Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

4

— Вие несъмнено сте доня от Камор — рече Капа Раза. — Не мисля, че имам удоволствието да ви познавам, милостива госпожо. — Той свали шапката си и се поклони ниско под идеален ъгъл, с десен крак, изнесен пред левия.

— Аз съм доня София Салвара от Исла Дурона — рече тя и протегна ръка. Той я пое и целуна въздуха над нея.

— Ваш покорен слуга, господарке Салвара. Аз съм Лучано Анатолиус. Очарован съм, господарке, очарован. А вашият спътник? Познаваме ли се?

— Не мисля, господине — отвърна Локи. — Изглеждате ми странно познат, но съм убеден, че щях да се досетя, ако се познавахме отпреди.

— Мастер Анатолиус, това е Лукас Феруайт, търговец от Емберлен, от Дома на Бел Остер — рече София. — Мой личен гост тук, на празненството на Херцога.

— Търговец от Емберлен? Поздравления, уважаеми. Сигурно сте много изобретателен — да се издигнете чак дотук, в тези префинени кръгове.

— Правя, каквото мога, господине, каквото мога. Имам някои необикновено добри приятели в Камор и те често ми осигуряват неочаквани предимства.

— Не се и съмнявам. Домът на Бел Остер, казвате? Прочутите търговци на спиртни напитки? Великолепно. И аз съм привързан към хубавото питие като всеки! Всъщност обичам да го закупувам с бъчви!

— Вярно ли, уважаеми? — усмихна се Локи. — Та това е специалитетът на моята фирма. От нашите бъчви излизат многобройни прекрасни изненади. Гордеем се, че винаги осигуряваме удовлетворение с това, че предоставяме качество като за получената стойност, танто за танто, ако ме разбирате.

— Разбирам ви — усмихна се мрачно на свой ред Капа Раза. — Възхитителна делова практика, близка до собственото ми сърце.

— Но разбира се! — възкликна Локи. — Сетих се откъде сте ми познат, мастер Анатолиус. Имате ли сестра? Може би две? Като че се досещам, че съм ги срещал по някакъв повод — приликата е просто поразителна.

— Не — навъси се Капа Раза. — Боя се, че сте в голяма грешка. Нямам сестри. Доня София, мастер Феруайт, за мен бе истинско удоволствие да се запознаем, но се боя, че имам належаща работа другаде. Желая и на двама ви много приятно прекарване на празненството тази вечер.

Локи протегна ръка и пусна невинна дружелюбна усмивка.

— Новите запознанства винаги са удоволствие, мастер Анатолиус. Може би ще се видим отново?

Капа Раза погледна сърдито протегнатата ръка на Локи, но после явно се опомни — не можеше да откаже подобна любезност, без да предизвика голяма суматоха. Силната му ръка стисна китката на Локи и Локи му върна жеста. Пръстите на другата му ръка трепнаха — ако кинжалът му не беше така неудобно скрит в ботуша, сега щеше да е изкушен противно на всякакъв разум.

— Много сте любезен, мастер Феруайт — рече Капа Раза с безизразно лице, — но силно се съмнявам.

— Ако съм научил нещо за този град, мастер Анатолиус — рече Локи, — то съм научил, че той е пълен с изненади. Желая би приятна вечер.

— И на вас… — отвърна Капа Раза — … търговецо от Емберлен.

Той тихо се вля в тълпата. Локи го сподири с поглед. Раза се обърна веднъж и очите им отново се срещнаха, а после Капа изчезна нагоре по стълбите към следващия етаж с развято подире му сиво палто.

— Лукас? — подкани го доня София. — Пропуснах ли нещо?

— Да сте пропуснала нещо? — Локи отново пусна невинната усмивка на Феруайт. — Не вярвам, господарке. Просто този човек изключително много напомняше на един мой познат.

— Приятел от Емберлен?

— О, не — отвърна Локи. — Не приятел. А и въпросният човек е мъртъв — съвсем, съвсем мъртъв. — Той се усети, че стиска зъби, и отново си придаде ведро изражение. — Хайде да се върнем и да намерим вашата доня Ворченца, господарке.

— Да, хайде — съгласи се София. — Да се заемем с това. Последвайте ме.

