Луис Бромфийлд
Пътят към славата (31)

31

Ако Елен бе почувствала някога нужда от довереница, би й казала сигурно, че животът й е една отчайваща загадка. Между държанието на Херман Бигс или Кларънс и обноските на Ричард Колендър имаше същинска пропаст. Някаква бяла страница в книгата на опитността й, едно прекъсване, което я смущаваше и й беше неприятно.

Тя разбираше, че Кларънс и Херман Бигс представляват до голяма степен образец на съпруг и любовник от нейния роден край. Те търсеха и боготворяха обекта на своята обич. Бяха нежни и покорни. Бяха дори удобни може би със своята почти детинска невинност, усложнена само от донкихотовското им чувство за рицарска чест. Те или пренебрегваха, или не познаваха светския живот, и се придържаха към сантименталния образ на жената, смятана винаги за непорочно, предано, добро и великодушно същество. Съществуваха и „лоши жени“, разбира се, но те не се интересуваха от тях; тия жени бяха съвсем отделна класа, без каквито и да са отношения към добрите жени, нещо като трети пол с особено предназначение. Жените от техния кръг се бяха променили неочаквано в едно-две поколения от помощници при тежкото заселничество в луксозни създания; а мъжете като Херман и Кларънс не бяха успели да ги настигнат. Елен бе виждала досега само такива мъже. Тя не бе срещала още човек като Ричард Колендър.

Докато Кларънс обикаляше фабриките из Средния запад, Елен обядва неведнъж, а няколко пъти с Колендър. С парите, които бе спечелила със свиренето си тя можеше да се облича сега, ако не елегантно, то поне със скромен чар. С приближаването на топлите дни те обядваха у Шери (защото Колендър не правеше вече никакво усилие да скрие вниманието си), край отворен прозорец, отдето се виждаше булевардът с потока шумни автомобили. Тя разбираше, че постъпва неуместно и дори опасно. Погрешна стъпка, която се дължеше само на неопитността й, и на каквато не би се изложила по-късно.

Трябваше да не забравя и самия Колендър. Ясно бе, че той я вълнува, въпреки студенината й. Тя се чувстваше понякога обзета сякаш ненадейно от съзнание за присъствието му, защото той се държеше очарователно с нея…, с внимание и разбиране, с плам, който бликаше понякога ненадейно, за да се слее със собствената й жизнерадост. Пред прозореца, отдето се виждаше Пето авеню, тя забравяше понякога всичко, освен бъдещето, докато разговаряха за Европа, докато той й разказваше почти с увлечение за блясъка на Париж и задименото сияние на Лондон. И двамата бяха чистосърдечни. Елен с неопитността си, а мургавият, очарователен и съвършено нов за нея Колендър — с прямотата на човек, който не се грижи за условностите. Нито един от тях не можеше да разбере чувството, което ги свързваше, защото то беше романтика, непозната и за двамата — за Елен, защото животът я бе научил да не очаква нищо романтично, а за Колендър, защото не вярваше в съществуването му. В един ясен майски следобед те извървяха заедно целия път през парка от Шери до „Ръцете на Вавилон“. Приятен ден, когато паркът сякаш отразяваше зеленината си в самия въздух, когато върбите се бяха разлистили, а черешите — цъфнали. Край брега на езерото, освободено вече от леда, гувернантките седяха на железни пейки, редом с разни скитници и възрастни дами, дошли само да си отпочинат мълчаливо, задържани като че без никакво усилие в самия нежен въздух. Това оказа влияние и върху Елен и Колендър, като ги обгърна с копнеж, който замая мисълта и стопли чувствата им. Те вървяха бавно един до друг. Елен в тесен сив костюм и голяма шапка, а Колендър поглеждаш от време на време към нея с крайчеца на сивите си очи и почукваше младата трева с тръстиковия си бастун. Те се спираха понякога да се посмеят, защото Колендър беше в отлично настроение, когато обичаше да разказва забавни шеги. Под влиянието на този ден и суровостта на Елен като че се стопи. Тя се засмя. Погледна го дори лукаво с крайчеца на окото си, но в това наблюдение не се съзираше някогашната враждебност. Човек би казал по-скоро, че го гледа като някое мило момченце, страхувайки се все пак то да не се разглези, ако забележи възхищението.

