Луис Бромфийлд
Пътят към славата (24)

24

Когато дойде най-после отново в съзнание, Елен разбра, че се намира в кола, която лети по мокър паваж, осветен от улични лампи, минава сега по открито пространство, където лампите осветяват оголени дървета и преспи нечист сняг. Наоколо владееше пълна тишина.

Когато трепна и се поизправи, тя видя до себе си зибелиново палто, внезапния блясък на жълта рокля, а след това лицето и ярките устни на чудноватата червенокоса жена, която се размърда и промълви:

— Не се тревожете. Аз съм мис Кейн. А от другата ви страна е господин Колендър, синът на мисис Колендър.

Мургавият младеж свали цилиндъра си и се поклони.

— Отвеждаме ви у дома ви — каза той, — в „Ръцете на Вавилон“… Правилно постъпваме, нали?

В гласа му се долавяше лека следа от чуждо произношение… почти позната, сливаща се смътно със спомена за мимозата и образа на Лили, застанала пред венецианските огледала в гостната на замъка Шейн. Същото произношение…

— Правилно постъпваме, нали? — продължи гласът на мургавия младеж. — В „Ръцете на Вавилон“.

Елен заговори най-после бавно и почти стеснително:

— Да, там живея… Но как узнахте това?

Момъкът се изсмя.

— По два начина — каза той. — Първо, Сансон бе казал това на майка ми. И второ, майка ми е собственица на „Ръцете на Вавилон“.

Мимолетен лъч на улична лампа светна в прозорчето на колата, като освети за миг ярките устни на мис Кейн. Тези устни се усмихваха, сякаш се чувстваха защитени от тъмнината, но усмивката им бе насмешлива и дълги години не напусна паметта на Елен. Тия начервени устни като че казваха: „Ръцете на Вавилон“ са само едно смешно и претенциозно жилище. За пръв път може би Елен се усъмни във великолепието на огромната сграда.

Последвалата забележка от нейна страна бе пропита с грижливите поучения на Хети Толивър.

— Съжалявам — каза тя. — Не би трябвало да припадна… провалих всичко.

— Глупости — изсмя се Сабин Кейн. — Дадохте ни възможност да излезем на чист въздух.

Настъпи ново мълчание, прекъсвано само от лекия тропот на колата, равномерен като лъчите на уличните лампи.

* * *

Отдавна минаваше полунощ, когато колата спря пред огромните железни лъвове, които украсяваха входа на „Ръцете на Вавилон“. Младият Колендър излезе пръв и подаде сериозно и изискано ръка на Елен, която се бе вече съвзела напълно и го последва със спокойна и самоуверена стъпка. Вместо да остане в колата, както можеше да се очаква, Сабин Кейн ги последва, подтиквана от непреодолимото желание да не пропусне нищо. Така, между Колендър, с цилиндър на глава, и загърнатата със зибелиново палто Сабин Кейн, която бе вдигнала дългия си жълт шлейф високо над мокрия тротоар, Елен пристъпи към учудения негър, който се движеше с асансьора.

Елен се сбогува с думите:

— Много мило беше от ваша страна да ме придружите… Сега съм съвършено добре.

Но те настояха да я придружат до жилището й. Тя започна да протестира с глас, в който прозвуча внезапно отчаяние, сякаш се стараеше да прикрие нещо, което бе затворено в светналото й жилище.

— Освен това — забеляза усмихнато младият Колендър, — „Ръцете на Вавилон“ ще бъдат един ден моя собственост, бих желал да видя как изглеждат отгоре.

Те настояваха, докато Елен отстъпи най-после и се качи заедно с тях в люшкащия се асансьор. Когато той спря, тя им каза отново лека нощ и добави:

— Асансьорът се движи дотук, а аз живея два етажа по-горе. Ще продължа сама.

Но те тръгнаха с нея по червените, меко осветени коридори и стигнаха до една врата, която тя отключи. Тук най-после се сбогуваха, защото тя не ги покани да влязат.

— Мама ще ви посети утре — каза Колендър, — за да провери дали не сте се разболели наистина… Да, разбира се, няма да й попречите да стори това. Вие не я познавате така, както я познавам аз.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

При затварянето на вратата те зърнаха образа на мъж, застанал свенливо в полумрака на една вътрешна стая и заслушан любопитно в разговора им. Дребен, слаб човек, само по риза и панталон. Косите му бяха малко разчорлени — явно бе, че чака жена си. Зад него имаше маса, отрупана с книжа и сметки. Острото око на Сабин зърна всичко с един бърз поглед.

Докато слизаха, предвождани от негъра, Колендър запита:

— Кой ли беше този мъж?

— Някой… любовникът й може би. Музикантките винаги имат любовници…

— Не… — обърна се рязко Колендър. — Не е любовник. Жена с тия дарби не може да има такъв любовник.

Сабин се засмя тихо и каза с едва уловима порочност в гласа:

— Вие не знаете колко чудновати могат да бъдат жените… Освен това… — Тя кимна с червената си глава към негъра. — Трябва да сме внимателни.

Тя загледа Колендър с нов интерес и през цялото пътуване назад през парка мълча, като се изключат редките забележки, които правеше на повтаряни от него клюки. Познавайки го много добре, тя разбираше може би, че в живота му се появява нов източник на смущение. Между тях съществуваше забележителна близост, сякаш всеки очакваше да бъде разбран напълно от другия.

Когато се върнаха в къщата на Мърей Хил, приемът вече привършваше и гостите бяха започнали да си отиват. Мисис Чемпиън и дъщерите й изчезнаха първи, след като мисис Колендър бе дръзнала да покани и артистите между гостите. Руският тенор стоеше стеснително сам в един ъгъл, а дребната танцьорка, с тюрбан и рокля от златисточервен брокат, седеше заобиколена от група младежи. Тя бе научила изкуството да забавлява мъжете още по времето, когато беше в Александрия.