Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (25)

1

— Какво? — Локи едва не подскочи. — Какви ги говориш?

— Момчето ми — отвърна Окови. — Мое момченце, на което му се случва да се прояви блестящо, твоят свят е с толкова тесни хоризонти! Виждаш достатъчно ясно, че бързо да скроиш номер на някого, но не и по-нататък, отвъд непосредствените последствия. Докато не се научиш да мислиш предварително за отклика на твоите действия, ти поставяш и себе си, и околните в опасност. Не можеш да престанеш да си малък, но е крайно време да спреш да си глупав. Така че слушай внимателно.

Първата ти грешка е: да вземеш монета от стражата не е престъпление, което заслужава бой. То заслужава смърт. Ясни ли сме? Тук, в Камор, стражата взема нашите пари, никога обратното. Това правило е изсечено в камък и не допуска изключения, независимо какъв крадец си и какви са ти намеренията. Престъпиш ли го — смърт. За такова престъпление ти прерязват гърлото, хвърлят те на акулите, пращат те на среща с боговете, ясно?

Локи кимна.

— Така че, когато си натопил Веслин, ти наистина си го натопил. Но си утежнил тази грешка, като си използвал монета от бяло желязо. Знаеш ли колко точно струва една цяла крона?

— Много.

— Ха. „Много“ не е „точно“. Не знаеш терински, или наистина не знаеш?

— Ами сигурно не знам.

— Е, ако всичко върви мазно и никой не забърсва нищо от проклетата монета, това малко парченце лъскаво бяло желязо струва четирийсет сребърни солона. Разбра ли? Двеста и четирийсет медни монетки. Облещи се. Това означава, че мисълта ти го побира, че разбираш?

— Да. Уха!

— Да, уха. Нека ти го изясня в перспектива. Един жълтодрешко от нашата самоотвержена и предана градска стража може да вземе толкова за два месеца ежедневни дежурства. А стражите са добре платени за простолюдие, и на тях със сигурност, мътните да го вземат, не им плащат в бяло желязо.

— О…

— Така че Веслин не само е вземал пари, а е вземал твърде много пари. Цяла крона! Морганте ридае. Можеш да купиш смърт за много по-малко, включително и собствената си.

— Хм… вие колко платихте за моя… — Локи се потупа по гърдите, където смъртният знак все така висеше под ризата му.

— Не искам да засягам доста високото ти самомнение, но все още не съм убеден дали тези две медни монетки са били похарчени разумно. — Щом забеляза изражението на момчето, Окови избухна в мощен, искрен смях, но после отново заговори сериозно. — Продължавай да гадаеш, момче. Но смисълът си остава. Можеш да наемеш свестни и обръгнали хора да свършат сериозна работа за много по-малко пари. Можеш да откупиш пет-шест големи дела, ако ме разбираш какво ти говоря. Така че, когато си подложил монета от бяло желязо в стаята на Веслин…

— Парите са били твърде много… за да е нещо… просто?

— Право в целта. Прекалено много пари за сведения или услуги. Никой, който е с всичкия си, няма да даде на шибан хлапак от гробището цяла крона. Освен ако… не плащат на хлапака да свърши някоя голяма работа. Да убие бившия ти господар например. Да очисти целия Хълм на сенките и всички в него. Така че ако клетият Създател на крадци се е разстроил, когато е научил, че Веслин е подкупен, представи си как се е почувствал, като е разбрал за какви пари става въпрос.

Локи закима яростно.

— Такааа. Две грешки. Третата ти грешка е, че си намесил Грегор. Грегор беше ли нарочен да го халоса грозната тояга?

— Не го обичах, но — не. Исках само Веслин. Може би съм искал и Грегор да отнесе малко, но не колкото Веслин.

— Точно така. Имал си мишена, измислил си номер, който да й скроиш, но не си владеел положението. Твоята игра с Веслин е преляла извън рамките и Грегор Фос също е отнесъл ножа.

— И аз така казах, нали? Вече си го признах!

— Яд ли те е? Да, да, че как иначе… яд те е, че си се издънил. Яд те е, че не си толкова умен, колкото си мислиш.

Яд те е, че боговете са дали на много други хора същия ум като на Локи Ламора. То това си е за яд, а?

Локи угаси с едно бързо духване лампичката си и я запокити над парапета, колкото високо можеше да я метне хилавата му ръка. Шумотевицата на каморската нощ заглуши трясъка от падането. Момчето скръсти отбранително ръце.

— Е, несъмнено е хубаво, че се освободи от заплахата на тази лампа, момчето ми. — Окови дръпна от цигарата за последно и я загаси в каменните плочи. — Да не би тя да докладваше на Херцога, който крои заговор да ни затрие?

