Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

6

Месеците се нижеха. След Партис дойде Фестал, после Аурим и мъгливите бури на лятото отстъпиха на поройните зимни дъждове. Седемдесет и седмата година на Гандоло премина в Седемдесет и седмата година на Морганте, Баща на града, Господар на примката и мистрията.

Осем от трийсет и едно сирачета от Пожарищата, проявили недотам добри умения в деликатните и интересни поръчения на Създателя на крадци, увиснаха от Черния мост пред Двореца на търпението. Животът си вървеше — оцелелите бяха твърде заети със собствените си деликатни и интересни поръчения, та да се трогват.

Обществото на Хълма на сенките, както скоро откри Локи, отчетливо се разделяше на две племена, Улиците и Прозорците. Последното беше по-малка и по-подбрана групичка, която припечелваше само след залез-слънце. Те лазеха по покриви и през комини, отваряха ключалки, пропълзяваха през голи амбразури и крадяха всичко — от монети и бижута до буци лой от зарязани килери.

Момчетата и момичетата от Улиците от своя страна обикаляха денем каморските сокаци, калдъръми и мостове над каналите и работеха на дружинки. По-големите и поопипани деца (отмъквачите) обработваха самите джобове, кесии и сергии, а по-малките и по-малко отракани (залисниците) отвличаха вниманието — ревяха за несъществуващи майки, правеха се на болни или се щураха като изоглавени насам-натам и врещяха „Дръжте крадеца!“, докато отмъквачите офейкат с плячката си.

На връщане в гробищата след всяко излизане навън всеки сирак бе изтръскван от някое по-голямо или по-едро дете. Всичко откраднато и събрано се предаваше нагоре по йерархията от гамени и побойници, докато стигне до Създателя на крадци, който, щом пристигнеше плячката за деня, си отбелязваше наум имена в свръхестествено точния си списък. Проявилите се получаваха храна; останалите трябваше да се упражняват два пъти по-упорито същата вечер.

Нощ след нощ Създателя на крадци обикаляше из лабиринтите на Хълма на сенките, натоварен с кесии с пари, копринени кърпи, огърлици, метални копчета и още десетина вида дреболии, които си струва да им се тури ръка. Подопечните му го нападаха от засада или уж по случайност. Тези, които забележеше или спипаше на местопрестъплението, биваха незабавно наказвани. Създателя на крадци предпочиташе да не бие провалилите се по време на обучение — вместо това те бяха принуждавани да пият от бутилка с чисто джинджифилово масло, а останалите сираци ги наобикаляха и им се подиграваха. Каморското джинджифилово масло не е шега работа и донякъде може да се сравни (по мнението на самия Създател на крадци) с преглъщането на тлеещи въглени от отровен дъб.

На тези, които не отваряха уста, им го изливаха в носа, докато други хлапета ги държаха с краката нагоре. Това никога не се случваше да се повтори с никого.

С времето дори и тези с опърлени от джинджифила езици и подути гърла научаваха основните положения на препипването на джобове и „заемането“ на стоки от непредпазливи търговци. Създателя на крадци въодушевено ги посвещаваше в архитектурата на жакетите, жилетките, фраковете и прикрепените към колана кесии и следеше най-последните моди още откакто пристигнат на пристанището. Поверениците му учеха какво може да се отреже, какво — да се откъсне, и кое — да бъде измъкнато с чевръсти пръсти.

— Смисълът, любими мои, не е да дърпаш крака на обекта като куче или да се вкопчиш в ръката му като изгубено детенце. Половин секунда действителен контакт с обекта често е твърде много, твърде много време. — Създателя на крадци описа примка около врата си и изплези език. — Три свещени правила определят дали ще живеете, или ще умрете. Първо, винаги подсигурявайте хубавичко развлечение за обекта — или от вашия залисник, или от някоя странична простотия, която ви върши работа, като например въргал или пожар. Пожарите са идеални за нашите цели — ценете ги. Второ, сведете до минимум, и, дявол да го вземе, като казвам минимум, значи минимум, контакта с обекта, дори и когато се е залисал. — Той се измъкна от невидимата примка и се усмихна срамежливо. — И последно, след като си свършите работата, чупете се оттам, дори и обектът да е тъп като сандък с чукове. Какво съм ви учил?

