Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (76)

4

Изминаха дълги минути; Джийн отвори отново прозореца с изглед към канала и се взря в сиянието на Измамната светлина. Видя как Анджаис и хората му се измъкнаха от тълпата долу и забързаха по един котешки мост над Виа Камораца към района на Арсенала. Анджаис дори не се огледа и не след дълго сенките и далечината го погълнаха.

— Отиде си. Да ти помогна ли за… — Джийн се обърна. Локи вече се беше измъкнал от леглото и поливаше с вода алхимичната плоча. Изглеждаше с десет години по-стар и с двайсет фунта по-слаб. Това бе тревожно — Локи нямаше двайсет излишни фунта.

— Чудничко. Най-простичката и най-маловажната работа за вечерта е свършена. Давайте, Джентълмени копелета! — рече той. Лицето му грееше в отразената светлина на нажежения камък, когато сложи върху него гледжосана кана с вода. Десет години по-стар? По-скоро бяха двайсет. — А сега — чайчето, боговете да го благословят, и няма да е зле и то да е толкова добро, колкото пурпурният прах.

Джийн се намръщи, вдигна две ведра с повръщано и се върна при прозореца. Измамната светлина вече помръкваше — Вятърът на палача вееше, топъл и силен, повлякъл нисък таван от тъмни облаци, които се виждаха току зад Петте кули. Тази нощ те щяха да погълнат луните поне за няколко часа. Малки огнени точици се появяваха из целия град, все едно невидим бижутер подреждаше стоката си върху черно кадифе.

— Отварката на Джесалин комай изкара от мен всичко, което съм изял през последните пет години — рече Локи. — Не ми остана нищо за изплюване, освен голата ми душица. Провери дали не плува в някоя от кофите, преди да ги излееш, ако обичаш! — Ръцете му трепереха, докато натроши сухата кора от сомнейски бор в каната с вода. Никак не му се искаше да сбърка при запарката.

— Май я виждам — рече Джийн. — Ама че гадничко уродче! По-добре ще си, ако я излеем в морето.

Той хвърли бърз поглед през прозореца, за да провери дали долу по канала не плуват лодки, които биха могли да бъдат сполетени от много мръсна изненада, и просто изля кофите една след друга. Съдържанието им се разплиска в сивата вода над седемдесет стъпки по-надолу, но Джийн бе сигурен, че никой нито е забелязал, нито му пука. Каморците открай време изливаха гадости във Виа Камораца.

Доволен от прицела си, Джийн отвори един таен шкаф и извади маскировъчните дрехи — евтини пътнически наметала и чифт шапки от Тал Верар с широки периферии, изработени от някаква долнопробна кожа с мазната текстура на черва за наденици. Наметна раменете на Локи с едното от сиво-кафеникавите наметала; Локи с благодарност се уви в него и потрепери.

— В очите ти се чете майчинска загриженост, Джийн. Сигурно приличам на пребито лайно.

— Всъщност приличаш на екзекутиран преди седмица. Не ми е приятно да те питам, но сигурен ли си, че имаш достатъчно сили?

— Колкото имам, трябва да стигнат. — Локи уви дясната си ръка с наметалото и хвана каната с полузапарен чай. Отпи и преглътна заедно с кората — бе разсъдил, че мястото й е в празния му стомах. — Уф, има вкус на ритник в корема. Да не би напоследък и Джесалин да ми се сърди?

Изражението му беше живописно — кожата на лицето му все едно се опитваше да се обели и да скочи от костите му, но той продължи да се налива с неготовия чай и да потиска с усилие на волята напъна да изплюе мокрите зърнести парченца кора, докато се плъзгаха в гърлото му. Джийн го хвана за раменете и го притисна — беше го страх, че Локи не би издържал още един пристъп на гадене.

След няколко минути Локи остави празната кана и въздъхна тежко.

— Нямам търпение да разменя няколко думи със Сивия крал, когато всички тия лайна приключат — прошепна той. — Има няколко неща, които ми се иска да го питам, философски въпроси. Като например „Като как е да те провесят от някой прозорец на въже, вързано за топките, копеле гнусно?“.

— Това повече ми прилича на медицина, отколкото на философия. А и както каза, трябва първо да изчакаме Соколаря да се махне. — Гласът на Джийн бе твърд и напълно лишен от емоции, глас, който винаги използваше при обсъждане на планове, чиято връзка с благоразумието и разума бе твърде хлабава. — Жалко, че не можем просто да сгащим мръсника в някоя уличка.

— И секунда да му дадем да си помисли, губим.

— Не повече от двайсет ярда — размишляваше Джийн. — Едно точно мятане на едната Сестричка. Няма да отнеме повече от половин секунда.

— Но и двамата знаем — бавно отвърна Локи, — че не можем да убием Вързомаг. Няма да доживеем до края на седмицата. Картейн ще ни даде за пример заедно с Кало, Галдо и Дървеницата. Не, никак няма да е умно така. Проточено самоубийство.

Локи се загледа надолу в помръкващото сияние на плочата и потърка ръце.

— Чудя се, Джийн. Много се чудя. Така ли се чувстват жертвите ни, когато приключат с тях? Когато ние вземем стоката и се изпарим и те нищичко не могат да направят?

Светлината от плочата помръкна с няколко степени, докато Джийн отговори.

— Мислех, че отдавна сме се разбрали, че те си получават заслуженото, Локи. Нищо повече. Подбрал си фантастично глупав момент да почне да ти дреме.

— Да ми дреме? — Локи се сепна и примига, все едно току-що се е събудил. — Не, не ме разбирай криво. Но просто имам едно такова съсипващо чувство. Безизходицата е за другите, не за Джентълмените копелета. Да съм впримчен не ми харесва.

По внезапен знак на Локи Джийн го вдигна на крака. Не беше сигурен заради чая ли или заради наметалото, но Локи вече не трепереше.

— Много правилно — продължи той с набиращ сила глас. — Много правилно, не е за Джентълмените копелета. Хайде да приключваме с тази работа; ще помислим сериозно по темата за нашия любим сив плъхоебец и домашното му магче, след като изтанцувам тази малка песничка.

Джийн се ухили и изпука със стави, после прокара ръка под кръста си. Старият, познат жест — проверяваше дали Проклетите сестри са готови за излизане тази вечер.

— Сигурен ли си, че ще се справиш по Лозовия път?

— Напълно, Джийн. По дяволите, тежа значително по-малко, отколкото преди да изпия онази отвара! Спускането надолу ще е най-лесното нещо за вечерта!