Луис Бромфийлд
Пътят към славата (21)

21

Седмици минаха преди да се получи от Елен друго известие, освен краткото съобщение, че е жива и здрава и макар и да съжалява за постъпката си, не би могла да стори нищо друго. Един ден, добавяше тя с романтични недомлъвки, ще я разберат.

Когато пристигна най-после по-дълго писмо, то беше непокорно, рязко и без покаяние.

* * *

Съжалявам донейде Мей… — пишеше тя, — но случката няма значение за нея. Тя е влюбена в мъжете, а не в един определен мъж. Загубването на Кларънс не означава край на щастието й. Всеки мъж може да го замести. След една година тя ще се омъжи, може би за Херман Бигс. За мен беше съвсем друго. Всичко зависеше от Кларънс… Разберете ме: всичко. Той имаше огромно значение за мен.

Ние сме щастливи, продължаваше тя, като че този въпрос беше в действителност второстепенен. Кларънс ме обича. Имаме хубаво жилище до крайбрежния булевард, отдето се виждат закотвените в реката военни параходи. Живеем на най-горния етаж на небостъргач и имаме прекрасна гледка. Виждаме половината град. Сградата се нарича „Ръцете на Вавилон“.

Това жилище се е заемало преди идването ни от Кларънс и двама негови приятели (господин Бънс и господин Уик), но сега живеем сами, защото двамата приятели се преместиха другаде. Господин Бънс е много мил, но господин Уик е малко досаден, защото говори винаги за роднините си. Той се смята за „стар нюйоркчанин“. Много е сантиментален и ужасно несамостоятелен. Струва ми се, че ме мрази, задето му отнех Кларънс и разстроих общия им живот. Но това няма значение, защото той не заслужава никакво внимание.

Господин Бънс се ожени онзи ден. Казва, че ние сме го принудили да стори това, като сме го изгонили на улицата. Той е винаги такъв, сърдечен и забавен, но малко шумен. Девойката не е нещо особено — едно едро, приятно момиче като самия господин Бънс, чийто баща е строител в Хобокън, едно нюйоркско предградие.

Тя очертаваше накратко по този начин, с безгрижното безсрамие на младостта, провала на господин Уик; защото отраженията на бягството й се почувстваха не само в родния й град, но и във вълшебния Ню Йорк. С нейната поява целият мир на господин Уик се залюля, увисна за миг във въздуха и най-после рухна, като го изостави в един мрачен пансион на долния край на булевард Лексингтън. Нямаше вече кой да се възхищава или да уважава името Уик, да го почита заради старинната му кръв или неомъжените стари лели в Йонкърс. Улица Уик бе преименувана в деня на елениното пристигане на Съливан, в чест на някакъв тамански политик. Той прекарваше самотните си вечери като дребен парий, на ръба на тясното легло, очаквайки сваряването на млякото в жилището си на четвъртия етаж. Жалеше за Кларънс, който бе единственият приятел в целия му живот. Жалеше за „Ръцете на Вавилон“, дето бе прекарал известно време като независим и свободен човек. И колкото повече жалеше, толкова повече омразата към Елен се засилваше в плахата му, нещастна душа.

* * *

Вярно е, че Елен съобщаваше много нещо в писмото си, но вярно е също така, че не съобщаваше всичко. Защото гордостта не й позволяваше да признае разочарованието си. Тя не казваше, например че от прозорците се виждаше не само благородната река, но и дървени колиби и посивели фабрики, които се издигаха, полузабулени в мъгли и дим, на далечния бряг на Джърси. Не казваше и това, че под прозорците й имаше еднообразна отвратителна редица от тъмни каменни къщи, чиято грозота не се смекчаваше от малките петна рядка трева. Не споменаваше за железопътните линии между жилището й и реката, дето се трупаха препълнени с добитък вагони, чието присъствие изпълваше понякога високото жилище с лекия, неприятен звук и мирис на заден двор. Тя не можеше да се реши да опише всичко това, защото то би помрачило блясъка на името „Ръцете на Вавилон“.

