Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (75)

3

— Донеси ми чаша вода, Джийн. — Локи гледаше през прозореца откъм канала в стаята на седмия етаж, докато на сградите в Южен Камор им поникваха дълги черни сенки и се източваха на изток. — Време е да си взема лекарството. Предполагам, че до девет остават двайсетина минути.

— Вече е приготвено! — Джийн му подаде тенекиено канче, пълно с мътна бледолилава утайка. — Това наистина се разтвори за миг, точно както казаха Санца.

— Е — рече Локи. — Пия за дълбоките и зле опазени джобове! За истинските алхимици, за силния стомах, за непохватния Сив крал и късмета на Уродливия страж.

— И за това да осъмнем живи! — Джийн се престори, че се чуква с Локи.

— Ммм. — Локи отпи колебливо, после вдигна чашата и я изля в гърлото си на едри глътки. — Всъщност никак не е лошо на вкус. Напомня на мента, много освежаващо.

— Достойна епитафия — рече Джийн и взе канчето.

Локи отново се загледа през прозореца. Мрежата беше вдигната. — Вятърът на Херцога продължаваше да духа силно откъм морето и буболечките още не хапеха. Отвъд Виа Камораца районът на Арсенала бе безмълвен, без никакво движение. Между държавите на Желязно море цареше относителен мир и всички големи корабостроителници, складове и пристанищни докове нямаха почти никаква работа. Във времена на нужда те можеха да строят и обслужват по дузина кораби наведнъж; сега Локи виждаше в дворовете им само скелети на корпуси.

Зад тях морето се пенеше в основата на Южната игла — каменния вълнолом, зидан с елдерглас и дълъг почти три четвърти миля. В най-южния му край на фона на тъмното море се издигаше построена от човека стражева кула, а зад нея белите петна на корабни платна прозираха изпод червените пипала на облаците в небето.

— Охо! — възкликна той. — Май се почна!

— Седни — посъветва го Джийн. — След малко ще омекнеш.

— Вече омеквам. Всъщност… О, богове, май ще…

И се започна — огромна вълна от гадене закипя в гърлото на Локи и заедно с нея навън блъвна всичко, което беше изял през деня. Няколко дълги минути той клеча на колене, вкопчил се в дървено ведро толкова благоговейно, все едно се молеше пред олтара на боговете да му помогнат.

— Джийн! — изпъшка той между два спазъма. — Следващия път, като измъдря такъв план, ми забий една брадва в черепа.

— Надали ще е от полза. — Джийн смени пълното ведро с празно и тупна приятелски Локи по гърба. — Да изтъпявам хубавите ми остри брадвички в дебела тиква като твоята…

Един по един Джийн затвори прозорците. Измамната светлина току изгряваше навън.

— Колкото и да е гнусна миризмата — рече той, — тя ни е необходима, за да направим нужното впечатление на Анджаис, като дойде.

Макар че стомахът на Локи бе напълно изпразнен, продължаваше да му се повдига на сухо. Той трепереше, тресеше се, стенеше и стискаше корема си. Джийн го занесе и положи върху нара и го огледа с неподправена тревога.

— Блед си и лепнеш — смънка той. — Никак не е зле. Много реалистично.

— Хубава картинка, а? О, богове! — прошепна Локи. — Колко още?

— Не мога да ти кажа точно — отвърна Джийн. — Трябва вече да пристигат. Дай им няколко минути да се изнервят, докато ни чакат, и ще нахлуят тук.

През тези няколко минути Локи опозна интимно идеята за „кратка вечност“. Най-сетне стъпалата заскърцаха и се задумка силно по вратата.

— Ламора! — проехтя гласът на Анджаис Барсави. — Танен! Отворете или ще издъня вратата!

— Слава на боговете! — изхъхри Локи, а Джийн стана да свали резето.

— Чакахме пред „Последна грешка“! Идвате ли, или… Богове, какво, по дяволите, става тук?

Щом влезе в стаята и усети миризмата на болник, Анджаис запуши устата си с ръка. Джийн посочи Локи на леглото — той се гърчеше и охкаше, завит с тънко одеяло въпреки влажния вечерен задух.

— Разболя се горе-долу преди половин час — поясни той.

— Издрайфа си червата навсякъде! Не знам какво му е.

— Богове, той позеленява! — Анджаис се приближи до Локи и го загледа с ужасено съчувствие. Беше облечен за бой — ризница от варена кожа, разкопчана кожена яка и чифт кожени предпазители с шипове, закриващи подобните му на бутове шунка ръце. Неколцина мъже го бяха придружили нагоре по стълбите, но като че никой не бързаше да влезе подире му в стаята.

— На обяд ядох скопен петел — рече Джийн, — а той — рулца от риба. Това е последното, което сме яли, и на мен нищо ми няма.

— Йонова пикня! Рибни рулца! По-пресни, отколкото е желал, бих предположил.

— Анджаис! — изхъхри Локи и протегна разтреперана ръка.

— Не… не ме оставяй. Мога да дойда. Мога да се бия.

— Богове, недей! — Анджаис поклати състрадателно глава. — Много си зле, Ламора. Най-добре да те види лекар. Повика ли лекар, Танен?

— Нямах възможност. Изнасям ведрата и се грижа за него, откакто се започна.

— Продължавай тогава. И двамата оставате тук. Не, не, Джийн, не се ядосвай, личи си, че той не бива да бъде оставян сам! Остани да се грижиш за него. Повикай доктор, когато можеш.

После потупа леко Локи по отвитото рамо.

— Довечера ще спипаме тая гад, Локи. Не се тревожи. Ще го спипаме завинаги и като приключим, ще пратя някой да те нагледа. Аз ще се оправя с татко, той ще разбере.

— Моля те… моля те. Джийн ще ми помогне да стана. Мога да…

— Край на разговора! Не можеш да станеш, мамка му. Болен си като риба, завряна в бутилка вино! — Анджаис заотстъпва към вратата и махна съчувствено на Локи, преди да излезе. — Ако лично аз докопам това копеле, ще го фрасна веднъж и заради теб, Локи. Почивай си спокойно.

После вратата се затръшна и Локи и Джийн отново останаха сами.