Луис Бромфийлд
Пътят към славата (28)

28

На Елен не бе минавало никога през ума, че в тия сложни нови отношения може да настъпи такава любезност, може би затова че не бе я очаквала нито за миг. Истинското положение й стана ясно едва след тази покана на вечеря, която беше мълчаливо признаване на личността й за нещо повече от една обикновена музикантка. Това беше една стъпка напред към целта, която си бе поставила. Тя се опита да обясни това на Кларънс със своя обикновен и прям език. Желаеше отчаяно да бъде разбрана от него. Искаше съпругът й да разбере, че й бе невъзможно да постъпи другояче, че вършеше всичко това само от стремеж да внесе повече блясък в живота и на двамата и само затова го оставяше понякога, за да отиде в едно общество, където той не можеше да я придружи. И на него, както някога на майка си, тя казваше само част от истината; така че, макар и да не го лъжеше, не му казваше и цялата истина.

Тя не признаваше обаче едно важно обстоятелство — че са стигнали вече дотам, да не може да го води със себе си. И най-безумните му мечти дори не можеха да го направят нещо повече от това, което беше в действителност, а то бе недостатъчно. Той бе достигнал вече до края на съвършенството си, докато тя едва започваше. Можеше ли да си го представи в гостната на мисис Колендър? Или Сабин Кейн да му заговори така, както говореше на нея; той би страдал в такъв случай повече от всеки друг. Тя беше уверена в това.

— Трябва да ме извиниш — каза тя, — но в четвъртък ще вечерям навън… Поканена съм у мисис Колендър… по задължение, мили… Не мога да откажа.

Кларънс я погледна с огорченото и унило изражение, което пробуждаше винаги състрадание у нея. То беше единственото чувство, което можеше да промени решението й; понякога й се струваше, че той използва съзнателно това изражение, като свое единствено оръжие. Тя се трогна и сега дотолкова, че го целуна и каза:

— Но то е само за една вечер.

— Която ще бъде само началото — той виждаше това много по-ясно, отколкото самата тя можеше да си представи. — Бих желал да не отиваш.

Тя започна да му обяснява отново какво трябва да прави, за да постигне това, към което се стреми. Говори му дълго и красноречиво, защото искаше да го убеди, и го съжаляваше. Явно бе, че неискреността й се дължеше не на някакви лоши намерения, а само на желание да получи всичко от живота, да постигне целта си и да види същевременно Кларънс не огорчен и щастлив. Това беше невъзможно, разбира се, но тя не го съзнаваше. Наследила бе толкова много от нрава на неукротимата си майка, че не знаеше какво е невъзможно.

Тя говори красноречиво и успя да устрои за него вечеря в същия четвъртък с госпожа и господин Бънс. По този начин постигна още нещо. Създаваше удоволствие на Бънсови, защото знаеше, че те ще бъдат доволни да вечерят само с Кларънс. Това щеше да им напомни доброто старо време, когато тримата — Кларънс, Хари Бънс и румената му съпруга — са вечеряли спокойно. Нямаше да чувстват присъствието на някакъв натрапник помежду си. Защото тя си бе останала чужденка за тях; те не бяха свикнали да се чувстват удобно с нея.

Кларънс бе доволен донейде от това разрешение на въпроса, защото обичаше семейство Бънс.

Най-ясният спомен на Елен от тази вечер след години бе гласът на Сабин, която идваше откъм гостната при влизането й в хола.

— Най-неприятното нещо у бостънци е това, че всички са потомци на заселници от средната класа и се гордеят с това.

Тия думи се запечатаха в паметта й като израз на странното лекомислие на Сабин, на чудноватата и цинична откровеност, която щеше да отличава докрай гледището й. Щом смята за идиотщина да се гордееш с буржоазния си произход, или за глупост — да не се стремиш към изисканост, Сабин го казваше, без да иска да знае дали хората ще я смятат или няма да я смятат за сноб. Светът беше за нея такъв; той се движеше по установен ред. Всички приказки за демокрация не можеха да променят този ред. Той беше, впрочем, много добър. Защо би трябвало да се твърди, че не е? Сабин можеше да си позволи, разбира се, такова поведение. Тя нямаше към какво да се стреми, що се отнася до положението си във висшето общество. Защото бе родена в него.

