Луис Бромфийлд
Пътят към славата (19)

19

Беше вече полунощ, когато Чарлс Толивър се върна сам. Без да свали горното палто или грижливо завързаното шалче, той мина през къщата направо към задната стълба и се изкачи бавно и сънливо на горния етаж. Не беше лесно да се яви при подобни обстоятелства пред жена като съпругата си. Той не идваше с добри новини. И изпита сигурно голямо облекчение, когато откри, че жена му не е сама. В прашната и невероятно разтурена стая, която мисис Толивър се бе заловила вече да разчиства, докторът бе застанал край леглото. Сянката на лекаря върху стената и повехналото лице на стареца бяха просто смешни в мигащата светлина на лампата. Когато чу стъпките му, мисис Толивър, с томове трети и четвърти от „Упадъка и падението“, погледна съпруга си, без да прекъсва работата си. Погледна го втренчено, като че искаше да изтръгне от въздуха образа на дъщеря си. Но нямаше никаква грешка. Той се бе върнал сам.

Пръв проговори Чарлс Толивър. Не му беше приятно да излага пред чужди хора неприятностите си, затова не спомена нищо за своята мисия.

— Как е дядо? (И този път не каза „татко“.)

Лекарят се обърна към него. Беше нисък мъж с къдрави бакенбарди.

— Изглежда е получил удар — промълви той. — Не зная още. Може да е нещо друго. Признаците не са съвсем ясни.

Той вдигна отново костеливата си ръка, за да преброи пулса. Мисис Толивър се приближи веднага до съпруга си.

— Намери ли я? — запита тихо тя.

— Не… Влакът потегляше точно когато стигнах на гарата. Закъснял бях с една минута.

— Дядо й стана причина да избяга. Ако не беше се забавил да спориш с мен! Можеше да побързаш. Господи, кой знае какво ще стане с момиченцето ми!

— Тя не е момиченце вече…

Лекарят се обади преди мисис Толивър да успее да отговори:

— Не мога да разбера още какво му е. Пулсът е добър, няма треска — дребният доктор поклати глава като човек, който се съмнява винаги тайно в собственото си мнение. — Утре ще доведа друг лекар. Трябва да направим консулт.

След това прибра инструментите в чантата си, загъна се до уши, пожела им шепнешком лека нощ, като че (помисли си сърдито Хети) дядото беше някое любимо дете, покосено в разцвета на младостта, и заслиза по скърцащите стълби.

Като го изпратиха, мисис Толивър се обърна рязко и каза пак:

— Щеше да ги настигнеш, ако баща ти не беше направил това чудо. Сега вече е избягала…

Дядо Толивър лежеше неподвижно в сянката на голямото легло, като пън, сложен под завивките. По едно време, дочувайки шепота край леглото, той отвори бавно едното си око и огледа обстановката. В студения въздух се разнесе за миг отзвукът на далечен сатанински смях. Мисис Толивър се обърна при тоя звук и се приближи към леглото.

— Изсмя се — каза тя на съпруга си. — Сигурна съм, че се изсмя… — Тя побутна леко стареца, без да получи каквото и да е указание, че е почувствал допира й. Той лежеше неподвижен и безгласен. Тя се обърна най-после и каза: — Иди да ги настигнеш със следващия влак! Можеш да ги догониш в Питсбърг. Ако нямаш пари, вземи от завързаните в кърпичка под дюшека.

— Ами ти?… Ти какво ще правиш?

— Не се грижи за мен… Аз ще седна тук в стола люлка и ще го пазя… баща ти.

Тя стоя наистина будна до зори, наблюдавайки с едно око стареца. Защото отзвукът от неговия смях бе пробудил странно подозрение в съзнанието й. Елен бе избягала в същия миг, когато чуха шума от катастрофата на горния стаж… Как можеше да знае той това, което никой друг не е знаел? Защото майката беше сигурна, че е знаел.

