Луис Бромфийлд
Пътят към славата (29)

29

Докато Колендър влезе отново в автомобила, Елен се сгуши в ъгъла си да чака. Тя наблюдаваше както винаги, но този път чувстваше, че наблюдават и нея. За пръв път пред нея се изпречваше човек, може би противник, който си служеше със същата очаквателна тактика. Колендър седна в ъгъла си, където мургавото му лице се осветяваше от време на време от лъчите на уличните лампи и в тази несигурна и прекъсвана светлина Елен започна да го изучава за пръв път отблизо.

Безкрайно приятно лице; тъмната му бледност, така равномерно и правилно разляна, беше една съвсем нова хубост за нея. Никаква суровост, никаква буйна жизненост. Една по-скоро мълчалива, едва уловима красота. Силата, скрита зад нея, беше не толкова сурова енергия, колкото една спокойна, но твърда като стомана мощ. Тя личеше в твърдото очертание на челюстите и почти четвъртитата форма на умната глава. Следа от пламенност можеше да се долови само в яркочервените устни, плътни и чувствени под черните мустачки. Той бе вдигнал яката на балтона си и бе нахлупил шапка ниско над очите си, придавайки си по този начин малко нахална и авантюристична външност. Тя чувстваше по вътрешен усет, че пред нея се е изпречила една неуловима и прелестна опасност, каквато не бе срещала досега.

Отминаха мълчаливо няколко блока, когато той се обърна и й каза с топлия си глас с мекото чуждо произношение:

— Вие сте наистина забележителна личност. И през ум не е могло да ми мине какъв труд е бил потребен, за да станете това, което сте.

Когато отговори, Елен изпита безсмислено желание да стане безпомощно и същевременно палаво девойче.

— О — каза тя, — не съм постигнала още нищо. А за труда не ми е минавало и през ума дори.

— Разказът ви беше много забавен… Виждате ли, хората като мен и Сабин могат да си представят много рядко какъв е действителният свят. — Той помълча и продължи, като че искаше да обясни смисъла на думите си: — Свят, в който хората се борят, за да получат нещо. Защото ние сме получили просто наготово всичко. И забравяме другите… А ние сме малцинство… едно на хиляда, да кажем. Аз съм имал винаги това, което съм желал… И предполагам, че ще го имам винаги.

Странен разговор, в чудновато философско настроение, на което Елен отговори отново:

— Не зная… Не съм мислила никога по тия въпроси… Зная само какво искам и се надявам, че ще го постигна един ден.

— Вие сте наистина една необикновена пианистка… — продължи той. — Допускам, че сама не съзнавате напълно ясно това.

Елен беше сигурна, че го съзнава много добре. Но не можеше да отговори, защото беше малко изненадана. В своя досегашен свят, представен от Кларънс и Херман Бигс, тя не бе срещала такъв мъж. Той беше по-млад от Кларънс и не много по-възрастен от Херман, но това нямаше значение. В случая се касаеше не толкова до възраст, колкото до опитност. Тя знаеше, че е много добра пианистка; ако не бе уверена в това, никога не би тръгнала така непоколебимо по своя път, но предпочете да отговори скромно. В полумрака на колата бе невъзможно да се види дали той не се надсмива, когато каза:

— Може и да съм. Как е възможно човек да разбере такова нещо… сам за себе си?

— Ние с майка ми разбираме тия неща — отговори младият Колендър. В колата настъпи ново мълчание. Минаха от булеварда в парка. Ричард Колендър се обади отново от своя ъгъл: — Наистина ли ни разказахте всичко тази вечер? Не пропуснахте ли нещо, което би могло да ни интересува?

В тия думи имаше нахалство, което Елен почувства и прецени за миг. Той гледаше към оголените дървета в парка с величествено безразличие, което се стори на Елен престорено. Дълбоко в съзнанието й изникна странно, тържествуващо чувство, чудновато и необяснимо, което й подсказваше, че е успяла да го издебне и е открила, че не е толкова хитър, колкото предполага сам. Тя почувства някаква смътна и неопределена борба… между собствения й и друг, също така силен ум. Наблюдавайки за известно време ясно очертания профил с цвят на слонова кост, тя каза:

— Не, не пропуснах нищо, което би могло да интересува другиго, освен мен.

(Това бе достатъчно за задоволяване на любопитството му за дребното човече, което бе зърнал през отворените врати в „Ръцете на Вавилон“.)

— Може би изглеждам нахален — обърна се Колендър към нея, — но ви питам, защото ми се струва, че вие сте по-интересна от това, което ни разказахте.

Тия думи бяха също така дръзки, като че искаше да завладее и тази част от личността й, която не можеше да принадлежи никому — нейното истинско аз, в което той нямаше право да наднича. Обзе я отново изкушение да прояви дяволита женственост.

— Предполагам, че това е само комплимент — каза тя. — Благодаря ви, при все че не зная, разбира се, доколко казвате истината.

— Казвам самата истина — отвърна рязко той. — Вие сте възхитителна… и смела. Силният дух е нещо прекрасно… и велико.

* * *

Тя му бе все пак благодарна за нещо. Той не се отнесе към нея като към глупава девойка, както един мъж би могъл да се отнесе например с Мей Сетън. Не бе много по-възрастен на години от самата Елен, но тя разбираше, че в действителност е цели столетия по-възрастен от нея. Убедена беше в това. Не разбираше само отношението му към живота, което й беше не само чуждо, но и съвършено неразбираемо. Той беше търпелив, едно качество, което й липсваше дотолкова, че не можеше да си го представи добре. Умееше да чака. Това именно я учудваше… това и някакво сложно чувство за някаква неуловима и неразбираема борба.

Тя наблюдаваше и него, и себе си, замаяна, учудена и дълбоко заинтересувана. Това дължеше на кръвта, наследена от жилите на Толивър. Можеше винаги да наблюдава, да чака, да се учи.

Останалата част от разговора им не беше така интересна. Той се отличаваше, разбира се, със странна небрежност, прекъсвана от продължителни мълчания, които не бяха неудобни и стеснителни. Напротив, въпреки чувството за борба и наблюдение, в тия мълчания имаше спокойствие, като в мълчанията между отдавнашни приятели, които се разбират напълно. Такова бе може би именно приятелството, което тя пренебрегваше винаги и в което не вярваше напълно.

Когато стигнаха до „Ръцете на Вавилон“ той я придружи до асансьора и се сбогува с нея. Този път не прояви никакво любопитство. Когато й пожелаваше лека нощ каза, че би желал да обядват някой ден заедно. След това люшкащият се асансьор я отнесе към Кларънс, отделяйки я от погледа на Колендър. Чувството за борба продължаваше да я вълнува дори и след като Кларънс се върна от вечерята у Бънсови, като се извиняваше, че се е застоял толкова късно. Извини се също, че е поканил Бънсови да вечерят след четири седмици у тях, когато се завърне от пътуването си из западните области.