Сваляйки палтото от катерички, което Кларънс й бе подарил (без да се замисля за това откъде бе намерил пари), Елен прехвърляше в съзнанието си тия мисли, които не я напускаха и когато влизаше в гостната. Тя наблюдаваше тази вечер всички, както ги бе наблюдавала и първия път през пролуката на паравана, като дебнещ враг, който готви обсада на крепостта им.

Под портретите на Колендърови беше само мисис Колендър, в рокля, украсена с мъниста и волани. Сабин в блестяща зелена рокля и Ричард Колендър, великолепен в своя черен костюм и бяла риза. Ричард стана и тръгна да я посрещне.

— Мама току-що говореше за вас — каза усмихнато той. — Тя е уверена, че ще се прочуете един ден.

— Ще вечеряме само четирима — каза рязко мисис Колендър. Явно бе, че не желае да се съобщава на Елен казаното за нея.

* * *

Трапезарията беше мебелирана във великолепния стил на втората империя и бе повторение на стая от замъка, построен от херцог Дьо Морни за една от любовниците му. Тази трапезария, мебелирана от дядото на младия Колендър, беше величествена със своите бели колони със златисти украси, с масивната маса и столове, с много ниски облегалки. По стените имаше картини от Венеция в сухия, суров стил на Каналето… Венеция пред изгрев, Венеция при залез, венециански карнавал, Венеция в жалейка за папата. На огромната маса имаше сребърна фруктиера, препълнена с най-редки плодове: фурми, банани, грозде и малинки. Терез Колендър бе изградила сякаш този паметник от плодове, за да възстанови нещо от своя ориенталски фон; останалата стая беше съвсем грозна, изпълнена със спомена за лондонски манекенки и жалки приключения от втората империя. От четирите страни на огромната фруктиера имаше четири тежки сребърни свещника.

Въпреки угнетителния вид на огромната стая, тя имаше някакво мрачно величие. То можеше да се сравни, според Елен, само с гостната на мрачния замък Шейн, издигащ се сред дима на фабричните пещи. Къщата на леля й Джулия приличаше на тази, изпълнена също с картини, килими и мебели, донесени от Европа.

На вечерята имаше вино — не едно-две вина, а цяла серия: Порто, Мадейра, Сотен, Шери и пред мисис Колендър, седнала на малко по-висок стол, за да може да се издига над другите, една бутилка шампанско в сребърно тасче, пълно с лед. Великолепие, напомнящо ученически мечти… или страници от някоя романтична повест. Поднасяните гозби замаяха отначало Елен и я караха да се стеснява. Храната беше отлична, защото в жилите на Терез течеше френска и гръцка кръв. Вкусна храна… Не като варените англосаксонски каши.

* * *

След вечеря, когато отидоха в мрачната библиотека, езикът на Елен се поразвърза малко. Това се дължеше може би на изпитото вино или на цигарата, която изпуши в новопридобитата си свобода (защото бе нарушила изведнъж две от правилата на Кларънс); но най-невероятното е, че промяната се дължеше на картината, закачена над камината.

Тя я погледна внимателно и каза:

— От Търнър ли е? Леля ми има картина от него.

След една минута, подтиквана от хитрата настойчивост на Сабин, тя им разказа всичко. Описа им родния си град, фабриките, пустотата, нищетата на работниците. Обрисува им своя род, червенокосия шотландец, който лежеше сега безпомощен като дете в нейното голямо легло. Описа им другия си дядо — студен, надменен, който избягал на младини в Европа и живял в Париж по времето на втората империя, а сега прекарвал живота си в стая, препълнена с книги. Възсъздаде пред тях мрачната картина на замъка Шейн, прекъсната в това описание само веднъж от Терез Колендър, която каза на Сабин: „Тя е братовчедка на мадам Шейн, която видяхме в Париж у мадам Дьо Сион. Помните мадам Дьо Сион, нали? Рускинята, чийто съпруг беше френски пълномощен министър в България… Тя живееше на авеню Дьо Боа и е бонапартистка. Мадам Шейн е червенокосата красавица, която срещнахме у нея. А майката на мадам Шейн е леля на мис Толивър… леля Джулия“.

