Луис Бромфийлд
Пътят към славата (61)

61

Ожених се един месец преди примирието, много скромно, в присъствието само на Лили, Дьо Сион, Жан и Хети. Пак семейството (останките от едно семейство, което бе изпълвало някога гостната стая на замъка Шейн) преобладаваше основателно над всичко при събития като раждания, смърт или женитби. Терез не присъстваше, защото Елен бе взела решението си ненадейно и нямаше време да я повикат от Ню Йорк. Не присъстваше и Ребека. Една седмица преди венчавката Ребека проигра всички козове в една отчаяна сцена, с надежда да спечели борбата против Колендър. Тя каза на Елен, че е еврейка и знае много добре нрава на хора като Колендър. Каза й, че той е властен и жесток, че всичкото му търпение и спокойствие прикриват само една стоманена воля на милионер, която тя ще опознае един ден прекалено добре. Че той ще направи всичко възможно да я унищожи не само като музикантка, но и като жена. Елен я слушаше спокойно, защитена от съзнанието за новия дълг, който й предстоеше да изпълни. Едва когато Ребека изпищя, самозабравила се от ярост: „Той се жени за теб само за да превие волята ти… да те загуби. Това е единствената му цел… да победи в борбата, траяла толкова години“, Елен пребледня, стана и й заповяда да си върви.

— Не искам да те видя никога вече — каза тя. — Признателна съм ти за всичко, което си направила за мен, но не можеш да уреждаш целия ми живот. Говориш лъжи… Това, което каза, не е вярно. Разправяш го, само защото не можеш да се разпореждаш вече с живота ми.

Ребека си бе отишла със зачервени от гняв очи. По стълбите срещна Колендър, който влизаше, но не го и погледна дори. Не бе се отказала в душата си от вярата, че ще победи. Знаеше, че ще го срази най-после. Ще го остави да се погуби сам, защото бе уверена, че той ще го стори неизбежно.

* * *

Дьо Сион уреди преместването на Колендър в Африка, така че младата двойка замина да прекара медения си месен в Тунис, в една вила в предградията, собственост на някакъв грък, братовчед на Терез и собственик на Средиземноморската банка „Леопопулос и сие“. Елен пишеше редовно в Париж; писмата й приличаха на всички писма, които бе пращала на майка си още от самото начало — от „Ръцете на Вавилон“ — сдържани, внимателни и изпълнени с подробности, от които човек не можеше да схване нищо, завършващи винаги с бележки за времето и красотата на градината им и със заключението: „И двамата сме здрави и щастливи“.

Дядо Толивър живееше на улица Реноар така, както живееше навред от тридесет години насам. Той бе с книгите си (защото Хети беше сега милионерка и разходите нямаха значение за нея) и със стола люлка, безкрайно смешен между мебелите в стил ампир в стаята, която му бе отредена от Лили. Нищо не бе променено, с изключение на обстоятелството, че прозорците на стаята му гледаха към градината, откъдето се чуваха сирените на параходите по Сена. Той излизаше понякога в самотни разходки из съседните улици до Дома на инвалидите. Имаше навика да се измъква тайно през градинската врата към улица Паси. Беше си все така непроницаем, необщителен, надменен, като се изключи Жан, към когото имаше особена обич. Никой не можеше да отгатне, че това, което търсеше в самотните си скитания, беше една младост, която съзнаваше с неземна яснота, при все че бе започнал да се вдетинява и не можеше да си припомни понякога, че е в Париж, или какво е правил вчера.

Останала сама с Лили, Хети започна да си възвръща интереса към живота. Тя започна да разглежда една по една стаите в големия дом, за да провери дали са поддържани както трябва; поскара се рязко и несвързано с Августин и другата прислуга; скиташе из градината, при все че не чувстваше красотата, а се интересуваше само от поддържането й. След известно време започна дори да пазарува сама, след като се увери с ужас, че продавачките дават комисионна на старата Мелани.

Така че Лили предаде за трети път къщата си другиму. Отначало я бе управлявала мадам Жигон, след това Елен и Сезар се бяха спречкали за господство в нея. Сега я предаде доброволно на Хети, която имаше най-голяма нужда от подобно занимание. Лили каза на прислугата да не обръща внимание на своеобразното държание на мадам Толивър, а на старата Мелани даваше пак стойността на загубените комисионни. Но и да не бе сторила това, прислугата й не би я напуснала, защото Лили умееше да разбира и да се справя с подчинените си. Старата Мелани беше у нея повече от двадесет години, още от времето, когато Лили се бе прибрала при мадам Жигон, малко плаха, но все пак твърдо решена да не се омъжва никога за бащата на Жан.