Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

6

По границата на Камор откъм сушата въоръжени войници обикалят край старите градски каменни стени, вечно нащрек дали няма да се появи знак за бандити или вражи войски в полето. Откъм морето стражеви кули и военни галеони служат на същата цел.

На стражевите постове по периферията на квартала Алчегранте градската стража бди, готова да защити дребната градска аристокрация от досадата да гледа или да помирише някой от своите поданици против волята си.

 

 

Локи и Кало прекосиха Анджевин точно преди полунощ по широкия стъклен мост, наречен Арката на елдрените. Този украсен с разкошна резба мост свързваше западния бряг на Алчегранте с пищните полуобществени градини на Двусребрената Зеленина, друго място, из което разубеждаваха да се мотаят недотам червивите с пари — нерядко с помощта на камшици и сопи.

Високи цилиндри от рубиненочервено стъкло лееха алхимична светлина върху тънките нишки на мъглата, които се виеха и трептяха около коленете на конете им. Арката на моста се издигаше петдесет стъпки над водата и обичайната нощна мъгла не стигаше по-високо от това. Червените фенери се поклащаха леко в черните си железни обкови, задушният Вятър на палача ги въртеше и докато двамата Джентълмени копелета слизаха към Алчегранте, тайнствената светлина ги обгръщаше като кървава аура.

— Стой! Кажете името и занятието си!

Там, където мостът опираше в северния бряг на Анджевин, имаше ниска дървена барака с прозорци от промазана хартия, през които грееше белезникаво сияние. Самотна фигура стоеше до нея. Жълтото й наметало бе пребоядисано в оранжево от светлината на фенерите по моста. Думите на проговорилия бяха дръзки, но гласът му звучеше младежки и малко несигурно.

Локи се подсмихна. В стражевите будки на Алчегранте винаги дежуреха по двама жълтодрешковци, но в тази по-старшият явно бе пратил по-малко закаления си партньор навън в мъглата да върши черната работа. Толкова по-добре — Локи извади безценния портфейл със сиглата изпод черното си наметало, докато конят слизаше към стражевия пост.

— Името ми е без значение. — Локи отвори портфейла и позволи на кръглоликия млад страж да зърне знака. — А занятието ми е възложено от Негова светлост Херцог Никованте.

— Аз… разбирам, господине.

— Не съм минавал оттук. Не сме разговаряли. Погрижи се и колегата ти страж да го разбере.

Жълтуркото се поклони и бързо отстъпи назад, сякаш се боеше да се задържа твърде близо до него. Локи се усмихна. Ездачи с черни наметала, яхнали черни коне, изплуват от мрака и мъглата… Посред бял ден е лесно да се смееш на такива фантазии. Но нощта има навика да прибавя тежест на фантазмите.

Ако Улицата на Целувачите на монети беше мястото, където вкарваха парите на Камор в работа, то кварталът Алчегранте беше мястото, където ги оставяха да си почиват. Той бе съставен от четири свързани острова. Всеки от тях представляваше терасиран хълм, чийто склон се издигаше към основата на платото, върху което се извисяваха Петте кули. Стари и нови пари се смесваха, както се съшива юрган от разноцветни парчета плат тук, в тукашните лабиринти от имения и частни градини. Оттук търговците, лихварите и търговиите на кораби удобно наблюдаваха останалата част на града; тук по-нисшестоящите благородници съзерцаваха с копнеж кулите на Петте фамилии, които управляваха всичко.

От време на време покрай тях издрънчаваха карети — черните им лакирани дървени купета бяха окичени с люлеещи се фенери и знамена с гербовете на онези, които пътуваха вътре. Някои от тях бяха вардени от въоръжени конни отряди с жакети с разрези и лъснати нагръдници, по тазгодишната мода за наемните главорези. Сбруите на няколко конски впряга бяха украсени с миниатюрни алхимични светлинки — отдалече те изглеждаха като вериги от светулки, люлеещи се в мъглата.

Имението на дон Салвара представляваше четириетажен правоъгълник с колони, на възраст няколко века и малко схлупен под тежестта на годините, защото бе построен изцяло от човешка ръка. То беше нещо като остров сам по себе си в центъра на Исла Дурона, най-западната част на Алчегранте, обградено отвсякъде с висок дванайсет стъпки каменен зид и потънало сред гъсто обрасли градини. Зидовете му не граничеха с тези на съседните имения. Кехлибарени светлини горяха зад тесните прозорци на третия етаж.

