Луис Бромфийлд
Пътят към славата (12)

12

Снегът се задържа с дни, почернявайки бавно от саждите откъм фабриките, които достигаха и в най-отдалечените квартали на стария град, дето живееха Толивърови и Сетънови. Той беше мек и плътен в равнината, дето живееха чужденците, както и в парка на замъка Шейн, като че страхотна адска буря го бе посипала с дебел пясъчен порой. Връщането на Лили преобрази старата къща, която се издигаше сред фабричните пещи. Прозорците започнаха да се осветяват наново и звуците на прекрасна музика проникваха понякога през слабите стени на нечистите къщи, обитавани от работниците на стоманените фабрики. Музиката беше весела и тържествуваща, защото градът не бе сполучил да наложи своя печат върху Лили. Всеки минувач можеше да каже, че тя се е върнала…

Дните минаваха бавно, а Елен не бе направила никакъв опит да види братовчедка си. Мисис Толивър отбелязваше това с изненада, като го смяташе, с обичайния си оптимизъм, за доказателство, че неспокойството е утихнало у буйната Елен; но не споменаваше нищо по тоя повод, защото се боеше от самия звук на Лилиното име. У Лили имаше нещо, което смущаваше и мисис Толивър дори; невъзможно беше да се разбере тази жена, която отричаше съществуването на града и се връщаше тук, след като си бе избрала живот, смятан за не особено почтен, за да властва отново над градското население със своята обезоръжаваща, кротка прелест. Тя представяше сякаш смътно просторната земя отвъд фабриките, която изпълваше с такъв ужас душата на простата женица, като че Лили беше заплаха, като че не можеше да съществуват мир и доволство, докато тя не си отиде пак в неясния далечен мир, откъдето бе дошла. Мисис Толивър не разбираше и още нещо. Тя не виждаше, че въпреки всичката си гордост, Елен беше стеснителна, задържана от същия смътен страх. Страх, познат и на Кларънс Мърдок. Този страх го бе засегнал неизвестно как, променяйки както самия него, така и околния свят. Това беше страхът на простите души към човек, който може да не е добър, но е опитен, движи се самоуверено в света и не се бои от неща, които биха ужасили не тъй смели хора. Мисис Толивър беше простодушна. Душата на Кларънс беше дребнава, а душата на Елен не бе започнала още своя подем; може да се каже, че тя не беше и родена още, а беше само куп от безумни желания и трескаво безпокойство.

Най-после дойде Коледа, когато за Елен бе невъзможно да отбягва братовчедка си. Този ден се празнуваше от седемдесет години насам общо от задругата, съставена от семейства Бар, Толивър и Шейн, като ден, в който и най-далечните сродници на големия род се събираха от всички краища на областта в големия дом сред фабриките. Но тия седемдесет години бяха донесли и промени. Голямата къща, която се бе издигала някога гордо на хълма сред тресавищата, беше сега заобиколена и опушена от големите фабрики, от „света на капитала“. Само девет души от големия род се събираха сега около трапезата, дето някога бяха сядали четиридесет души. Старите измираха постепенно, младите се бяха пръснали, с изключение на Хети Толивър и децата й, Ирен Шейн и една неомъжена братовчедка, дъщеря на Самуел Бар, починал след построяването на прочутата и безполезна машина за вечно движение.

От по-старото поколение бяха останали само двама души — гордата Джулия Шейн и деверът й Джакоб Бар, бащата на мисис Толивър. Този старец с необикновено силен нрав имаше на осемдесет години снажна осанка и румено лице с побелели коси и брада, които бяха някога червени. Съгражданите му го бяха наричали на младини Червения шотландец и се бяха възхищавали от силата на тая едра снага. Разправяха, че той преместил съвършено сам дървения хамбар, когато хората, които трябвало да му помогнат, не дошли в уговореното време. Когато най-после дошли, твърди мълвата, Джакоб Бар изтривал красивото си лице до тежкия хамбар, преместен на стотина ярда от първоначалното му място. Той управляваше и досега стопанството си, като отхвърляше презрително предложенията на дъщеря си да му помага. Беше последният от ранните заселници.