След това остави Елен да продължи разказа си. Докато говореше, Елен разбра, че мисис Колендър не е забравила Лили. Тя бе успяла дори да си спомни точно мястото и времето на срещата им. Явно бе, че и тя мислеше за Лили, както мислеха всички, които я бяха виждали.

Елен разказваше просто, но с трогателно усърдие. Картината, която рисуваше, не беше забележителна за нея, но за слушателите, които не я бяха виждали никога, тя имаше екзотиката на един съвършено нов свят. Те я слушаха внимателно, трогнати от простосърдечния разказ, а Ричард Колендър я запита за фабриките и пещите, за работниците чужденци. Разказът й излезе много сполучлив и тя научи от него нещо ново — че няма нищо по-мощно от простотата и нищо по-интересно от индивидуалността. Тя разбра това от начина, по който я слушаха. За пръв път в живота си бе захвърлила своята предпазливост. И се прояви в продължение на един час такава, каквато си бе.

Само че едно нещо не им каза. За своето бягство и за последвалите го събития. Каза само:

— Най-после дойдох да уча в Ню Йорк и имах щастието да попадна на Сансон…

Ричард Колендър стана внезапно и отиде да стъкне огъня в камината.

— Не бихте могли да сторите нещо по-добро — забеляза майка му, а Сабин каза:

— Ние забравяме в Ню Йорк съществуването на провинцията… Аз съм излизала от тук само когато съм отивала в Европа или до някое летовище.

Вместо да бъде музикантка, която забавлява другите, Елен беше тази вечер гостенка, център на вниманието.

* * *

След това им изсвири Кройцеровата соната и докато свиреше, забеляза отново странния, почти задъхан унес, с който я слушаше Ричард Колендър. Той беше погълнат сякаш за известно време само от една мисъл, обгърнала Елен и музиката на Бетовен. Беше мълчалив и съсредоточен цялата вечер, мълчалив и съсредоточен, каквато бе и тя, когато не разказваше за своя град и роднини. Щом престана да свири, тя видя още нещо — може би дори още по-интересно — Сабин бе забелязала промяната и гледаше своя Колендър така втренчено, че не успя да отвърне поглед, когато Елен се обърна ненадейно.

Този нов свят беше свят от сенки, намеци, странна сдържаност и преструвки. Още в минутата, когато долови този поглед на Сабин, тя разбра, че отношенията между нея и младия Колендър не са някакво обикновено приятелство. Сабин беше страстно влюбена в него, без да го съзнава сама може би, защото такава жена мъчно би попаднала съзнателно в това положение.

* * *

Тази вечер Елен напусна за втори път дома на мисис Колендър, придружена от Сабин и Ричард Колендър. Те се готвеха да излязат само със Сабин, когато младият Колендър предложи ненадейно да ги придружи и се качи в автомобила. В миналото изпращаха Елен с трамвая, а Колендър и Сабин я следваха с колата. И се отбиваха понякога в дома на Сабин, която живееше на Парк авеню, пет-шест блока по-надолу, в една висока и тясна къща, която й подхождаше прекрасно.

Тази вечер разговаряха известно време за музика, а когато колата наближи към Сабининия дом, тя каза най-естествено:

— Уморена съм. И бих искала да ме оставите у нас.

След това пожела лека нощ и изчезна в тясната къща. Това беше необикновена постъпка от нейна страна. Елен и Колендър очакваха, че ще ги придружи до „Ръцете на Вавилон“, за да се върне сама с него — това беше в реда на нещата. Но тя беше много по-хитра, отколкото си представяха. И бе постъпила много разумно, ако бе разбрала наистина, както предполагаше Елен, че в отношенията на тримата е настъпила някаква промяна. Постъпила бе разумно, като не се опита да промени новия ход на събитията; защото разбираше с острия си ум, че не е все едно да си пречка или цел. Затова бе оставила Ричард Колендър с чужденката, която беше нейна съперница. Това можеше да й причини безсъние и страдания, можеше да пробуди мъчителна ревност. Но никой нямаше да го узнае. Възможно бе също, познавайки европейските разбирания на Колендър, да не се безпокоеше за крайната си победа. По силата на същата традиция, която я държеше в своя плен, Колендър не можеше да се ожени за тази чужденка.