— Чопнеш ли веднъж, беж, не се мотай! — занареждаха учениците му. — Дваж посегнеш ли, бесилото те чака, знай!

Новите сираци идваха по един, по двама. На всеки няколко седмици по-големи деца изчезваха от хълма без излишни церемонии. Локи предположи, че това е доказателство за някакъв вид наказание, далеч по-голямо от джинджифиловото масло, но никога не попита, а и стоеше твърде ниско в естествената йерархия на хълма, за да рискува или да повярва на отговорите, които би получил.

Що се отнася до собственото му обучение, Локи излезе с Улиците още на следващия ден, след като пристигна, и веднага бе назначен за залисник (за наказание, както подозираше). В края на втория месец уменията му бяха осигурили издигане в ранг отмъквач. Това се смяташе за издигане с едно стъпало нагоре в социалния статус, но като че единствен той от целия хълм предпочиташе да работи със залисниците дълго след като получи правото да престане.

Със сираците от хълма той се държеше кисело и недружелюбно, но в залисването беше роден артист — тогава живваше. Усъвършенства употребата на сдъвкан портокал като заместител на повръщано. Там, където другите залисници просто притискаха стомасите си и хленчеха, Локи обогатяваше представлението с избълването на шепа топла бяло-оранжева пихтия в краката на набелязаната публика (или, ако бе в особено извратено настроение, по полите и чорапите й).

Друго негово любимо приспособление беше дълга изсъхнала пръчка, скрита в единия крачол на брича му и вързана за глезена. Като паднеше бързо на колене, пръчката се чупеше шумно. Това, последвано от пронизителен писък, действаше като магнит за привличане на внимание и съчувствие, особено в непосредствена близост до фургон. Тогава, след като залисваше тълпата достатъчно дълго, той бе спасяван от по-нататъшното й внимание от пристигането на още неколцина залисници, които шумно обявяваха, че „ще го замъкнат вкъщи при мама“ и ще повикат лекар. Способността му да ходи се възстановяваше по чудо веднага щом свърнеше зад някой ъгъл.

Всъщност той си изработи репертоар от ловки номера толкова бързо, че Създателя на крадци имаше основания да го придърпа настрани за втори разговор на четири очи (след като Локи спретна резила с публично разпадане на полата и корсета на една млада дама — последица от няколко бързи разреза с джобно ножче).

— Виж сега, Локи на баща ти Ламора — рече Създателя на крадци. — Този път няма да има джинджифилово масло, уверявам те, но изключително бих предпочел изпълненията ти рязко да се пренасочат от забавлението отново към практичността.

Локи само го гледаше и пристъпваше от крак на крак.

— Тогава ще ти го кажа с думи прости. Другите залисници ден след ден излизат, за да гледат тебе, а не да вършат проклетата си работа! Аз не изхранвам собствена театрална трупа. Накарай моята банда от малки щастливи калпазани отново да си върши работата и престани да ми се правиш на знаменитост.

Доста време след това всичко вървеше спокойно.

После, едва шест месеца след като беше дошъл на хълма, Локи случайно подпали хана „Лоза от елдерглас“ и предизвика бунт, който почти изтри Теснините от картата на Камор.

 

 

Теснините беше долина, претъпкана с бордеи и коптори, в най-северния край на опасните квартали — остров с формата на бъбрек, подобен на грамаден амфитеатър, чийто център се намираше на четирийсет и няколко стъпки под външните му брегове. Разкривени редове от къщи и дюкяни без прозорци стърчаха по терасите на този голям врящ казан — стена се сблъскваше със стена, уличка завиваше над друга посребрена от мъглата уличка, така че из никой етаж на Теснините не можеше да обикалят повече от двама души рамо до рамо.