Едва ли можеше да се допусне, че промяната у нея се дължи само на времето. Имаше и други причини, между които беше без съмнение и самият Колендър, и приятелството му към нея, приятелство, каквото й бе предложила и майка му, а дори и Сабин със своето рязко и малко стеснително държание. Тя не бе имала досега такива приятели, като се изключи Лили. Тя почувства може би в този топъл ден, че между нея и тия хора има някаква неопределима, но все пак сигурна и положителна близост. Те нямаха никакъв интерес от нея и не се опитваха да я покорят, не се стремяха да я променят. Приличаха на старата й леля Джулия и тайнствената Лили, която я бе предупредила да не позволява на хората да я сведат до равнището на своята посредственост; тя разбираше много добре сега какво е искала да каже Лили. Тия хора бяха постигнали с една почти физическа почтеност свое благородство, основано именно върху почтеността им. Те бяха много по-изискани от Уик, Мей Сетън и кикотенето й, от любезния и здрав Бънс, а дори и от Кларънс, чиято любезна кротост го пресушаваше завинаги. Те не се сливаха с тълпата, а се открояваха с рязка яснота, въпреки странностите си.

Това съзнание бе проникнало отдавна у нея като през мъгла. Тя го почувства и днес. Започна да разбира защо има хора, от които се възхищава, и други, към които може да изпитва само презрение или равнодушие, граничещо със състрадание.

Тя вървеше сега щастливо с очарователния мургав младеж, доволна може би да го запази така завинаги, без каквато и да е промяна, заедно със Сабин и Терез. Би изпитала сигурно дълбока радост, ако би могла да срещне ненадейно сега по тия асфалтирани пътеки Мей Сетън или някой друг от съгражданите си. Би се зарадвала да видят победата й. Защото тя бе успяла да се отърве от родния град.

* * *

Сред тези размишления настъпи ново непредвидено събитие.

Колендър се спря ненадейно под бронзовата статуя на Даниел Уебстър и се обърна неочаквано към нея, поглеждайки я така втренчено, че тя се изчерви за миг.

— Мога ли да дойда у вас днес? — попита той. — Сама ли ще бъдете?

Тя забрави за миг бдителността си пред обезоръжаващия поглед на сивите очи и отговори:

— Да, защо не? Ще бъда сама.

След това отвърна поглед и тръгна, сякаш не можеше да се овладее.

Той не проговори докато стигнаха до края на парка, когато каза:

— Бих искал да посвирите само за мен… Чувал съм ви само когато свирите за цяла тълпа, а предполагам, че бихте свирили по-добре само за един слушател.

Минаха най-после между сирийските лъвове пред входа на „Ръцете на Вавилон“ и стигнаха, отначало с люшкащия се асансьор, а след това по стълбите на двата етажа, до вратата на малкото жилище, което Елен отключи. Стаята бе полутъмна, докато Елен вдигна щорите, които бе спуснала (според съвета на примерната домакиня мисис Толивър), за да запази евтиния килим от лъчите на пролетното слънце; светлината откри бедната стаичка, препълнена с накупените от Кларънс мебели: столове, диван, възглавнички, картини, украшения и масички. Роялът беше малко настрана в едно незаето от мебели кътче. Облегнат на бастуна си и разглеждайки замислено това безредие, Ричард сметна сигурно, че любовникът, който й е накупил безброй безвкусни неща трябва да е много жалко същество, но не се усмихна, може би затова че стаята изобщо не го интересуваше много. Елен свали шапката си и като се изчерви отново от леко смущение, застана сред това безредие, съвършено чужда на бедната обстановка. Тя се издигаше над нея, както се бе издигала някога и над обстановката в Сетъновата гостна.

