Луис Бромфийлд
Пътят към славата (22)

22

Една вечер, около две години след женитбата им, Кларънс запита Елен:

— Имаш ли някаква вест от братовчедка си?

Елен, която свиреше цялата вечер, се обърна и запита:

— Коя братовчедка?

— Мис Шейн.

— О, Лили ли? — лицето й се помрачи, като че припомнянето на това име пробуди изведнъж спомени, които тя се стараеше да забрави. — Лили! — повтори тя. — От седмици нямам никаква вест от нея. Тя не пише почти никога. Нали знаеш колко е нехайна… Последното й писмо беше от Ница. Добре била.

Кларънс помълча.

— Ница трябва да е много хубаво място. Един мой колега беше там миналата година. В Ница и в Монте Карло. Мисля, че са съвсем близо.

— Тя има своя къща там. Нарича се вила „Бланш“.

Кларънс се замисли пак. Той бе изпуснал вестника, който лежеше сега измачкан и забравен до него. Най-после се изчерви и прошепна:

— Мислиш ли, че би ни дала някога вилата си под наем? Ще трябва да отидем там… Не сега, но все пак един ден, когато забогатеем. Бих желал да видя Ница.

Лицето на Елен се помрачи още повече.

— Ще отидем някой ден… Когато се прочуя и започна да печеля.

— Не искам да отидем така. Искам да те заведа с мои средства… Може да поканим и Лили да ни дойде на гости.

Елен засвири отново, за да запълни настъпилото мълчание; засвири тихо, за да не прекъсне разговора, но звуците на пианото я закриляха сякаш от необходимостта да говори. Те приличаха на тънката воалетка на Лили. Отделиха я напълно. Кларънс замълча. Той се облегна на коравия стол и започна да барабани с една ръка по дървеното облегало. Израз на самотност, все по-чест напоследък, се появи отново в кестенявия му поглед.

Най-после Елен се обърна към него, без да прекъсва тихото си свирене, и каза:

— Имам приятна вест за теб. Утре вечер ще свиря пред публика. Ще ми платят за свиренето. Сансон уреди това. Ще свиря на един прием. Печалбата е за двама ни.

Но Кларънс не се зарадва. Напротив, намръщи се и млъкна недоволно.

— Глупаво е да се държиш така — продължи Елен. — Защо ще уча музика, ако не започна да печеля от нея? Защо съпругата да не помага на съпруга си? В това няма нищо лошо.

Тя засвири в новото мълчание, разрушавайки къс по къс всичките му надежди за величие, за много пари, за милиони, за завладяване на света заради любимата жена. Виждаше може би, че каквото и да стори, тя все ще го надмине най-после.

— Нали знаеш, че се разбрахме по този въпрос още когато се оженихме, Кларънс? То не е нещо ново… Нали?… Не е нещо ново. Един ден ще бъда прочута пианистка — тя каза това съвсем сериозно, без нито следа от усмивка. — Един ден ще се прочуя и прославя. Ще го постигна.

Кларънс се бе навел и бе скрил глава в ръцете си. Очилата му се бяха плъзнали от острия нос и лежаха забравени в скута. Той прекъсна най-после свиренето и каза тъжно:

— Аз ще стана тогава господин Толивър… съпруг на прочутата си жена.

Изненадана от това внезапно огорчение, Елен престана да свири и го погледна със странен, пронизващ поглед.

— Нищо подобно — каза тя. В гласа й прозвуча необичайна топлота. Пак състрадание, пак някогашното чувство на майчинска грижливост. — Освен това — продължи тя, — ще дойде време, когато ще трябва да замина за Париж… Ще трябва да се усъвършенствам там… Мога да живея при Лили. Това няма да ми струва нищо. Тази наша спогодба не бива да се забравя. Трябва да я обмислим. Но тя не е нещо ново. Казах ти още отначало това си желание.

* * *

В стаята не се чуваше нищо друго, освен музиката на Елен — тиха, прекрасна, привлекателна музика, изливана от нея като балсам върху раните, причинени от думите й. Силните й и красиви пръсти засвириха най-после огнената музика и стаичката се изпълни с пламенни и искрящи звуци, едновременно буйни и покорни, трепетни и тъжни. Обгърнати от тия звуци, и двамата като че се изтръгнаха от досега на дребните грижи. Когато музиката заглъхна най-сетне, Кларънс стана бавно, отиде до жена си, коленичи край нея, прегърна я през кръста и облегна глава до гърдите й. В тази постъпка имаше нещо жалко и трогателно, той се надяваше да я задържи завинаги по този начин. Тънката вена на врата му туптеше до пръсване. Обожанието, което изпитваше към жена си беше понякога едно безкрайно мъчително чувство.

За пръв път, откакто живееха заедно, той бе постъпил толкова романтично и прекрасно. Поглеждайки учудено към него, Елен би трябвало да разбере, че в случая действат неразбираеми за нея сили — нещо, което бе преодоляло за миг неговия срам от любовта. Неочакваността на тази постъпка пробуди отзивчивост у самата Елен, която се наведе към съпруга си и дори помилва косите му.

— Не знаех — каза тихо тя, — че можеш да си такъв… Това ме плаши…, защото не знаех.

Ръцете му я обгърнаха постепенно все по-здраво и по-здраво, в някакво буйно отчаяние.

— Няма да си отидеш — промълви той, — няма да ме оставиш…, защото за мен няма да остане тогава нищо… нищо в света.

— Но аз ще се върна… Няма да замина за дълго. Ако имаме средства, и ти можеш да дойдеш с мен.

Тази проява на нежност все пак я смути. Защото никога не бе си представяла любовта му в такъв вид.

* * *

Тази вечер мина съвсем различно, по начин, който беше едновременно странен и нов в съвместния им живот. Някаква невидима и все пак мощна преграда бе рухнала внезапно, Кларънсовият страх от бъдещето бе породил неизразимо ново щастие. Наблюдавайки го стеснително, с израз на непозната досега нежност, Елен започна да свири разбираемата за него простичка музика.

Към полунощ, когато най-после престана да свири, Кларънс я запита:

— Къде ще свириш утре?

— В дома на някоя си мисис Колендър… Не я зная коя е…

— Ако е съпругата на Ричард Колендър… тя е богата и известна дама. Една от най-богатите жени в Ню Йорк… и в света. Богата и известна…

След това той потъна отново в горчивина, която го обземаше напоследък все по-често и по-често. Той бе слушал за мисис Колендър. Онзи сноб Уик бе говорил за нея. Името й се срещаше във вестниците. Кларънс имаше сякаш мисли, които никой не би предположил… И Елен дори.

— Да, съпругата на Ричард Колендър — каза тя.