Луис Бромфийлд
Пътят към славата (17)

17

Езерото Уокър Понд се намираше в покрайнините на града; продълговато и лъкатушно, замръзнало сега водно равнище, което се простираше между два ниски хълма, образувани при разтопяването на втори голям ледник. То лъкатушеше между скалисти и земни завои, заобиколено с ниски храсти и върби, които се чернееха оголени и превивани от зимния вятър. Това езеро се разширяваше и закръгляше в долния си край. Тук именно идваха да се пързалят младежите от града и тук Мей, без да знае нещо за изтръгнатото от баща й обещание, бе довела колебливия Кларънс.

Всеки, който бе наблюдавал походката на Елен при наближаване на пързалката, можеше да отгатне, че тя няма да се присъедини към тълпата; вместо да тръгне към езерото по замръзналата пътечка откъм заслона, тя заобиколи през полето и, размахвайки кънките си, се насочи към долния край, дето езерото се удължаваше в лъкатушен канал. Докато вървеше, полите й закачаха замръзналите клончета на върбите, които се откъртваха и падаха в нозете й с лекия звънтящ звук на далечна кристална музика. Между храсталаците, които ограждаха полето, се аленееха глогинки, на чийто цвят съперничеше само тъмният плам на обезлистения кампеш. Блясъкът на слънчевия ден проникваше сякаш в душата на девойката, защото тя запя, вървейки все по-бързо и по-бързо към леда. Сега, когато бе останала сама и неизмъчвана, тя беше пак буйна, пламенна и с неукротима духовна сила.

Долният край на езерото разкри най-после пред нея в подножието на ниския хълм своя блестящ овал, изпъстрен с черните фигури на пързалящи се двойки, които се въртяха в лек и плавен ритъм. Във въздуха се носеше далечният звук на плъзгаща се по леда стомана. Странен, глух звук, напомнящ музиката на цигулки от далечен оркестър. Елен се спря за миг между дърветата, наблюдавайки далечните черни фигури, както някоя богиня би наблюдавала хората, застанала на своя олимпийски връх; след това подскочи, сложи кънките си, като се наведе в заслонения от вятъра завой, и се спусна по хлъзгавия лед.

Тя се пързаляше великолепно. Очертанията на стройното й крепко младо тяло се разкриваха в тия тържествуващи движения, въпреки чудноватите й дрехи. Тя даде тук пълен простор на безумния скрит възторг на своята едновременно горда и стеснителна душа. Ту се носеше напред към острия вятър, ту се спираше и завърташе в безумна свобода; ту се плъзгаше безгрижно назад, докато най-после започна да очертава с художествена точност сложни фигури по леда. Тя се пързаля така повече от час в самотното си кътче, радвайки се победоносно на своето умение и грациозност; след това, като изпълни със съвършенство всичките си фигури, се плъзна към брега, свали кънките си и започна да събира тръстикови клончета. След миг ги запали, седна край огъня и започна да си грее ръцете, загледана в пламъка. Шумът от пързалката долиташе до нея по лъкатушния канал, но тя сякаш не го забелязваше дори. Седеше тук замислена, докато поруменелите й страни започнаха да побледняват, и обикновеният неспокоен поглед се появи отново в тъмните й очи. Ниските хълмове като че я затваряха завинаги сега в своята замечтана самота.

Тя прекара така повече от час, дълбоко замислена наглед, преди да забележи, че самотата на убежището й е била нарушена. В ранния здрач на зимния ден тя зърна между клоните на гъстите върби, които я заслоняваха, лицето на един натрапник, който се пързаляше неуверено и несигурно, като че това действие изискваше необикновена дълбока увереност и усилие. Ясно бе, че мисълта му блуждаеше другаде, защото тя дочуваше от време на време шепота му. Той не забелязваше дори пушека на угасващия огън, а когато се приближи, внезапно полъхване на вятъра отнесе думите му към нея, така че тя можа да разбере някои откъслечни слова.

— Няма да го направя… Да ме вземат дяволите, ако го направя. (След това се чу звънтенето на кънките по блестящия лед.) Не могат да ме накарат. (Ново мъчително съсредоточаване върху кънките и несръчните нозе.)

Елен трябваше да го познае вече. Този образ не можеше да не се познае — слаб, малко скован и невероятно спретнат, дори по грижливо изгладената гънка на панталона. Вместо топла шапка за пързалка, той беше с нахлупена до ушите мека шапка, за да се пази от вятъра, обрулил вече гладкото му лице. Беше Кларънс Мърдок. Елен нямаше да му се обади, ако той не бе стигнал в следния миг до върбите и не бе се озовал пред нея.

Той я погледна за миг без да проговори, с изражение на човек, който не можеше да повярва на очите си.

— О-о? — каза Елен, като стана бавно.

Кларънс трепна, запазвайки все по-мъчно равновесие на кънките си.