Локи и Кало слязоха безшумно от конете в уличката, минаваща покрай северния зид на имението. Няколко дълги нощи внимателни огледи, проведени от Локи и Дървеницата, бяха разкрили най-лесните маршрути за прескачане през зида в двора на Салвара. С това облекло, под прикритието на мъглата и мрака, те щяха да станат практически невидими веднага щом прескочат външната стена и се махнат от улицата.

Миг на щастлив покой ги обзе, щом Кало върза конете за разкривения дървен прът до градинската стена. Жива душа не се мяркаше. Близнакът погали тънката грива на кобилата си.

— Обърни чашка-две в наша памет, ако не се върнем, любима.

Локи се подпря гърбом върху основата на стената и събра шепи. Кало стъпи в това импровизирано стреме и скочи нагоре, изтласкван едновременно от силата на краката си и от ръцете на Локи. Щом се покатери безшумно и полека върху зида, той протегна и двете си ръце надолу, за да издърпа Локи — колкото Локи беше слаб, толкова близнакът Санца беше жилав, и операцията мина гладко. Само след секунди и двамата бяха долу сред влажния благоуханен мрак на градината и, приклекнали неподвижно, се ослушваха.

Вратата на приземния етаж беше залостена отвътре със сложни часовникови ключалки и стоманени резета — тя просто не можеше да бъде отворена. Но покривът… Ами, тези, на които все още не им беше пораснала чак толкова работата, че да живеят под постоянна заплаха за убийство, често изпитваха неприлично голямо доверие към високите стени.

Двамата крадци се закатериха по северната фасада на имението бавно и полека, като заклиняваха здраво ръце и крака в пукнатините по топлия гладък камък. Първият и вторият етаж бяха тъмни и притихнали; на третия етаж светеше от другата страна. С разтуптени от възбуда сърца те се изкатериха чак до парапета на покрива и там спряха за продължителна почивка, като се ослушваха за всеки звук от вътрешността на имението, който би им намекнал за някакво разкритие.

Луните бяха забулени от ефирни сиви облаци. Отляво градът бе дъга от мержелеещи се скъпоценни камъни светлини, които сияеха в мъглата, а над тях невъзможните висини на Петте кули се възправяха като черни сенки на фона на небето. Нишките от светлина, които горяха по техните парапети и в прозорците им, по-скоро подсилваха, отколкото намаляваха злокобното излъчване. Да ги съзерцаваш от земята беше сигурна рецепта да ти се завие свят.

Локи първи се прехвърли над парапета — взирайки се на слабата светлина, падаща отгоре, той стъпи здраво на застланата с бели плочки пътека в средата на покрива и се спря. Намираше се сред тъмните силуети на храсти, цветове, малки дървета и лози — на покрива ухаеше на растения и нощна почва. Градината на нивото на улицата беше скучна, макар и добре обгрижвана. Тази тук беше частният ботанически резерват на доня София.

Повечето алхимици ботаници според опита на Локи много се въодушевяваха от странните отрови. Той се погрижи да се увие плътно в качулката и наметалото и покри лицето си с черния си шал.

Пристъпвайки тихо по бялата пътека, Локи и Кало вървяха през градината на доня София по-предпазливо, отколкото ако преминаваха между потоци от масло за осветление с горящи наметала. В средата на градината имаше капандура с проста ключалка. Кало я преслуша внимателно за две минути с любимите си инструменти, а после я отвори за няма и две секунди.

Четвъртият етаж: работилницата на доня София, място, където на двамата натрапници им се искаше да се препънат или да се задържат дори по-малко, отколкото в градината й. Тихичко като гузен съпруг, който се прибира след цяла нощ пиянство, те се прокраднаха през тъмните стаи с лабораторни уреди и растения в саксии до тясното каменно стълбище, което водеше надолу към широкия коридор на третия етаж.

Разположението на стаите в дома на Салвара бе добре известно на Джентълмените копелета — личните покои на дона и донята се намираха на третия етаж, срещу кабинета на дона. На втория етаж се намираше соларът — зала за приеми и трапезария, която през повечето време, когато семейството нямаше гости, които да забавлява, си стоеше неизползвана. На първия етаж бяха кухнята, няколко будоара и отделението за прислугата. Освен Конте семейство Салвара държеше двойка икономи на средна възраст, готвач и едно момче, което служеше като вестоносец и кухненски прислужник. Всички те спяха на първия етаж; никой не представляваше за тях дори частица от заплахата, каквато беше Конте.