Локи не каза нищо — стискаше зъби, изпъчил долната си устна. Сприхавост — традиционният език без думи на съвсем малките. Окови изсумтя.

— Вярвам на всичко, което ми разказа, Локи, защото си поговорих дълго с бившия ти господар, преди да го отърва от теб. Както казах, той ми разказа всичко. И за последната ти, най-голяма грешка. От която на него му е додеяло и заради която те пратиха тук. Можеш ли да се досетиш каква би могла да е?

Локи поклати глава.

— Не можеш или не искаш?

— Наистина не знам. — Локи сведе очи. — Всъщност не съм… мислил за това.

— Показал си на другите деца от Улиците монетата от бяло желязо, нали? Накарал си ги да ти помогнат да я намериш. Казал си на някои от тях за какво ще я използваш. И си им заповядал да не говорят за това… Но с какво, хм, подкрепи тази заповед?

Очите на Локи се разшириха. Той отново се нацупи, но сприхавостта му се изпари.

— Те… и те мразеха Веслин. Искаха да видят как ще си го получи.

— Разбира се. Може би за един ден това е достатъчно. Ами после? След като Веслин умря, и Грегор умря, а господарят ти е имал възможност да се поуспокои и да обмисли положението. Ами ако вземе да разпитва за някакво си момче, Ламора? Ами ако е хванал някои от другарчетата ти от Улиците и ги е попитал любезно дали Локи Ламора не е намислил нещо… необичайно? Дори и за него?

— О… — Момчето трепна. — О…

— О-хо-хо! — Окови се пресегна и тупна момчето по рамото. — Просветление! Когато дойде, то те праска като тухла по главата, а?

— Май да.

— И така — рече Окови — виждаш къде всичко се е объркало. Колко момчета и момичета живеят на този хълм, Доки? Сто? Сто и двайсет? Повече? С колко от тях мислиш, че ще се оправи старият ти господар, ако се обърнат срещу него? Един-двама — няма проблеми. Но четирима? Осем? Всичките?

— Ние, ъъ… ние като че… не бяхме се сетили за това.

— Защото той не управлява гробището с логика, момчето ми, управлява го със страх. Страхът от него държи по-големите чирози в пътя. Страхът от тях държи малките лайненца като теб в пътя. Всичко, което подкопава този страх, е заплаха за положението му. Влиза Локи Ламора, размахал знамето на кретените, който се мисли за страшно по-умен от останалия свят!

— Ама аз… аз не… не се мисля за по-умен от останалия свят.

— Преди три минути се мислеше. Слушай. Аз съм гариста. Което значи, че съм главатар на банда, макар и малка. Бившият ти господар също е гариста, гариста на Хълма на сенките. А когато се бъркаш на водача в управлението на бандата му, се вадят ножовете. Колко време според теб Създателя на крадци щеше да управлява Хълма на сенките, ако плъзне слухът колко сладко си го изиграл? Как си го разигравал като коте на верига? Никога повече той няма да притежава истинска власт над своите сираци. Те ще я предизвикват отново и отново, докато се пролее кръв.

— И затова се е отървал от мен? Ами Улиците? Ами онези, които ми помогнаха да натопя Веслин?

— Добри въпроси. С лесни отговори. Бившият ти господар прибира сирачета от улиците и ги държи по няколко години. Обикновено приключва с тях, когато навършат дванайсет-тринайсет. Учи ги на най-основното: как да крадат, без да ги усетят, да говорят на наречието на крадците, да общуват с Точните хора; как да се разбират с другите в бандата и как да избягват бесилото. Щом приключи с тях, той ги продава на по-големи банди, истинските банди. Разбираш ли? Той изпълнява поръчки. Може би на Сивите лица им трябва момиче, което да прониква на втория етаж. Може би Момчетата от Арсенала искат малък гаден побойник. Това е голямо предимство за бандите — той им докарва подходящи нови членове, които не е нужно те да водят за ръчичка.

— Това го знам. Затова… ме продаде на теб.

— Да. Защото ти си много особен случай. Притежаваш ценни умения, макар и досега да си ги използвал безобразно. Но малките ти приятелчета от Улиците? Те притежават ли твоите дарби? Не, те са само обикновени малки укротители на джобове, прости малки залисници. Не са узрели. Никой не би дал и грош за тях, освен поробителите, а на бившия ти господар му е останал един тъжен остатък от истинска съвест — той не би продал някого от вас на тия негодници за всичкото злато на Камор.

— Ами… значи, както каза, той е трябвало… да направи нещо с всички нас, които знаехме за монетата. Всички нас, които можем… да се досетим или да разкажем за това. И аз съм бил единственият, когото е можел да продаде.

