Луис Бромфийлд
Пътят към славата (13)

13

На другия край на града, пак на хълма над равнините, Сетъновци и гостът им седнаха на коледната трапеза малко по-рано, отколкото в замъка Шейн; защото Харви Сетън, като повечето самоиздигнали се хора, си бе създал и собствени светски правила, сякаш за да се постави по този начин над общите. Той не би могъл да се примири, разбира се, с условностите, установени в замъка Шейн. Защото казваше, че е скромен човек и се надява да си остане такъв.

Сянката на това неизречено предизвикателство като че помрачаваше коледната радост у Сетънови. Във въздуха имаше някаква съзнателна напрегнатост. Смътна неловкост, която се проявяваше по най-различни начини: в неизменната намръщеност на бащата, в прекалената учтивост на майката, в неспокойния и сдържан смях на Мей. Най-неудобно от всички се чувстваше самият гост. Само маймуноподобният Джими се веселеше; в това нямаше нищо чудно или необичайно, защото той бе израснал в тази обстановка и бе свикнал с нея. Той разбираше с проницателността на своята болезнена, предивременно развита чувствителност, че околната обстановка е натежняла от опасности. Разбираше, че е потребна само една искра, за да се ускори кризата, която може да избухне ненадейно. И наблюдаваше весело и очаквателно другите с дяволито доволство.

Във влажния въздух се носеше мирис на необикновено богатство… Мирис на печена гъска, странен и чужд в тоя дом. Но Коледа беше време, когато дори и Харви Сетън се поразпускаше малко. Това беше единственият случай, когато неговото християнство се смекчаваше за миг от чувство, напомнящо донейде сърдечна топлота. Докато разрязваше гъската, в движенията му имаше някакво величие (въпреки тънките резенчета, които се отделяха от гърдите на птицата), напомнящо повече от всеки друг път приликата му с някой смешен готически светец. Би могъл да мине дори за някой от ранните църковни отци, които са се борили и са умрели за дребнав догматичен спор.

Докато остреше студено ножа си, сърцата на всички сътрапезници, с изключение на Джими, се изпълниха постепенно със страхопочитание. Момчето чакаше, а малката му остра глава едва можеше да се види над ръба на масата. Най-после, не можейки да сдържи вече нетърпението си, то дръпна рязко ножа по ръба на чинията си.

Последицата не закъсня. Ядосаната майка изпищя и го удари силно по ръката.

— Ако повториш, ще си отидеш веднага да спиш, без да хапнеш гъска.

Но Джими знаеше, че се намира в безопасност, затова се ухили и започна да разнообразява мъченията, като дращеше с вилицата по студената повърхност на чинията, карайки другите да настръхнат от тоя непоносим звук.

* * *

Това странно нервно напрежение си имаше причина, разбира се. Нещата не бяха тръгнали напред откакто Кларънс бе пристигнал в снежната буря. Напротив, изглеждаше, че вървят назад. Всичко би трябвало да е уредено досега, а в действителност не бе направено още нищо; нямаше нито обяснение, нито какъвто и да е намек. Кандидатът се държеше стеснително и недоверчиво. А съзнанието за това държание проникваше в ленивия мозък на Мей и оскърбяваше самолюбието й. Мисис Сетън беше възмутена. Тя чувстваше, че някакво събитие, пречка или опасност, които не можеше да отгатне, бяха застанали на пътя й през последните няколко дни.

— Струва ми се — каза най-после Мей, — че времето се постопли. Ще започне януарското разтапяне на снега.

Настъпи ново мълчание, в което се чуваше само дращенето на Джими с вилицата и металическото звънтене на ножа о чинията с печената гъска.

Кларънс успяваше да прикрие чувството на несигурност и страх, което го обземаше с растяща сила, колкото повече напредваше посещението му. Този страх бе насочен към бащата, защото Кларънс смяташе с рицарските си чувства, че жените са създания, които човек трябва да щади. Понеже не бе изпитвал никога нападенията им, той не се страхуваше от тях. Но лицето на методисткия старец, малко зеленикаво и прекалено строго, го изпълваше с неловкост; когато фабрикантът на корсети се обръщаше да му заговори, рибешките очи го обвиняваха сякаш в неизразими неща.

През дните, прекарани във влажния дом, не бе станало нито веднъж дума за срещата в трансконтиненталния експрес. Ако Лили Шейн би била някоя лека жена, с която (пази боже) би прекарал нощта, Кларънс едва ли би мълчал повече за приключението си. Той разбираше, че и самото име на Лили Шейн дори не може да се произнесе у Сетънови. И колкото повече мълчеше, толкова по-прекрасна и порочна му се струваше тази тайна, която достигна най-после до чудовищни размери. При всеки поглед на фабриканта обидата се засилваше като че с една-две степени.