Този дядо се струваше на Елен още по-чужд от дядо Толивър, който живееше в килията си с мухлясалите книги. Защото дядо Бар беше отчужден като отшелник, затворен в кулата на една неумолима добродетел. Той беше първият ратник за освобождаването на робите, за трезвеността и равноправието. Уредил бе подземния път, позволяващ на робите да бягат в Канада. Беше презвитерианец, без каквото и да е съчувствие към слабите. Жена му бе умряла изтощена от раждания. Презрението му към дядо Толивър беше неизразимо. Той изобщо не продумваше за него.

Джакоб Бар беше гражданин. Той имаше „характер“; и Елен бе ненапразно негова внучка.

Тази Коледна вечеря имаше почти средновековен блясък; тя беше обред, олицетворяващ гордостта и величието на един род, който не признаваше слабост, неуспех и бедност; устойчивостта на един род, който се затваряше в мечтите си, щом действителността стане непоносима и затова не разбираше какво е неуспех. Това, което не признаваме, не съществува. Този девиз би могъл да бъде наистина девиз на рода. Хети Толивър знаеше слабостите на Лили, но се преструваше, че не ги знае — никой не би дръзнал да намекне в нейно присъствие нещо против Лили; защото Лили беше част от свещената общност на рода.

На Коледа гостите пристигаха един по един… най-напред красивият, одрипавял дядо Бар, който презираше годините си, но все пак ги подпираше по необходимост с дебел бастун от черешово дръвче. Мисис Толивър, едра, властна и здрава, в извехтяло астраганово палто с кастрова пелерина и шапчица с проскубани щраусови пера. Кроткият и красив Чарлс Толивър, много приятен в своето спретнато, макар и малко извехтяло облекло; стеснителната и същевременно надменна Елен, излъчваща красота и сила, и най-после двамата й братя, кроткият и мил като баща си Фергус и дебеличкият Робърт, който приличаше по общо мнение на резкия, синеок стар шотландец с черешовия бастун. Здраво семейство. Мисис Толивър вървеше между тях съвършено изправена, със странно достойнство, с леко люшкащи се щраусови пера, като някой фелдмаршал, заобиколен от славната си армия.

Дядо Толивър не се виждаше нийде. Оставен бе да вечеря сам на Бъдни вечер в стаята, пълна с книги. Дядо Толивър, който не бе работил никога, и не бе създал нищо в света, беше срам, почти никога непоказван пред хората. Неговото място беше между непризнатите вещи.

Малкият род мина през желязната врата на замъка Шейн и стигна до почернелия сняг до тежката входна врата на самата къща. Мисис Толивър позвъни, а Хенъри, черният слуга, откара шейната, останала на Толивърови след последното крушение на семейното богатство. Елен, която трепереше малко, може би от мисълта за братовчедката, която я очакваше в дългата красива гостна, може би от страх за това, което щеше да поиска от Лили, се бе облегнала на железния парапет, загледана към пещите, пламтящи и на Бъдни вечер дори в подножието на пустия парк.

В къщата се чу далечен шум и вратата се отвори най-после, откривайки домоуправителката мулатка Сара, а зад нея дълъг хол с огледала в сребърни рамки и кристален полюлей, чиято слаба светлина се отразяваше в дългата полирана стълба; защото в равнината, дето властваха фабриките, беше толкова тъмно, че в дома на Шейн лампите горяха и посред пладне.

В преддверието започнаха да шумолят събличани палта. Мисис Толивър поправи косите си пред огледалото, а Елен приглади кокчето си. Тя беше облечена в колосана бяла шемизетка и пола от син воал с тесен колан и закачена за него чанта, която се люлееше отстрани. Градът я смяташе винаги за добре облечена. Винаги се чудеха как може да си позволява подобно облекло, макар и да знаеха, че то е ушито от Хети Толивър. При все това тя беше смешна и го разбра още на следната минута.