Не казваше и това, че господата Бънс, Уик, а може би дори и Кларънс не се различаваха особено от жителите на града, защото по този начин би могло да се допусне, че всъщност не е избягала. Имаше неща, които градът не трябваше да узнае никога. Тя разбираше още отсега как се създава кариера. Трябваха й само слава, слава и победи.

* * *

Препрочитайки многократно писмото в дългата зимна нощ, мисис Толивър казваше развълнувано, че „Елен се е променила“.

— Тя разправя в това писмо повече, отколкото е съобщавала през целия си живот досега. Трябва да е щастлива, иначе не би писала такова писмо.

Тя се утешаваше за известно време с тази мисъл, за да изрече пак след продължително мълчание вечното си съмнение:

— Надявам се, че той се отнася добре с нея.

След това, когато съпругът й се унасяше в дълбока дрямка, от която отказваше упорито да се пробуди, тя отиваше до пианото и нарушаваше ужасната тишина на самотната си стая със звуците на „Синия Дунав“ и „Деветдесет и девет“, свирени прилежно със загрубелите от домашната работа пръсти.

Слабите, стеснителни, неуверени звуци на пианото, свикнало вече да мълчи, пробуждаха у нея редица спомени от времето, когато се стараеше да спести малко време от домакинските си грижи, за да научи тия жалки мелодии. Часовете, прекарани пред старото пиано в бащината й гостна, бяха открадвани от времето за готвене и печене, за грижи около по-младите й братя и сестри, и бяха пробуждали някога във въображението й звуци и гледки, надхвърлящи всичко, което бе видяла в родния си край. В тия две мелодии — едната създадена от неизвестен християнин, а другата от веселието на един австрийски град, нямаше нищо величествено, но те бяха все пак частицата блясък, с който животът бе удостоил Хети Толивър. Останалото беше труд и бдения, тревоги и грижи.

Тази жена се бе постарала само да изтръгне по-голям дял за децата си, за своята Елен, която бе отишла сега да търси собствения си дял.

Звуците на музиката възвръщаха донейде, разбира се, и нещичко от тази загубена Елен.

Хети не можеше да се признае за победена и след заглъхването на първото сътресение от удара, възстанови целия си живот на нови основи, целящи само един идеал. Самата тя не би разбрала никога тази промяна, настъпила в известен смисъл като откровение. Тя се пробуди една сутрин и видя ясно, като зимния пейзаж, съдбата, която ръководи хората с пламенни души. Вярно бе, че имаше обстоятелства, насочили съзнанието й в тази посока; не можеше да се отрече изражението в сините очи на по-големия й син след бягството на Елен. Всеки можеше да види този красноречив и властен поглед, който казваше: „И аз трябва да опитам щастието си. И аз трябва да замина за широкия свят“. Той си припомняше може би полушеговитите обещания за подкрепа, които Елен му бе давала така често. Майката знаеше, че между двете й деца съществува тайна обич, в която тя няма никакво участие. Това изражение се срещаше често в погледа на хората от рода на Хети Толивър. Ако момчето можеше да разсъждава и разбира тия неща, сигурно би казало: „Дядо ми замина за пустиня, за да я завладее и покори. Тази земя е била пълна с диваци и опасности. И аз трябва да опитам щастието си. Аз съм потомък на труженици, но пред мен не се изпречват граници за преминаване; затова трябва да се обърна назад, като Елен, към Изток“. След няколко години същият израз щеше да се появи с положителност и в погледа на втория й син, Робърт.

Мисис Толивър бе разбрала най-после, че не може да очаква от съпруга си да разбере пламенните й мечти, които бе разкривала толкова често пред равнодушния му, философски поглед. Той беше джентълмен, а освен това не бе и млад; минал бе вече завоя на зрялата възраст. Това, което трябваше да се направи, очакваше само от нея.

Така, разбирайки, че Елен няма да се върне вече, майката престана да смята съществуването си ограничено в задимения град; животът й се превърна в действителност в едно придружаване на децата й. Ако те не искат да останат в приготвеното от нея домашно огнище, тя ще трябва да ги придружава по света и да разгъва като чергарка шатрата си там, дето те сметнат за уместно да се настанят.