— Не знаех, че сте тук — започна той. — Не ви видях.

— Не бях там — отговори Елен, показвайки към кръглото езеро. — Пързалях се тук през целия следобед. Изглежда сте изстинали; почакайте, ще стъкна огъня. Аз си тръгвах вече, но не бързам.

След като се съвзе от изненадата си, той започна да се държи по-спокойно, изглеждаше дори, че изпитва облекчение, задето я е намерил между върбите. Той започна да търка ушите си, докато огънят пламна отново. След като Елен хвърли още клонки в него той пращеше весело и се извисяваше към небето в порой блестящи искри. Кларънс седна и простря ръце, за да ги постопли. Беше много по-спокоен вече, сякаш откровеността на девойката бе заглушила тревогата му.

Настъпи продължително мълчание, прекъснато най-после от въпроса на Елен:

— Къде е Мей?

Отговорът бе само едно кимване към кръглото езеро в подножието на хълма. Ново мълчание ги обгърна.

— Чудесна пързалка — започна Елен в нов опит за повеждане на разговор. — Най-хубавата от началото на тази зима. (Ясно бе, че не може да намекне за подслушания шепот.)

— Да — отговори замислено събеседникът й, — но аз не мога да се пързалям добре. Отдавна не съм се пързалял…

Девойката се изправи на кънките си с изражение, което искаше да каже: „Ако нямате намерение да разговаряте с мен, ще отида да се пързалям, докато се стоплите“. Тя се плъзна по леда и се отдалечи, но не на много голямо разстояние. Започна да прави прекрасни кръгове с почти предизвикателна самоувереност, като че искаше да докаже на господин Мърдок колко хубаво може да се пързаля човек. Тя се завъртваше и чертаеше мъчни фигури с лекотата на летяща птичка. За Кларънс Мърдок би трябвало да е непоносимо да я гледа; но всъщност тя не му беше непоносима, напротив, вдъхваше му дълбоко възхищение. Той я гледаше съсредоточено. За да може да я наблюдава по-ясно, си сложи очилата, зад които късогледите му очи сияеха от възхищение. Най-после, когато Елен наближи брега с неочакван прелестен завой, той трепна и каза:

— Пързаляте се прекрасно… Питах се дали можете да ми помогнете…

— Да се пързаляте ли? — запита Елен.

Кларънс се изкашля неспокойно.

— Нямах предвид това — отвърна той. — Исках да кажа в друго отношение.

Елен се спря изведнъж и седна на една скала.

— В какво отношение? — запита тя. — Ще ви помогна, ако мога.

Кларънс помълча известно време. Далечният шум от пързалката заглъхваше постепенно с напускането й от пързалящите се младежи, които тръгваха едни след други към града. Кларънс каза най-после:

— Не би трябвало да ви говоря, но сметнах, че ще можете да ме разберете…, понеже сте жена.

За пръв път някой я наричаше жена и, въпреки суровата й независимост, тя се почувства поласкана. Навеждайки се леко напред, тя каза:

— Може би ще разбера… Но не зная, докато не чуя какво ще ми кажете.

Кларънс изрече внезапно истината:

— Касае се за Мей… Не искам да се оженя за нея.

Елен се засмя ненадейно подигравателно.

— Е, добре — каза тя, — нима трябва да се ожените за нея? Направихте ли й предложение? Никой закон не може да ви накара да сторите това.

Кларънс се изчерви при тия думи и за да прикрие смущението си, наведе глава и започна да търка пак ушите си, така че когато заговори отново, не я гледаше.

— Работите не стоят така… Не съм й направил предложение. Но се намирам в много неудобно положение. Виждате ли, обещах на баща й, че ще направя предложението си днес… А не искам. Наистина не искам. Имах подобно намерение едно време, но след това промених решението си… Не мога да ви обясня това. Баща й просто изтръгна обещанието.

Несъмнено беше, че той страда. И за Елен дори беше ясно, че се чувства подгонен и уловен в примка, като някое кротко, безобидно животинче. Беше толкова добър младеж! Елен се засмя пак презрително.

— Така може да постъпи само онзи стар скъперник Сетън…

В тъмнината, отвъд малкия огнен кръг, танцуваха черни сенки. В двата самотни образа край огъня имаше неизмерима трогателност. И двамата бяха толкова млади, неопитни и смутени от живота!

— Винаги можете да избягате — каза Елен. — Не могат да ви арестуват за такова нещо…

Кларънс вдигна неочаквано глава при тези думи.

— Само че всичките ми дрехи, всичко, което съм донесъл тук, е у Сетънови. Трябва да си ги взема, а ако отида пак в тоя дом, ще трябва да се разправям с бащата.