И все пак той се издаде най-после. Това се дължеше може би на напрегнатото мълчание, или на непоносимото скърцане на вилицата на Джими по студената чиния. Във всеки случай настъпи момент, когато Кларънс не можеше да понася повече напрегнатото мълчание. Той разбираше, че трябва да каже нещо. Това, което реши да каже, беше злополучно, и той разбра грешката си още щом изрече думите:

— Познавате ли някоя си Лили Шейн? Срещнах я във влака.

Тия думи бяха само усилие да поведе разговор. Той знаеше много добре, че я познават; но те оказаха страхотно въздействие. Господин Сетън прекъсна разрязването на гъската и остана с вдигната ръка. Мисис Сетън отпусна крайчеца на устните си. Мей се изсмя нервно, а Джими, предчувствайки победа, понадигна глава и показа над ръба на масата няколко инча от мършавия си врат.

— Да — каза глухо господин Сетън, — знаем я. Тя не е добра жена.

Казаното беше много безобидно, но в тона имаше намек за неизразими вакханалии и развратни оргии. Съзирайки, че й се представя удобен случай, майката побърза да го използва.

— Тя не е добра жена, наистина. Разправят… — Тя би продължила, но съпругът й я спря само с един поглед. Този поглед казваше: „Не може да се говори за такива неща пред Мей и господин Мърдок“. Затова мисис Сетън се изкашля и премълча разкритията си, като направи стъпка назад. — Предполагам, че трябва да е много остаряла и повехнала. Жена, която води такъв живот, го заплаща винаги скъпо накрая.

При тия думи Кларънс се почувства задължен, като истински рицар, да защити дамата си.

— Не бих могъл да кажа такова нещо. Тя изглеждаше много млада и хубава — след това, чувствайки може би, че е прекалил, добави отстъпчиво: — Аз не я познавам добре, разбира се.

— По-разумно е да се избягва познанството с такива жени — намеси се бащата. — Слушайте съвета на по-стар човек. Такива жени могат да разорят мъжете… Дори само с разговор. Те са създания на сатаната.

В съзнанието на Кларънс просветна изведнъж и той разбра ясно всичко. Разбра, че посещението му се различаваше от това, което бе очаквал, не защото Сетънови се бяха променили, а защото той бе срещнал Лили Шейн… Цялото зло се дължеше на нея. Да, такива жени бяха силни, не можеше да се отрече.

Разговорът потръгна малко по-леко. Следвайки вътрешния си усет, мисис Сетън намери случай да премахне единствената заплаха, застанала, според нея, по пътя към целта й.

— Тя е братовчедка на Елен… Толивъровата дъщеря. Всички са едно цвете в тоя род.

Но тя бе поела погрешен път и тези намеци се оказаха съдбоносни, при все че мисис Сетън не узна никога това. Тя припомни на Кларънс, без да го допуска сама, и Елен, и братовчедка й Лили Шейн, които застанаха пред него със своята отчужденост и надменност много по-ясно, отколкото ако ги бе видял в действителност. Той видя общите им достойнства, самоувереността, едва уловимата демонична надменност, външното безразличие, което прикриваше неподозирани духовни богатства.

А Мей се хилеше неспокойно, като че надушваше забулената непочтеност, която майка й криеше от нея. Този смях беше по-непоносим от скърцането на вилицата по студената чиния, защото Мей се показа неочаквано такава, каквато бе, и изтънчената душа на Кларънс се отврати.

* * *

— Аз не мога да ви разкажа историята й — продължи мисис Сетън, — но господин Сетън би могъл може би. Мисля, че трябва да я научите.

Но мислите на Кларънс бяха вече далече от тази гостна, далече от гъската и вкусния сос в чинията му. Те бяха отлетели много далече, съсредоточили се бяха в големия черен дом, който бе зърнал за миг над пламъка на пещите, така далечен и недостижим. Въображението му рисуваше този дом и вечерята, която се състоеше сега зад почернелите от сажди стари стени. Тази гледка беше, разбира се, много по-великолепна от действителността и следователно много по-съдбоносна за щастието му. Някогашните амбиции се пробудиха отново, властни и страхотни.

А отдалеко нейде долиташе гласът на Мей:

— Тя не стои много в града, защото го смята за глупав — след това продължи по следите на един съвсем неопитен пълководец, какъвто беше майка й: — Както и Елен. И двете са много високомерни. И смятат, че в нашия град няма нищо интересно за тях.

— Ако видите Елен у дома й — обади се мисис Сетън, — бихте казали, че е някоя княгиня.

В гласа й прозвуча почти яростно озлобление. Пълната и любезна жена се превърна постепенно в омразна вещица. В съзнанието на Кларънс прозвуча отново приятният глас, който казваше: „Сетънови ли? Зная кои са, но не ги познавам“, отстранявайки леко и беззлобно цялото семейство, без никаква ярост или мисъл за тях, забравяйки още на следния миг съществуването им дори.

Най-после падна мълнията.

Недоволен от досегашния резултат, Джими прониза ненадейно влажния въздух с острото си гласче:

— Аз знам тайната. Тя има бебе, а не е женена… Има бебе, а не е женена.