Чарлс Толивър не настигна дъщеря си; тя избяга тази нощ завинаги от семейството си. Той я видя по-късно… много по-късно, без да си я възвърне нито за миг. Той разбра може би посвоему това в неприятната самота на вагона, препълнен с уморени пътници, които отиваха на изток в студената зимна нощ. Разбра го не така, както разбираше баща му или съпругата му, която седеше търпеливо сега в безгласно, почти животинско страдание край леглото на стареца. За Чарлс Толивър трябва да се каже, че не очакваше нищо от живота, че се бе примирил още отначало с него като с някаква неизбежна отстъпка. Човек трябваше да го приема такъв, какъвто е и да благодари, че не е по-лош. И понеже приемаше живота така, хората го смятаха за слаб човек.

Не може да се каже, че съжаляваше дълбоко за бягството на дъщеря си. Той разбираше, че постъпката й бе неизбежна. Нищо не би могло да я предотврати. Преследването й беше безсмислено, защото дори ако успееше да я върне, не би било възможно да се надява, че ще остане при тях; обаче преследването й беше израз на дейност, и той задоволяваше по този начин поне донейде жена си. Възможно е дори, в малкото мигове, през които беше буден в това самотно и безполезно пътуване, да завиждаше на Елен; защото виждаше в бягството й надежда, която му се бе изплъзвала винаги.

Още от детинство го смятаха за достоен младеж, за нещастен син на недостоен и несретен баща. Той бе минавал винаги за олицетворение на добродетелта, подкрепял винаги майка си (вече покойница) през дългия низ от нещастни и бедни години. Ако бе безсърдечен, ако бе избягал, ако се бе впуснал в нов, непознат свят… какво ли би се случило? Но и тая мисъл не можеше да го смути за дълго. Защото той се унасяше леко в приятната забрава на съня.

Буйните, неспокойни, неудобно настанени пътници в задушния препълнен вагон не биха допуснали никога, че красивият мъж с посивели коси, заспал така спокойно в своя ъгъл, е баща, тръгнал да търси избягалата си дъщеря.

* * *

В друг влак, който летеше стотина мили пред този, наближавайки все по-бързо Изтока, пътуваха Елен и Кларънс Мърдок. И техният влак беше препълнен. Те седяха изправени и доста далеко един от друг. Кларънс се осмеляваше понякога да докосне леко, почтително ръката й, която се покоряваше спокойно, като че не съзнаваше тоя плах опит за нежност. Вярно е, че и двамата бяха малко изплашени; станало беше толкова неочаквано. И Кларънс дори не би могъл да го обясни. А за Елен, която разбра най-после всичко, станалото беше все още съвсем тайнствено.

Романтичността, колкото и незначителна да бе, се бе изчерпала вече напълно, изстинала под блясъка на ослепителните светлини, пред втренчените погледи на спътниците им. Всичко бе изстинало, сковано, всичко миришеше на сажди и прах, покрили половината материк. Влакът се люшкаше и летеше по хлъзгавите релси, и Кларънс, който отдавна размисляше намръщено нещо, каза най-после:

— Мислиш ли, че ще ми върнат някога пътната чанта?

Елен се изсмя и го погледна ненадейно със странен поглед, в който светеше нежно учудване. Човек би могъл да ги помисли за миг, че са майка и син… Майка, която вижда, че детето й заслужава закрила и дори съжаление.

— Не бих се тревожила по тоя въпрос — отговори тя. — Какво значение има сега една чанта?

— А Мей… — започна пак Кларънс.

— Всичко е свършено вече — каза замислено Елен. — Освен това тя ще забрави скоро всичко и ще се омъжи за другиго. Всеки мъж е подходящ за Мей. Тя желае само мъж, а не определена личност.

Но Кларънс не се утеши; измъчваше го съвестта, а освен това той изпитваше смътно, неопределено недоверие към бъдещето. Не можеше да го опише. Ако би бил силен мъж, би казал: „Направихме грешка. Няма да се оженим. И двамата постъпихме погрешно“. Би могъл да каже това и да се спаси, но не го стори. Той седеше спокойно на прашното кадифе, поглеждайки от време на време Елен с крайчеца на хубавите си очи, като човек, който се намира на ръба на вулкан.

Призори влакът наближи вече пещите в предградията на Питсбърг, чиито пламъци се сляха със студената сивота на януарското небе. Кларънс бе пътувал на отиване с Лили, а на връщане с братовчедка й. Застанал бе плахо пред прага на новия си живот — изпълнен с призраци, които изпълваха редкия полет на изменническото му въображение.