Луис Бромфийлд
Пътят към славата (58)

58

В една ясна пролетна сутрин, когато Хети гледаше към улицата, докато шиеше и мислеше — все едни и същи мисли, които не я напускаха през тия дълги дни — раздавачът донесе писмо от Елен. Кратко писъмце, написано много набързо, както изглежда, но с две известия, които променяха просто лицето на света.

Елен щеше да се омъжи; и желаеше Хети да се премести да живее в Париж.

Аз приказвах по този въпрос с Лили, пишеше тя, която е във възторг от този проект. Къщата и тук е просторна и удобна, а Лили се намира в нея обикновено само напролет и наесен. Ти можеш да живееш там както искаш, без някой да те безпокои. Няма да мислиш или да се грижиш за домакинството. Аз ти изпращам чек, а чичото на Ребека, г-н Шьонберг, ще се погрижи за билетите. Мъчно се пътува в тия дни, обаче мисис Колендър съобщи на своя приятел Малкълм Трайвърс, банкера, да се погрижи за паспортите ви. Той ще ти се обади няколко дни след получаването на писмото ми.

За себе си съобщаваше:

Аз ще се омъжа за Ричард Колендър, синът на същата мисис Колендър. Помниш ли я? Ти се запозна с нея след първия ми концерт в Америка — една дребна, пълна, мургава жена с потъмнели бисери. Сигурно си срещала името й във вестниците, защото те са много известни. И милионери, баснословно богати. Колендър е четири години по-възрастен от мен. Познавам го от десетина години вече. Той искаше да се ожени за мен и по-рано, преди години. (Тук се мярна внезапно някогашната Елен, която бе излязла в слънчевия ден да се пързаля на Уокърс Понд.) Представи си — аз ще се омъжа за милионер!

Всичко се промени внезапно и животът на Хети светна още веднъж. Това беше толкова странно — Елен да уреди всичко по този великолепен начин, да се погрижи за билети, за паспорт, като че майка й е някоя кралица, чието пътуване трябва да стане колкото е възможно по-приятно и спокойно. И чек! И съпруг милионер! Когато вълнението постихна малко, тя си каза, че е била винаги уверена, че нейните деца не са обикновени същества. В тях имаше наистина нещо необикновено. Ето например Елен! Прочута, богата, а сега се омъжва за милионер.

Но радостта й не беше съвсем лишена от някогашните съмнения. Дали този Колендър я заслужава? Кларънс не беше достоен за нея. Добре, че умря, каза си тя. Какво ли би правила досега с него… с този нещастен, добър Кларънс, който се оплакваше непрекъснато от здравето си?

А Колендър? Кой ли е този човек и защо не бе споменавала досега за него? Странна жена, разбира се, да пази така ревниво подобна тайна. Отде се бе появил? Дали е здрав? Какъв е бил животът му досега? Тя се разхождаше известно време из стаята, обзета от буйно любопитство. Опитваше се да си представи какъв може да е избраникът на Елен. (Защото този път се омъжваше сигурно само по любов; този брак не можеше да има никакво друго основание.) Тя се опитваше напразно да си го представи. Но беше невъзможно…

Когато се поуспокои и се върна отново към мисълта за ужасното си, пусто жилище, тя си припомни Вечния. Той беше деветдесет и пет годишен, но не приличаше на истински старец; умът не бе му изменил нито веднъж. Обаче беше слаб и се нуждаеше от грижи. Не можеше да го изостави сега. Тя се мамеше, че е длъжна да се грижи за него, докато е жив, а само всемогъщият знаеше докога ще бъде така. Да, трябваше да го вземе със себе си! Не можеше да го остави в някое сиропиталище, както намекваше Елен. Това би било погрешна и дори непочтена постъпка. Той беше въпреки всичко баща на съпруга й, дядо на децата й. Не можеше да постъпи по този начин с него. Тя обмисляше с часове този въпрос, като си изтъкваше само основанията, поради които трябва да го вземе. Единственият довод против беше само привичката на непрекъснатата гражданска война, траяла повече от тридесет години между тях. Мразеше го, как ли не го бе обиждала, но не можеше да се примири с мисълта да го изостави с хладнокръвието на дъщеря си, както не можеше да изостави извехтелите си дрехи, обуща или Библията, която бе подарила на Фергус за десетия му рожден ден. Дядо Толивър беше сега неразделна част от миналото. Щеше да се чувства самотна и загубена без него.

Когато му каза замайващата новина, старецът я погледна войнствено и рязко, с явно недоверие в недействителното им помирение, и каза:

— Не зная, Хети. Аз съм вече много стар и слаб. Мисля, че ще бъде по-добре да си остана тук.

Той се противопостави на желанието й с вярата, че това ще я накара да настои за своето.

Хети не позволи дори каквото и да е разискване на въпроса и настоя твърдо, че той трябва да замине за Париж с нея. Там щеше да му е така добре, както и където и да е другаде, а тя щеше да може да се грижи за него.

„Толкова по-добре“, помисли си дядо Толивър, чието единствено желание бе да види още веднъж Париж, преди да умре. Но продължаваше да се мръщи така сякаш е против това решение, но е безпомощен да се противопостави.