Ханът „Лоза от елдерглас“ се гушеше над калдъръмения път, който водеше на запад по каменния мост от Теснините към зелените недра на Мара Камораца. Беше порутена триетажна грамада от разкривени дъски с разнебитени външни и вътрешни стълбища, които осакатяваха поне по един посетител седмично (всъщност течаха оживени залагания кой от редовната клиентела ще е следващият, дето ще си строши главата). Тук идваха пушачите на лула и пристрастените към газа, които публично изцеждаха безценните капки от наркотика в очите си и лежаха и тръпнеха в плен на видения, докато разни непознати ги пребъркваха и ги ползваха за маси.

Седемдесет и седмата година на Морганте тъкмо бе настъпила, когато Локи Ламора нахлу в общото помещение на „Лоза от елдерглас“ като увлечено ридаеше и подсмърчаше — с червени бузи, кървящи устни и посинени очи, признаците на Черния шепот.

— Моля ви, господине! — прошепна той на ужасения бияч, на всички комарджии, кръчмари, курви и крадци се сепнаха и се вторачиха в него. — Умолявам ви! Мама и татко са болни. Не знам какво им е. Само аз мога да ходя… Трябва… — подсмрък! — да ни помогнете! Моля ви, господине…

Поне това щеше да се чуе, ако биячът не бе подсторил тълпата стремглаво да побегне от хана, като кресна. Шепота! Черния шепот! Колкото му глас държи. Нито едно момче, дребно като Локи, не би оцеляло сред надигналата се блъсканица и паника, но печатът на болестта върху лицето му го пазеше по-добре от всякакъв щит. Заровете тракаха по масите, картите се разпиляха като падащи листа; съборените тенекиени канчета и халби от промазаната с катран кожа разливаха евтино пиене. Маси се катурваха, ножове и тояги се вадеха, за да погнат хората, тъпчеха омаяните от газа, докато необузданата вълна от човешки отрепки се изливаше навън през всички врати, освен онази, на която бе застанал Локи, който умолително нареждаше без полза (или поне така изглеждаше) сред писъците и обърнатите гърбове.

Когато от хана офейкаха всички, освен няколко стенещи (или безчувствени), опиянени от газа, другарите на Локи се промъкнаха след него — дузина от най-бързите залисници и отмъквачи от Улиците, специално поканени от Ламора на тази експедиция. Те се пръснаха сред преобърнатите маси и зад потрошения тезгях и обраха всичко ценно наред — тук шепа изтървани монети, там хубав нож, а там набор от зарове от китова кост с инкрустирани гранатови точици. От килера — кошници със сух, но напълно годен за ядене хляб, осолено масло, завито в пергамент, и дузина бутилки вино. Локи им беше отпуснал само половин минута и броеше наум, докато бършеше грима от лицето си. Щом свърши да брои, той махна на съучастниците си да излязат навън в нощта.

Вече биеха барабаните, за да извикат стражата, а отвъд техния ритъм се чуваха и първите слаби писукания на свирки — смразяващият костите звук, който призоваваше главорезите на Херцога, Карантинната стража.

Участниците в скоростното ограбване, организирано от Локи, се изнизаха през разрастващите се тълпи от объркани и паникьосани обитатели на Теснините и се прибраха по заобиколни пътища през Мара Камораца или през Квартала на саждите.

Върнаха се с най-грамадния улов от стоки и храна, какъвто сираците от Хълма на сенките не помнеха, и още по-грамаден куп медни монети, отколкото се надяваше Локи (той не знаеше, че мъжете, които играят на карти и на зарове, си държат парите на видно място, защото на Хълма на сенките подобни игри бяха изключителна привилегия на по-възрастните и по-популярни сираци, а той не беше нито едно от двете).