Затова започна да размишлява как ще може да напусне града, за да пренесе цялото си семейство и имущество в един нов свят, който не харесваше и от който се страхуваше дори, но с който трябваше да се справя сега. В съзнанието й изникваха фантастични планове, които се оттегляха и угасваха в мозъка, за който нямаше нищо невъзможно. Тя беше готова да подкрепи всички, ако е необходимо, при все че нямаше и най-малка представа как би могла да стори това. В един голям град като Ню Йорк имаше сигурно безброй възможности за баснословно забогатяване. Толкова пъти бе чела подобни разкази из вестниците.

Но първата й постъпка беше съвсем ясна и определена. Облечена в черна вълнена рокля, въоръжена с дъждобран, който носеше само в тържествени случаи, като маршалски жезъл, тя нападна своя противник, съдията Вайсман, в самата му светая светих, в нечистата му и разхвърляна канцелария, обвини го в кражба, подкуп и безброй други престъпления и настоя, намеквайки твърдо за една неприятна случка от младините му, той да упражни влиянието си, за да намери за съпруга й работа — и то не само работа, но и положение достойно както за самия Чарлс Толивър, така и за нейния род.

Тя спечели борбата и, докато се връщаше победоносно към къщи, насочи безграничния си оптимизъм към още по-безумни и фантастични планове. Изпитваше облекчение при мисълта, че е поела най-после съдбата в собствените си ръце. Тя нямаше да бъде вече сила, която само подтиква напред престола на един любезен, но равнодушен съпруг. Нещата трябваше да се променят. Тя щеше да действа лично. Постигнала бе първия си успех. С време щеше да получи назначение за съпруга си в Ню Йорк. Ще заведе децата си там; трябва да отиде там, за да може да посещава Елен в „Ръцете на Вавилон“ (смешно име!). Ще бди и ще им помага по пътя към напредъка и славата. Ще изтръгне всичко от живота. Касае се всъщност само за достатъчно сили и постоянство.

Тия мисли витаеха безумно в съзнанието й, когато зави по Сикамор стрийт и зърна няколко деца, събрани пред пътечката, която водеше към бедния дом на Толивърови. Те наблюдаваха сякаш нещо и надничаха между люляците в покритата с лозата къща. Тя ускори несъзнателно ход и когато наближи вратата, децата се отдръпнаха почтително, с животинско любопитство, изпитвано винаги от хората пред някаква катастрофа. Тя мина покрай тях и влезе вкъщи като великолепен плаващ параход.

Там научи новината.

В горния етаж, в стаята, заемана някога от Елен, лежеше в безсъзнание баща й, непобедимият Джакоб Бар. Казаха й, че старецът се подхлъзнал докато наблюдавал прибирането на сеното в плевнята и се сгромолясал от двадесет стъпки височина. Донесли го у дома й на носилка. Лекарите, същите, които дядо Толивър бе опровергал, казаха, че може да умре внезапно или да живее с години, но няма да може вече да пристъпи.

Когато сложи ред в стаята и поправи бъркотията, придружаваща винаги идването на лекари, тя седна на стол срещу лежащия в безсъзнание старец и се разплака.

„Каква полза сега? Какъв смисъл?“ — повтаряше горчиво и непрестанно тя.

* * *

Вместо за един, трябваше да се грижи сега за двама старци и, разбирайки, че не може да отиде при Елен, Хети Толивър се примири с чакането. Какво трябваше да чака? Смъртта на баща си може би. Тя смяташе, че това би било за него освобождение, защото старият Джакоб Бар си бе счупил не само бедрото, но бе загубил и ума си при падането в плевнята. Потънал дълбоко в леглото на Елен, той се бе отказал от борбата. Живот без дейност не беше изобщо живот за него. Той се вдетини, стана като собствените си деца, които дъщеря му Хети бе отгледала през дългите години на вдовството му. Понякога пееше, говореше си сам или разправяше на Хети работи, станали по времето, когато е била съвсем малка, или не е била родена. Преживяваше отново гражданската война и дните преди нея, когато криел в плевните си избягали негри. Минувачите по Сикамор стрийт чуваха понякога откъслеци от песен с дрезгав, но гръмък и предизвикателен глас: „Джон Браун гние в гроба, но душата му лети! Слава! Слава! Алилуя!“.