— Правилно. А що се отнася до другите… — Окови вдигна рамене. — И това ще мине и замине. След две-три седмици вече никой няма да си спомня имената им. Знаеш как е на Хълма.

— Аз съм ги убил.

— Да. — Окови не смекчи гласа си. — Точно така. Колкото е сигурно, че си се опитал да навредиш на Веслин, толкова сигурно е, че си убил Грегор и още четирима-петима от малките си другари по дело.

— Мамка му.

— Виждаш ли сега какво представляват в действителност последствията? Защо трябва да действаш бавно, да обмисляш предварително, да владееш положението? Защо имаш нужда да се поуспокоиш и да почакаш времето да ти даде разум, равен на таланта ти за пакости? Години наред ще работим заедно, Локи. Години, през които ти и другите ми малки пакостници ще се упражнявате тихомълком. И това трябва да ти стане правило, ако искаш да останеш тук — без игрички, без номера, без измами. Никакви такива, освен когато и където аз ти кажа. Когато някой като теб бутне света, светът откликва. Другите хора обикновено си патят. Ясен ли съм?

Локи кимна.

— А сега — Окови изпъчи рамене и завъртя глава на една страна, после на другата. Някъде вътре в него нещо запука и запращя. — Ох! Знаеш ли какво е смъртна жертва?

— Не.

— Нещо, което правим за Благодетеля. Не само онези от нас, които са посветени на Тринайсетия. Нещо, което всички ние, мошениците, правим един за друг, всички Точни хора в Камор. Когато изгубим някого, когото обичаме, ние вземаме нещо ценно и го изхвърляме. Наистина — разбираш ме. В морето, в огъня, нещо такова. Правим го, за да помогнем на приятелите си по пътя към онова, което ги очаква. Досега ясно ли ти е?

— Да, но бившият ми господар…

— О, и той го прави, повярвай. Той е истински скръндза и винаги го прави насаме, но го прави за всеки един от вас, когото губи. Ясно, че няма да ви каже. Но ето какво — има правило, което трябва да се спази при жертвата. Тя не може да бъде дадена доброволно, разбираш ли? Не може да бъде нещо, което вече имаш. Трябва да бъде нещо, което излизаш и открадваш от някой друг, нещо особено, без тяхно позволение или, хм, съучастие. Схващаш ли? Трябва да е истинска кражба.

— Ясно.

Отец Окови изпука със стави.

— Ще принесеш смъртна жертва за всяко едно момче или момиче, убито заради теб, Локи. Една за Веслин, една за Грегор. По една за всичките ти малки приятелчета от Улиците. Сигурен съм, че само след ден-два ще науча броя им.

— Но аз… Те не бяха…

— Разбира се, че не са ти били приятели, Локи. Били са ти много добри приятели. Защото ще те научат на това, че когато убиеш някого, това си има последствия. Едно е да убиеш на дуел, да убиеш при самоотбрана, да убиеш за отмъщение. Съвсем друго — да убиеш просто поради небрежност. Смъртта им ще виси над главата ти, докато станеш толкова внимателен, че разплачеш светиите на Переландро. Твоята смъртна жертва ще струва по хиляда цели крони на глава. Всичките трябва да откраднеш със собствените ти ръце.

— Ама аз… Какво? Хиляда крони? За всеки? Хиляда?

— Ще можеш да свалиш смъртния знак от врата си, когато жертваш и последната монета, и нито миг по-рано.

— Невъзможно е! Това ще ми отнеме… цяла вечност!

— Ще отнеме години. Но ние тук, в моя храм, сме крадци, не убийци. И цената на живота ти с мен е, че трябва да окажеш почит на мъртвите. Тези момчета и момичета са твои жертви, Локи. Набий си го в главата. Това е нещо, което им дължиш пред боговете. Нещо, в което трябва да се закълнеш с кръв, преди да се изправиш. Склонен ли си да го направиш?

Локи като че се замисли, после тръсна глава, все едно да проясни мисълта си, и кимна.

— Тогава ми подай лявата си ръка.

Локи я подаде. Окови извади тънък кинжал от почернена стомана от пазвата си и го прокара по своята лява длан.

После хвана здраво протегнатата ръка на Локи и нанесе плитък, болезнен срез между палеца и показалеца на момчето. Стиснаха си здраво ръцете, докато дланите им не залепнаха от смесената им кръв.

— Сега ти си Джентълмен копеле като всички нас. Аз съм вашият гариста, а ти си мой пезон, мой малки войнико. Имам ли твоята кървава клетва да изпълняваш, каквото ти кажа? Да принесеш жертва за душите на хората, на които си сторил зло?

— Ще я принеса — отвърна Локи.

— Добре. Това значи, че оставаш за вечеря. Да слезем от този покрив.