Луис Бромфийлд
Пътят към славата (55)

55

Минаха още три години преди Елен да може, прибавила вече Австралия и Южна Америка към списъка на своите победи, да се върне в Париж, който не бе виждала от деня, в който замина с Ребека за Виена, където не бяха стигнали и никога вече нямаше да отидат; защото, както казваше Ребека, някогашната Виена бе изчезнала завинаги. Елен нямаше да узнае никога този град като такъв, какъвто бе по времето, когато Ребека бе посещавала чичо си Ото, собственик на сапфирени мини в Камбоджа.

Тя се върна най-после в Париж против желанието на майка си и съвета на Ребека, за която това връщане означаваше само хвърлени на вятъра пари. Но Елен не можеше да постъпи другояче. Трябваше да се върне. Тя не можеше да обясни своя вътрешен усет, но му вярваше напълно, както му вярват изобщо всички умни хора, смятайки го за натрупана опитност, струваща повече от всякакви логически умозаключения. Трябваше да види отново Лили и прекрасния (толкова тъжен и променен) дом на улица Реноар. Понякога я обземаше необясним страх, че може да закъснее, ако не замине веднага… За какво? Не би могла да отговори на тоя въпрос, макар и да допускаше смътно, че в случая се касае за Фергус и Колендър. Лили не беше в опасност; тя живееше спокойно на улица Реноар или в бялата си вила в Ница.

Цели две години Елен бе ръководена от случая или от Ребека Шьонберг, поклонница на изгодната случайност. Но сега не искаше вече да чака. Затова, след ужасно скарване с Ребека, при което и двете се смъкнаха до равнището на улични продавачки, тя замина за един град, който нямаше никакво значение за успеха й, един запустял и всяка вечер затъмняван град.

Някогашният страх не я напускаше сега по цели дни. Животът отлиташе край нея… И тя щеше може би да закъснее.