Тя го поведе надолу по стълбите, по които се качи Раза към поредната галерия, претъпкана от край до край с представители на висшето общество — „със синя и със златна кръв“, както би се изразил Отец Окови. Вместо маса с угощения на този етаж се сервираха напитки на дълъг четирийсет стъпки тезгях от полирано вещерско дърво, обслужван от две дузини мъже и жени в ливреите на Херцога. Зад тях на маси и лавици бяха натрупани хиляди и хиляди бутилки. Зад тях бяха поставени алхимични лампи, които окъпваха галерията в цветни водопади от светлина. Огромни пирамиди от винени и бирени чаши бяха подредени отстрани на тезгяха, заградени с кадифени върви; само един непрофесионален жест можеше да запокити на пода фин кристал на стойност стотици крони. Черноризци стояха мирно и не помръдваха до стъклените пирамиди за по-сигурно. А като стана дума за пирамиди — още една от прекрасните пирамиди скулптури бе поставена тук, на няколко стъпки вдясно от тезгяха, заградена също с кадифена връв.

Доня София го поведе на запад, покрай тезгяха и дългата опашка от благородници в очакване да поемат избрания от тях течен кураж; някои от тях вече бяха забележимо затруднени в практикуването на изящното изкуство на правостоенето. На западната стена на галерията имаше тежка врата от вещерско дърво със сребърния печат на личната гвардия на Херцог Никованте. Доня София я отвори и го поведе по един лъкатушен коридор, осветен от мекото сребристо сияние на алхимични фенери. В тази зала имаше три врати. Доня София го отведе при най-далечната; както предполагаше Локи, най-близо до северната стена на кулата.

— А сега — рече доня София с лукава усмивка — или ще видим доня Ворченца, или двама млади, които правят нещо, което не бива…

Тя открехна вратата и надникна вътре, а после дръпна Локи за ръкава.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Тя е.

Локи и София видяха почти квадратна стая — леко огъната външна стена — за разлика от обществените галерии елдергласът в тази част на кулата бе матов. Единственият прозорец гледаше на север, а дървените му кепенци бяха леко открехнати, за да влизат вътре слънчевите лъчи и топлият въздух на късния следобед.

В стаята на самотен стол с висока облегалка седеше самотна възрастна дама, наведена над чифт лъскави игли, напълно съсредоточена върху неразгадаемата плетка, падаща в скута й. Няколко кълбета черна вълнена прежда се търкаляха в краката й. Беше ексцентрично облечена в черна мъжка връхна дреха и тъмнолилави панталони, каквито по традиция носеха офицерите от кавалерията. Малките и черни чехлички бяха с извити върхове, като от приказките. Погледът й зад пенснето бе ясен, но тя не го вдигна от плетката, когато доня София въведе Локи в средата на стаята.

— Доня Ворченца? — София се прокашля и заговори по-силно. — Доня Ворченца? Господарке, аз съм, София. Доведох един човек да се запознаете.

Цък-цък, щракаха иглите на доня Ворченца. Цък-цък. Но тя не вдигна очи.

— Доня Анджиавеста Ворченца — представи я София на Локи. — Вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло. Тя… тя ту е на себе си, ту не е — въздъхна доня София. — Може ли да ви помоля да останете тук при нея само за малко? Ще отида да взема питиета — тя често си пийва бяло вино. Може би чаша от него ще я върне при нас.

— Разбира се, доня София — рече ведро Локи. — За мен ще е чест да сервирам на графинята. Донесете й, каквото смятате за уместно.

— А на вас какво да донеса, Лукас?

— Не, о, не. Твърде сте любезна, господарке Салвара. По-късно може би ще пийна нещичко.

София кимна и се оттегли от стаята, а вратата щракна след нея. Локи закрачи напред-назад с ръце, сключени зад гърба.

Цък-цък — тракаха иглите. Цък-цък. Локи вдигна вежда — предметът, който излизаше изпод тези игли, си оставаше пълна мистерия. Може би все още бе твърде далеч от завършване. Той въздъхна, продължи да крачи, обърна се и се загледа през прозореца.

Зелено-кафявите хълмове се простираха към извития хоризонт северно от града. Локи виждаше линиите на пътищата, боядисаните покриви на малките сгради и сиво-синята Анджевин, които се размиваха в маранята и далечината. Слънцето обливаше всичко с палещи бели лъчи. Не се виждаше нито едно облаче.

Изведнъж страшна болка от наръгване го прониза в тила отляво.

Локи се завъртя и нанесе удар в посоката, от която идваше болката. Усети влага под пръстите си. Доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше пред него и стискаше иглата за плетене, която току-що бе забила в тила му. Сега очите й зад стъклата на очилата искряха и усмивка разкъса мрежата от бръчки върху слабото й лице.

— Гаааа… оууу! — Той разтърка тила си, като едва не се изпусна и не заряза лекия си вадрански акцент. — Какво беше това, по дяволите?!

— Плачеща върба, мастер Трън — отвърна доня Ворченца. — Отровата на плачещата върба, за която съм убедена, че сте чували. Остават ви няколко минути живот… и бих предпочела да ги прекарате в разговор с мен.