Защото, когато се обърна, откъм старата гостна, която блестеше меко от отразената светлина на свещите в огледалата, кристалите и среброто, към нея бе тръгнала братовчедка й Лили, която Елен не бе виждала от седем години. Лили беше в черна рокля, скроена изящно от някакъв артист от другата страна на земното кълбо, в улица прочута по целия свят. Тя бе пригладила назад бронзово цветните си коси, събрани до тила на хубавата й глава; бисерна огърлица красеше гладката кожа на деколтето. Когато се приближи, от нея се разнесе лек лъх на мимоза, който развълнува потръпващите ноздри на Елен като странна, чуждоземна и същевременно почти свойска сила. Тя нямаше да забрави никога този парфюм и той щеше да упражнява до края на живота й странно успокоително влияние. Години по-късно, минавайки покрай количките с цветя под красивите тераси в Ница, тя щеше да се чувства внезапно натъжена от лекото ухание на мимозата… И то по време, когато щеше да е покорила вече света.

Сега потрепери леко и подаде стеснително ръка на своята усмихната братовчедка.

— О — каза Лили, — ти си станала вече дама, Елен! Като си помисля само, че при последната ни среща беше момиченце със спуснати плитки!

В гласа й се долавяше лекото чуждо произношение, забелязано вече от Кларънс. То засилваше сякаш нейната отчужденост и блясък и издигаше още повече и без това непреодолимата за Елен преграда. В този миг в замаяното съзнание на смутената девойка изникнаха рояк мисли, от които само една беше ясно определена: „О, ако бих могла да стана като нея, не бих искала и да зная какво ще мислят хората за мен! Да бъда така богата, свободна, самоуверена и изискана, да мога така леко да надмина всички!“.

Въпреки сърдечността на Лили, разговорът помежду им не тръгна леко. На Елен й се стори все пак, че вратата се бе пооткрехнала пред нея, и тя можеше да надзърне към света.

* * *

След това Лили се обърна и заговори усмихнато на другите, обезоръжавайки всички, дори дядо Бар, който я поглеждаше скришом изпод гъстите вежди със суровата си добродетел, подозирайки, че толкова приятна жена не може да бъде почтена. А Елен се обърна с разтуптяно сърце към мършавата висока леля Джулия Шейн, облечена в черно, с аметисти, подпряна на абаносовия си бастун; лелята разтърси силно ръката й и не хареса смешния й кок.

— Днешните девойки се обезобразяват много глупаво по тоя начин — каза тя. Но Елен не й се разсърди.

Старата жена имаше рязка и студена красота, с малко гърбав и невероятно горд Баровски нос, какъвто имаше и стеснителната й праплеменница.

Оставаше да поздрави и Ирен… Втората дъщеря на леля Джулия Шейн, която се бе посветила на милосърдие и благотворителност, слаба, малокръвна, малко повехнала, съвършено различна от сияещата егоистична Лили. Елен не се интересуваше от нея, защото Ирен представляваше живот, който би било по-добре да се забрави. Зад Ирен бе застанала Ева Бар с конското лице, дъщеря на вечно движещата се машина, ужасна четиридесет и пет годишна мома, която смяташе Лили за безсрамница, а Елен за „хлапаче“. Тя ненавиждаше дълбоко двете, заради свободата им, която бе нещо завинаги изгубено за нея. И тя, като мис Оджилви, беше затворена в друга традиция. И беше много късно да се освободи от нея.

Всички тия образи минаха пред Елен в полутъмната, приятна стая, но тя видя само Лили, застанала сега пред огъня от канелово дърво под великолепната „Венеция“ от Търнър. Лили приличаше на картината, имаше същата топлота и изисканост, същата недействителна и странна красота.

Елен хапеше яростно устни в своя тъмен ъгъл. Тя ще избяга някой ден оттук и ще види Венеция. Лили ще й помогне. В красивото младо лице под глупавата прическа Помпадур се съзря такава сурова решителност, от която Ирен се изплаши, а старата Джулия Шейн се възхити, подозирайки пламенността на своята праплеменница.