Дядо Толивър седеше сега спретнат и бодър сред книгите в стаичката си, тържествуващ от съзнанието, че е преживял стария Джакоб Бар, че строгите добродетели на стария шотландец не са продължили нито с един час здравето и щастието му. Той четеше извехтелите си книги и дращеше по късчетата пожълтяла хартия, без да старее, все така сух и отмъстителен.

Снаха му му заговорваше много рядко и с ръмжене през тия дни и все по-рядко влизаше да подреди стаята му. Други грижи поглъщаха вниманието й. Трябваше да се занимава със съпруга си, който беше на работа, с двамата си подрастващи синове и с баща си; освен това тя бе започнала тайно да шие на свои по-богати приятелки (защото беше отлична шивачка). И, най-после, пишеше всеки ден на Елен по едно дълго писмо, при все че отговорите идваха само веднъж в седмицата, а понякога и по-рядко.

Те й съобщаваха само накратко случките от живота на дъщеря й. Разказваха й по съвършено нов, забавен и малко циничен начин приключенията на Елен с учителите по музика в града, седмиците, прекарани в скитане из мрачните и студени коридори на студиото, където й дотягало да слуша упражненията на младите кандидати. Описваше шарлатаните, измамниците, които осмиваше на всяка стъпка, учителите, предлагащи какви ли не фокуси и методи за бързо спечелване на слава и богатство. Между тях имаше жени, именувани мадам Песитура или мадам Скарлати (по баща Смит или Джонс), разбиращи от музика толкова, колкото Мей Сетън, или мъже, които носеха кадифени жакети и настояваха да ги наричат маестро. Описваше обикновени приключения (които тревожеха Хети Толивър, смятаща все още дъщеря си за малко девойче) с похотливи старци. Описваше тия неща със сурова насмешливост, която беше много странна и подсказваше безнравственото гледище, че тия неща трябва да се смятат повече за глупави шеги, отколкото за „тежки обиди“. На мисис Толивър се струваше, че открива в случая следа от влиянието на Лили. За жена като Лили тия неща нямаха значение. Тя се отнасяше към тях весело и леко, като към част от всекидневния живот… Тази безгрижна, очарователна и нехайна Лили, с която беше невъзможно да се бори!

Най-после Елен й съобщи, че била попаднала на подходяща личност… стар французин, именуван Сансон. Той разбирал от музика, затова започнала да работи под негово ръководство. На младини познавал Лист и бил приятел на Тереза Кареньо, докато едно скарване с избухливата красавица сложило край на приятелството им. Той намеквал, че Елен може да се прочуе един ден като Кареньо (на която приличала донякъде), но трябвало да работи, да работи, да работи! И да не се самозабравя! Дълъг и тежък път, който ще я отведе най-после до Париж. (Тази мисъл изпълваше винаги мисис Толивър с неизразим ужас. Париж, Париж и Лили!).

Най-много я тревожеше липсата на каквато и да е вест за Кларънс, вън от кратката бележка, че е добре. Тя бе разбрала вече, че Елен не е влюбена в него. От писмата й бе ясно, че той е добър съпруг, който се грижи за дъщеря й. Ясно бе наистина, че я обожава. Но личеше, че на мястото, където трябваше да се намира чувството, което бе същност на майчиния й живот, у Елен имаше само една огромна пустиня.

Мисис Толивър се тревожете и от големите разходи в домакинството на дъщеря й. Разстоянието нямаше значение в тия случаи. Тя забелязваше често на съпруга си:

— Ако бях по-близо до Елен, щях да я науча как да води домакинството си. Кларънс печели сигурно много, за да поддържа такова жилище и да плаща за уроците й. Къде работи и как всъщност печели?

Когато спомена това в писмата си. Елен отговори, че е приказвала със съпруга си, който й казал да не се тревожи, защото имал достатъчно средства… по осем хиляди долара на година.

