Луис Бромфийлд
Пътят към славата (50)

50

През това време едно дребно човече се бе измъкнало още преди светването на лампите от салона, в покровителствения мрак на улицата. То бе дошло късно и се бе спотаило в сянката на балкона. Ребека го бе забелязала, защото беше близо до нея и се държеше много странно; но понеже не бе го виждала никога, не му обърна особено внимание. Това човече се бе разплакало ненадейно посред концерта, като подсмърчаше и си изтриваше засрамено очите. Дребно човече, с бледо лице и приближени очи, които гледаха с почти треперещ, умолителен поглед (едно държание, усвоено от него с течение на времето, след като бе прогонено от удобното жилище на най-горния етаж в „Ръцете на Вавилон“). Ребека не бе чувала никога, разбира се, за господин Уик, но го забеляза, защото той си играеше с връзка ключове и защото ръцете му трепереха неудържимо, когато вдигна кърпичка, за да изтрие очите си. Изглеждаше дълбоко развълнуван от музиката.

Той излезе бързо, между първите, като се оглеждаше наоколо, сякаш се страхуваше да не го забележат, познаят и обвинят пред всички. Щом излезе на улицата, той се загърна плътно в палтото си и тръгна в южна посока с такава бързина, че минувачите се обръщаха понякога да го изгледат, когато се сблъскваше с тях при пресечките. Някои долавяха може би отражение на лудост във втренчените му очи. Той потъна в сиянието, което пронизваше като огнен стълб тъмнината над Бродуей.

Видял я бе отново… жената, която мразеше повече от всичко на света. Би могъл да я убие. Би я гледал с радост как умира, но докато тичаше по улицата, разбра, че няма да има никога смелост за такава постъпка. „Не бих могъл да я погледна нито за миг, за да мога да й нанеса последния удар. Не мога да понасям погледа й…“ (Някогашният презрителен и обвинителен поглед, като че тя знаеше какво е казал на Кларънс.)

Кларънс бе изчезнал вече… Ще го срещнат може би на онзи свят.

Той бързаше все по-напред и напред, покрай блестящи, червени и морави, зелени и жълти светлини; покрай примамливи афиши пред кината, представящи мъже в затворнически килии и жени, отнасяни на ръце през пламъци; покрай обяви, по които красиви жени вдигаха във въздуха голите си нозе (те не бяха за него, за човека, който познаваше любовта само чрез слабата искрица обич, изпитвана към Кларънс); покрай красиви автомобили, изпълнени с кожи и гримирани жени; покрай потънали в светлина ресторанти и хотели, отдето долиташе слабият отзвук на джаз, докато се измъкна най-после от този омагьосан свят на парите, в който не вземаше никакво участие, в покровителствената дрезгавина на една улица, отиваща на запад към Северната река…, започваща с магазини, за да се изроди постепенно в редица бели и изоставени каменни къщи с обяви на педикюристки, акушерки и институти за разхубавяване, поставени зад прашни дантелени пердета.

Той вървеше сега по-бързо, с изражението на изплашено животно, което търси леговището си, за да се скрие от богатия, преуспяващ и силен свят, останал зад него.

Тя бе дошла без пари (мислеше той) нейде от Средния запад, без да знае или да донесе нещо. Дошла бе да погуби Кларънс и да спечели всичко, което бе видял тази вечер. Стъпкала бе всички под нозете си. А какво имаше сега той, почтеният господин Уик? Нищо! Нищо! Само безобразието на един семеен пансион, в който се бе върнал отново. И тя беше като всички жени. Издебваха мъжете и ги погубваха. А тя беше при това простичка, глупава и жалка…

Той стигна най-после до една къща с надпис „Стаи под наем“, отключи и побърза по слабо осветена стълба, последван от огромната си сянка.

Стаята му се намираше в дъното на най-горния етаж, зад старата баня с тенекиения душ. Щом влезе в стаята си, той се заключи и се хвърли разплакан върху покритото с одеяло легло. Блестяща далечна светлина рисуваше по избелелите мазни тапети на стаята обезобразените очертания на някакво огромно тропическо дърво. Една мършава котка мина по стрехата, а друга — петдесет пъти по голяма — мина същевременно по стената в подножието на леглото. Господин Уик плачеше безгласно и безутешно сред миризма на кромид и прах. Той лежа дълго така, измъчван от спомени за видяното… за ръкопляскащата тълпа, за жената в тъмночервената рокля и скъпоценни камъни (зло същество, олицетворение на всички жестокости, които го измъчваха). Имаше спомени и от времето в „Ръцете на Вавилон“, преди идването на тази жена, която бе унищожила всичко, от времето, когато Кларънс, омагьосан от блясъка на името му, се бе отнасял с него като с личност… Дни на върховно щастие, последвани от упадък, от постепенно принизяване към суровия свят, където не му беше мястото…

Той се успокои след известно време, легнал неподвижно като смъртник, загледан втренчено в сенките на стената; най-после стана, седна на ръба на леглото и скри глава в слабите си ръце. Полунощ… (Някакъв часовник в далечината, между безброя светлини, удари бавно дванадесет пъти…) Той трепна отново. Взе един стар вестник от леглото и започна да го къса. Вършеше това като хипнотизиран, докато изкъса целия вестник. После отиде до прозореца и запуши най-старателно всеки процеп на разсъхнатата рамка. По същия начин запуши процепите и около изметнатата врата. След това отиде до кранчето със светилния газ, където топлеше млякото си, което пиеше, за да може да заспи. Но бутилката с млякото остана тази вечер непокътната в ъгъла си. Той погледна кранчето и го завъртя бавно, докато светилният газ започна да свисти в стаичката. После се върна в леглото, загърна се в горното си палто и легна спокойно. Не плачеше вече. Беше съвсем спокоен. Почти величествен. И зачака…

Котаракът на покрива запя любовната си песен. Сенките започнаха да играят вън фантастично шествие по стената, докато бяха заместени като по чудо от едно съвършено различно шествие — на дами в кринолини, от портретите в един величествен дом в долния край на Пето авеню, мъже с вмъкнати в ботушите панталони и дори една-две каляски, теглени от светли, кокетно пристъпващи коне… неясно шествие от минали дни. Второто шествие угасна най-после като първото. Стените изчезнаха. Всичко потъна в забрава и покой, в безкрайност, където човек се възправя самотен и велик… Някаква ослепителна светлина и любовната песен на котарака, достигаща бог знае откъде, се сляха в общ любовен филм, за да придружат издъхването на господин Уик, за когото нямаше място в този свят.