надвишаваше силите й.

„И така, каза си тя, аз пропаднах най-после в състезанието с Елен Толивър. Той ще я вземе най-сетне, след като я бе желал толкова отдавна.“ Не бе сгрешила, значи, когато бе отишла преди години на улица Реноар. Там нямаше наглед нищо за откриване, но усетът й не бе я измамил. Това, което беше вярно сега за Колендър и Елен Толивър, бе вярно и тогава, когато двете жени седяха една срещу друга в дългата гостна, както и по времето, когато девойката бе дошла за пръв път в дома на Мърей Хил. Променили се бяха само те. И в тази промяна (помисли самодоволна тя) може да се таи зародишът на ново крушение. Защото Лили Бар не беше това, което бе някога стеснителната, неизвестна Елен Толивър, а и Колендър бе затвърдил постепенно всичките качества, които го правеха непоносим. Елен Толивър нямаше да се помири с нещастието, търпяно от Сабин; Елен Толивър нямаше да чака търпеливо осъществяването на своите желания. Тя беше способна на бурни спречквания; явно бе, че има дарбата да успява да налага волята си. Въпреки наблюдателността си, той не бе открил може би това. И все пак, докато обмисляше всичко това по пътя до улица Тилзит, Сабин си каза, че тази именно противоположност беше в основата на необяснимото и непобедимо влечение, което ги тласкаше един към друг.

Лили Бар… Лили Бар… Лили Бар… повтаряше си тя. Но не изпитваше никаква омраза към нея. Ако самата тя не може да задържи Колендър, няма защо Лили Бар да не го вземе. Тя знаеше, че не може да се направи нищо.

Пробуди я гласът на Амеде, който отвори вратичката на колата. Тя излезе, помоли го да почака, после се обърна към къщата и видя на прозореца малката Терез с възпитателката. Това й припомни, че ще трябва да види приятелката на Терез, Ела Нанаторини, с която трябваше да уговори наемането на вила в Хаунгейт… Малката Терез се нуждаеше от морски въздух. Трябваше да си потърси прислуга, да приготви багажа си… Тя бе погълната от цял куп дреболии, които правеха нещастието поносимо.