* * *

Възможно е, разбира се, Елен да не го е обичала нито за миг; вероятно нейната обич да не е надхвърляла никога границите на любезното състрадание, което е близко до любовта. Но тя не беше лоша съпруга. Грижеше се възхитително за него. Поддържаше дома му в пълен ред. Готвеше му дори лакомства, които бе научила от майка си. Той настояваше да й вземе слугиня, като твърдеше, че може да си позволи лесно това. Тя му даваше всичко, каквото пожелае, и себе си дори. И все пак имаше някаква разлика, която променяше всичко. Тази разлика именно Хети Толивър чувстваше в писмата на дъщеря си. Тя изпитваше смътното подозрение, че Елен се е продала, за да задоволи амбицията си.

В чувствата на Кларънс не можеше да има никакво съмнение. Той хвалеше жена си на всичките си колеги в електрическото дружество „Суперба“, на спътниците си при пътуванията си с влака, когато Елен оставаше сама в „Ръцете на Вавилон“. Купуваше й непрестанно подаръци, докато най-после видът на жилището им се промени съвсем; мебелите също промениха постепенно вида си. Отначало се появи един роял, след това диван, после няколко кресла, и най-сетне двете месингови легла, заемани някога от него и Бънс бяха заменени със светлозелени двойни легла, украсени с гирлянди от алени рози. Колкото повече жилището се освежаваше, толкова повече дребният Кларънс като че повяхваше. Противно на красивата си и енергична съпруга, той ставаше все по-блед. Като че го разяждаше някаква скрита болест. А не беше болен. Лекарите не откриха нищо, освен обикновената му сърдечна слабост…

Дори ако желаеше повече излиятелност от тая, проявявана от Елен, той не споменаваше дума за това свое желание. Никога не говореше за любов. Много по-късно, когато си припомняше съвместния им живот, Елен не можеше да си спомни споменаването на тази дума. И когато я желаеше пламенно дори той търсеше милувките й мълчаливо и плахо, като че всяка нейна ласка беше много повече от това, което бе имал основание да очаква. Той беше изобщо свенлив човек, а с Елен не можеше да се говори за такива неща; тя имаше студенина и целомъдрие, каквито се срещат понякога, въпреки всичко, у някои жени. Тя именно властваше, тя се отдаваше студено и безстрастно, сякаш съзнаваше все пак в душата си, че има известен дълг към него.

Разривът между Елен и господин Уик се засилваше с течение на времето. Другите приятели идваха понякога в „Ръцете на Вавилон“, където Кларънс ги приемаше с неочаквано щедро гостоприемство, и се гордееше с жена си. Но Уик не идваше вече. Помежду им не бе произлязло никакво скарване, не бяха си казали нито една неприятна дума. Той просто се бе отказал неусетно от навика да посещава Кларънс у дома му. Промяната беше толкова неуловима, че настъпи още преди Кларънс да я забележи.

Те се срещаха понякога на обед в един евтин ресторант, дето Уик обядваше обикновено, защото що се отнася до личните му нужди, Кларънс се бе приучил към голяма спестовност. В този ресторант, наведени над мазната храна, те си припомняха прекараните заедно дни. Кларънс говореше прочувствено, Уик — със странна сериозност. И той бе пребледнял и отслабнал от режима в пансиона на Лексингтън авеню. И мразеше Елен. Намразил я бе още от минутата, когато бе пристъпила прага на жилището им, така студена, нахална и самоуверена. Но беше достатъчно благоразумен да не издаде чувствата си, освен с едва уловими насмешки по неин адрес и припомняне на доброто старо време. Той бе загубен сега в жалкия пансион, нищожно създание, което никой не уважаваше, нито дори двете стари лели в Йонкърс, които го смятаха още за малокръвно момченце с къдрави косички, заиграло се между статуите на кучета и сърни в тяхната градина.

Никой не подозираше, разбира се, че господин Уик, загърнат в евтиното си палто, отиваше понякога вечер до уличките зад крайбрежния булевард, където северният вятър пронизваше косите му, вдигнал бледия си поглед към приятната светлина, която се разливаше от най-горните етажи на „Ръцете на Вавилон“.