Веселостта й отпреди миг бе изчезнала сега, задушена от странно чувство на стеснителност, което проличаваше от мълчанието й. Те не бяха вече в светлия, открит парк; стените, които ги затваряха, бяха променили всичко, изостряйки странно силата на чувствата им. Те се погледнаха стеснително, докато Елен каза най-после:

— Заповядайте, седнете…, а аз ще ви посвиря. Какво искате да изсвиря?

Ричард й каза, че трябва да избере сама какво ще свири, после седна в коженото кресло на Кларънс и запали цигара с кибрит от неговата масичка за пушене. Тя засвири без да продума. Като че искаше да каже: „По този начин ще разговарям с вас“, и още след първите няколко акорда стеснението изчезна, погълнато от пламенното слушане на госта.

Тя му изсвири отначало Шуман, напомнящ неясното, нежно съзнание за новото чувство, изникнало така ненадейно в парка, след това любимия Шопен и най-после соната „Апасионата“. Свиреше така, както свиреше някога само за Фергус, който слушаше по същия начин, сгушен, с полупритворени очи на стола си, с разчорлени златисти къдри, почти опиянен от музиката й. Тя почувства за пръв път, че между брата й и този чужд човек има известна прилика, някаква страхотна способност за безумен унес. Всичко, затворено толкова време в стените на горчивата й потайност, бликна днес и се изля в тая музика заедно с нов плам, с ненадейна топлота, съвсем чужда досега за нея. Тя почувства странно желание да сподели всичко, което има, странно и мъчително почти до сълзи. Любовта щеше да бъде може би винаги такава за нея… безумно и пламенно възвисяване на чувствата, което може да се изрази само в едно неземно духовно единение. Тя отнесе за миг Ричард заедно със себе си в екстаза, който бе успяла да пробуди.

Когато и последните акорди заглъхнаха най-после бавно, те не нарушиха настъпилата тишина; гостът продължаваше да седи с полупритворени очи в креслото на Кларънс, наблюдавайки я като омагьосан, великолепен като нея сред тая пустиня от обикновени прости вещи. В цялата обстановка имаше нещо недействително. Тя разбираше с острия си ум, че всичко това е самоизмама, защото между нея и госта имаше непреодолими различия, обстоятелства и факти.

Той си отиде най-после, след размяна на няколко глупави фрази, изтръгнати почти насила от глъбините на едно вълнение, което нито един от двамата не се съгласяваше да издаде иначе, освен чрез мълчанието си. Те и не споменаха дори за нова среща; не се случи нищо особено. Тяхната раздяла беше странно безразлична наглед. Когато вратата се затвори след него, Ричард се спря за миг в тъмния коридор и се облегна на стената. Той си припомни може би това, което майка му, със своята вековна мъдрост и прозорливост, му бе казала: „Тя не е обикновена жена… По-добре ще е да стоиш далече от нея“.

Подигравателното изражение бе изчезнало от погледа му. С него бе станало нещо. Той изпитваше едно съвсем ново преживяване в живота си, който не беше в никакъв случай ограничен в това отношение… Едно преживяване, открило път към ново великолепие, очарования и опиянения. Той можеше да се усъмни в това видение, защото не бе вярвал никога в съществуването му. Но между него и това безумно приключение имаше преграда, срещу която той бе безпомощен. Една невидима стена, каквато не бе срещал досега у никоя жена, нито дори у страхотно спокойната Сабин. Тази стена беше твърда и ясна като кристал и закриляше нещо, което той можеше да види, но не и да докосне. „Тя не е обикновена жена… По-добре ще е да стоиш далече от нея“.

* * *

От другата страна на вратата Елен се хвърли на грозния диван и заплака безгласно и безнадеждно, както бе плакала много отдавна, в тъмната самота на моминската си стая, докато есенният дъжд се лееше в градината навън. И сега не би могла да каже, както и тогава, за какво плаче. Това беше неудържим, чувствен плач, който я изтощи и я остави успокоена и неподвижна на същото място, дълго след като светлините навън бяха започнали да мигат в задименото небе край реката.

А не бе се случило нищо, нищо, което би могла да определи…