— Това ли е единствената мъчнотия? — запита събеседницата му. — Аз смятам, че вие бихте били предоволен да се отървете с цената на дрехите си. — Тя се изсмя внезапно със странна подигравка, която смути Кларънс. — Ако желаете действително да се спасите, разбира се. Предполагам, че нямате никакво намерение да се установите в тоя противен град… Тук няма нищо за вас. Няма нищо за никого. И аз самата ще избягам скоро — добави дръзко тя.

Елен говореше така пламенно, че Кларънс дълго не намери какво да отговори. Той я наблюдаваше през пламъка, съзерцавайки светлосините очи, прекрасния тен на лицето, великолепното очертание на шията, от която самата тя се възхищаваше безгранично.

— В Ню Йорк ли ще отидете? За да учите ли?

— Разбира се — каза Елен със същото увлечение. — Нямам намерение да остана в тоя мъничък затворен свят. Не могат да ме задържат… Никой не може да ме задържи; и всички заедно дори не могат да ме задържат.

Може би Кларънс получи сила от нейната сила, може би някаква фибра в стеснителната му душа прозвуча в отговор на нейното предизвикателство. Тази девойка беше наистина възхитителна… както бе дошла да се пързаля сама в тоя отстранен кът, да си запали сама огън, да го покани така приятелски и откровено, без каквато и да е предвзетост и хилене, да постопли премръзналите си малокръвни ръце. Тя приличаше наистина на жената от влака. Не се страхуваше. И не се хилеше…

— Питах се — каза той след известно време, — питах се… — Той се поизкашля неочаквано: — Искате ли да дойдете с мен в Ню Йорк?

Елен го погледна проницателно, сякаш не бе разбрала смисъла на думите му, след това каза с предпазливостта на гордия си нрав:

— Нямам още достатъчно пари. За девойка, която живее сама в голям град, са потребни много пари.

Тя не се изложи на опасността да се покаже оскърбена.

Но Кларънс, тръгнал вече, продължи по същия път:

— Не исках да кажа такова нещо… Исках да кажа, дали желаете да се омъжите за мен. Да дойдете в града като моя съпруга.

* * *

Шумът от далечната пързалка заглъхваше, и сега се чуваше само едва уловимото звънтене на плъзгаща се по леда стомана, донесено от вятъра в малкия завой. Елен наведе глава в тъмнината и мълча продължително. Мислите й бяха прекъснати най-после от тихия и не толкова плах глас на Кларънс, който имаше все още стеснителността и дори унизителността на някакво извинение.

— Аз ще мога да ви помогна… Аз ще печеля, ще имам пари, а вие ще се занимавате с музиката си. Това не е случайно хрумване. Обмислил съм го отдавна… Още откакто ви видях за първи път.

В държанието му нямаше нищо властническо. Той седеше на почтено разстояние от нея, като поддържаше кротко и любезно предложението си. Ясно бе, че се страхува малко, сякаш бе заговорил почти против волята си. Но малката жила на шията, която Лили бе забелязала толкова отдавна, започна да тупти, отначало бавно, а след това с бързо растяща скорост. Ако беше тук, тя би разбрала значението й така сигурно, както корабен капитан, наблюдаващ барометър във време на буря. Лили разбираше тия неща.

* * *

Когато вдигна най-после глава, Елен го погледна прямо, с присъщата си откровеност.

— Да… Ще се омъжа за вас — каза тя най-после. Говореше задъхано, с глух и треперещ глас, като че за пръв път в живота си чувстваше уплаха.

— Радвам се — каза Кларънс. — Виждате ли, аз искам да стана велик и прочут, да натрупам състояние. Искам да забогатея много и някой да сподели успехите ми. Но не мога да се оженя за Мей. Все едно би било да се затворя сам в капана. — Амбициите му се развихриха отново, развинтиха спирачките и го опияниха. — Искам да бъда велик и много, много богат…, ако успея. Никога и никому досега не съм признавал това, но вие не сте като другите, и мисля, че можете да ме разберете.

Това беше най-дългото слово, което бе изказвал в нейно присъствие, и Елен го слушаше с растяща изненада.

— Не знаех, че имате такива стремежи — каза почти благоговейно тя. — Не сте ги споменавали досега. И мислех, че Мей ще ви задоволи.

Но на думите й липсваше все пак убедителност. Тя бе потънала внезапно в необичайно и необяснимо съжаление. Почувства, че господин Мърдок е просто трогателен. Беше способна да се разплаче за него. Много по-късно успя да разбере това неопределено вълнение. То премина бързо и тя каза:

— Но сега ще трябва да се върнете при Мей… Не ме чакайте… Аз ще се оправя… А тя е останала сигурно съвсем сама и се чуди къде сте. Аз мога да се прибера и сама.

Малко по-късно, придружавайки изменнически Мей при последната им разходка, Кларънс зърна в далечината черния силует на Елен, която вървеше съвсем сама по високия хълм, бавно, с наведена глава, замислена… далечна, надменна и почти заплашителна.