Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

2

С безгрижна походка Локи пое в южна посока и премина от Исла Дурона в Двусребрената зеленина по същия път, откъдето двамата с Кало минаха само преди няколко нощи. Вятърът на Палача духаше по-силно от обикновено и докато той вървеше през парка в бледото сияние на светещия елдерглас, шушненето и шумоленето на листата звучеше като въздишките на грамадни чудовища, скрити сред шумата наоколо.

Седемнайсет хиляди крони без малко — само за половин седмица: играта с дон Салвара далеч бе надминала първоначалните им планове, които изискваха период от две седмици между първия досег и заключителното бягство. Локи бе убеден, че може да изцеди съвсем необезпокоявано още един дял от дона… да закръглят сумата на двайсет и две или може би двайсет и три хиляди и да се изпарят. Да се скатаят, да я карат лежерно няколко седмици, да стоят нащрек и да изчакат бъркотията със Сивия крал да се уталожи.

А после още едно чудо отгоре — той да убеди Капа Барсави да разтури годежа му с Назка, и то без да скършва хатъра на стареца. Локи въздъхна.

Когато Измамната светлина помръкваше и падаше истинската нощ, сиянието не угасваше, а по-скоро се оттегляше, все едно го всмукваха обратно в стъклото — заем, прибиран от ревностен кредитор. Сенките растяха и тъмнееха и най-сетне поглъщаха изотдолу целия парк. Тук-там сред дърветата припламваха смарагдови фенери с мека, безплътна, странно успокояваща светлина, достатъчна колкото да се виждат калдъръмените пътеки, които лъкатушеха през стените от дървета и плетища. Локи усещаше как пружината на напрежението вътре в него лека-полека се развива, вслушваше се в приглушеното хрущене на стъпките си по чакъла и изненадващо усети, че за няколко мига го обзе нещо опасно, напомнящо на задоволство.

Той беше жив; беше богат; бе взел решение да не се скатава и да не клинчи от неприятностите, заръфали неговите Джентълмени копелета. За един кратък миг сред осемдесет и осем хиляди души, сред целия този трещящ, вонящ, неспирен шум и търговия, сред механизмите на техния град той бе сам с леко поклащащите се дървета на Двусребрената зеленина.

Сам.

Космите на тила му настръхнаха и старият вледеняващ страх, неизменен спътник на всеки, израсъл на улицата, изведнъж оживя в него. Бе лятна нощ в Двусребрената зеленина — най-безопасния открит парк в града, патрулиран по всяко време от два-три отряда жълтодрешковци с клатушкащи се фенери, окачени на пръти. Пълен — понякога толкова пълен, че чак да ти стане смешно — с разхождащите се синове и дъщери на имотните класи, които се държаха за ръце, пощеха се от насекоми и търсеха уединението на нишите и сенките.

Локи бързо огледа нагоре-надолу криволичещите около него пътеки. Наистина беше сам. В парка не се чуваше друг звук, освен въздишките на листата и бръмченето на насекомите. Не чуваше никакви гласове и никакви стъпки. Размърда дясната си предмишница и тънък кинжал от почернена стомана падна от ръкава в дланта му с дръжката надолу. Той го прилепи до ръката си — не се виждаше от никакво разстояние, и забърза към южния вход на парка.

Надигаше се мъгла и се процеждаше нагоре, сякаш тревата изливаше сиви изпарения в нощта. Въпреки топлия, задушен въздух Локи се разтрепери. Беше съвсем нормално да има мъгла, нали? Две от три нощи тя обвиваше целия град и понякога човек не можеше да види и върха на носа си. Но защо…

Южният вход на парка. Той стоеше пред южния вход на парка и се взираше през пустата павирана алея в обвития от мъглата мост. Мостът беше Арката на елдрените, червените му фенери сияеха меко и злокобно в мъглата.

Арката на елдрените, която водеше на север към Исла Цурона.

Беше завил обратно. Как бе възможно? Сърцето му тупнеше ускорено и тогава… Доня София. Хитрата му с хитра кучка! Беше му сторила нещо… беше му пробутала някаква алхимична пакост върху пергамента. Мастилото? Восъкът? Дали бе отрова, която обвиваше с облак сетивата му, преди да оправдае предназначението си? Или някакъв друг опиат, който трябваше да го разболее? Дребно и достойно за презрение отмъщение, което засега я удовлетворява? Бръкна за пергамента и не уцели вътрешния джоб на палтото си. Усещаше, че се движи малко бавно и тромаво — объркването не можеше да е само плод на въображението му.

После под дърветата се раздвижиха хора…

Един отляво, друг отдясно… Арката на елдрените изчезна. Той отново бе сред лъкатушните пътеки, втренчен в мрака, прорязван само от изумрудената светлина на фенерите. Изохка, приклекна, извади кинжала. Главата му се маеше. Мъжете бяха с наметала и го приближаваха и от двете страни. По чакъла отекнаха стъпки — не неговите. Тъмните силуети на арбалети, осветените отзад сенки на мъжете… Зави му се свят.

— Мастер Трън — проговори мъжки глас, приглушен и далечен, — настояваме да ни отделите един час.

— Уродливи страже! — възкликна Локи, а после дори и бледите цветове на дърветата се размиха пред очите му и нощта почерня.