Първите няколко часа Създателя на крадци просто се радваше.

Същата нощ паникьосани пияници запалиха „Лоза от елдерглас“, а стотици хора се юрнаха да бягат от Теснините, след като градската стража не успя да намери момчето, предизвикало суматохата. Барабаните биха чак до зори, завардиха мостовете, а стрелците на Херцог Никованте обикаляха каналите из Теснините с плоскодънни лодки и запас от стрели за цяла нощ, че и повече.

Следващото утро отново завари Създателя на крадци да разговаря на четири очи с най-малкото осиротяло от чумата дете.

— Проблемът с теб, Локи мамицата ти Ламора, е, че не си благоразумен. Знаеш ли какво означава „благоразумен“?

Локи наведе глава.

— Нека да ти обясня така. Този хан си имаше собственикът. Този собственик работеше за Капа Барсави, големия началник — също като мен. Та този собственик на хан е платил на Капа, също като мен, за да избягва злополуките. Благодарение на теб го сполетя страшна злополука, нищо, че си е дал парите и не е предвиждал да му се случи такова нещо. Така че, ако ме разбираш, да подтикнеш шайка шибани пияни говеда да изгорят хана до основи, като се направиш на чумав и ги подплашиш, е тъкмо обратното на благоразумния начин на действие. Е, би ли изказал предположение какво означава тази дума?

Локи изслуша това и усети, че точно сега е моментът да закима енергично.

— За разлика от последния път, когато се опита да ме загробиш без време, този път не мога да се откупя, но, слава на боговете, не ми се и налага, защото бъркотията е страшна. Снощи жълтодрешковците са пребили двеста души, преди да се досетят, че никой не е болен от Шепота. Херцогът призова собствената си редовна войска и възнамеряваше да лъсне хубавичко Теснините с масло за огън. Та единствената причина — и като казвам единствената, значи единствената — сега да не плуваш в стомаха на някоя акула с крайно учудена физиономия е, че „Лоза от елдерглас“ вече е само купчина пепел и никой не знае, че някой е откраднал нещо от хана, преди да се превърне във въпросната купчина пепел. Никой, освен нас.

Така че всички ние ще се договорим, че никой от този хълм не знае нищичко за станалото, а ти ще си преговориш онова за сдържаността, за която ти обясних, когато дойде тук. Спомняш си думата „сдържаност“, нали?

Локи кимна.

— Малко искам от теб, Ламора. Искам да си изпълняваш задачките прилежно и без престараване. Тук кесийка, там наденичка. Искам да преглътнеш стремежите си, да ги изсереш като развалена храна и да бъдеш благоразумен малък залисник още към един милион години. Ще го направиш ли за мен? Недей повече да крадеш от жълтодрешковците, недей повече да гориш кръчми, недей повече да подстрекаваш шибани размирици. Само се преструвай на сладкодумно джебчийче като твоите братя и сестри. Ясно?

Локи отново кимна, като се стараеше с всички сили да си докара разкаян вид.

— Хубаво. А сега — и Създателя на крадци извади почти пълно шише с джинджифилово масло — ще се заемем с, ъъъ, затвърждаване на моите поучения.

И до някое време (след като Локи си възстанови дар словото и незатрудненото дишане) всичко вървеше спокойно.

Но след Седемдесет и седмата година на Морганте дойде Седемдесет и седмата година на Сендовани и макар че Локи успяваше да укрива до някое време деянията си от Създателя на крадци, в един конкретен случай той се провали с гръм и трясък в проявяването на благоразумие.

Когато Създателя на крадци разбра какво е направил, той посети Капа на Камор и си осигури разрешение за една малка смърт. Чак след това му хрумна да отиде при Безокия жрец с намерение не да прояви милост, а да се възползва от последната възможност за някаква мижава печалбица.