Точно тази част от замисъла не можеше да бъде планирана с точност — трябваше да намерят стария войник и да се оправят с него, преди да проведат очаквания разговор с дон Салвара.

Някъде отекнаха стъпки. Локи, който водеше, се сниши и надникна зад ъгъла отляво. Пред очите му се разкри дълъг коридор, който разполовяваше по дължина третия етаж. Дон Салвара беше оставил вратата на кабинета си отворена и тъкмо влизаше в спалнята, чиято врата затвори плътно след себе си. Миг по-късно в коридора отекна щракането на метална ключалка.

— Щастлива случайност — прошепна Локи. — Подозирам, че там ще е зает доста дълго време. В кабинета му още свети, така че знаем, че ще се върне… да приключваме с мъчната част.

Двамата с Кало се промъкнаха по коридора — вече се потяха, но не позволяваха на тежките си наметала да шумолят при движенията им. Дългият коридор бе украсен с вкус с гоблени по стените и плитки стенни свещници, чиято светлина бе не по-силна от тази на тлеещи въглени. Зад тежката врата на покоите на Салвара се разнесе смях.

Стълбището в дъното на коридора беше широко и вито — стъпала от бял мрамор, украсени с карти на Камор от мозайка, слизаха по спирала към солара. Кало хвана Локи за ръкава, вдигна пръст към устните си и посочи с глава надолу.

— Слушай! — измърмори той.

Дрън, дрън… стъпки… дрън, дрън…

Последователността от тези звуци се повтори няколко пъти, всеки път — малко по-силно. Локи се ухили на Кало. Някой крачеше из солара и методично проверяваше катинарите и железните решетки на всеки прозорец. По това време на нощта в дома имаше само един човек, който би се занимавал с това.

Кало коленичи до балюстрадата вляво от стълбището. Всеки, тръгнал да изкачва витите стълби, би трябвало да мине точно под него. Той бръкна в наметалото си и извади сгъната кожена торба и парче тънко въже, изплетено от черна коприна. После започна да провира въжето през чувала и около него в някаква тайнствена плетеница, която Локи не можеше да проследи. Той коленичи до Кало, като наблюдаваше с едно око коридора, по който бяха дошли — донът надали щеше да се появи скоро, но казваха, че Благодетеля се грижел да дава непредпазливите крадци за живописен пример.

Леките, отмерени стъпки на Конте отекнаха по витото стълбище.

В честна схватка лакеят на дона почти без съмнение би нашарил стените с кръвта на Локи и Кало, затова бе разумно тази схватка да бъде възможно най-нечестна. В мига, в който плешивото теме на Конте лъсна под близнака, той се пресегна между стълбовете на балюстрадата и пусна качулката на похитителя.

Качулката на похитителя, за тези, на които никога не им се е случвало да ги отвлекат и продадат в робство в някой от градовете на Желязното море, прилича малко на палатка, защото пада бързо надолу, дърпана от зашитите в долния й край тежести. Въздухът изтласква периферията й встрани точно преди да падне върху главата на набелязаната жертва и да обгърне раменете й. Конте подскочи изненадано, щом Кало дръпна черното копринено въже и качулката моментално се затегна около врата му.

Всеки, запазил самообладание, сигурно би посегнал и охлабил подобна качулка за някакви си секунди, ето защо вътрешната й част неизменно е намазана с дебел слой благоуханен изпаряващ се наркотик, купен от черен аптекар. Познавайки природата на мъжа, когото се опитваха да подчинят, Локи и Кало бяха похарчили близо трийсет крони за веществото, което Конте вдишваше в момента, а Локи пламенно му желаеше то да му достави грамадно удоволствие.

Едно паникьосано вдишване вътре в качулката — това беше достатъчно да повали всеки обикновен човек на земята. Но когато Локи изтича надолу по стълбите да улови тялото на Конте, видя, че мъжът все още се държи на крака и дърпа качулката — объркан и обезсилен, то се виждаше, но все още в съзнание. Бърз удар в слънчевия сплит — това щеше да отвори устата му и да отприщи пътя на наркотика. Локи се подготви да го нанесе и обхвана врата на Конте точно под качулката. Това едва не провали цялата игра.

Ръцете на Конте изхвърчаха във въздуха и разкъсаха отпуснатата задушаваща хватка на Локи още преди да е успял да го стисне. Лявата му ръка се промъкна и впримчи десницата на Локи и Конте го удари — един, два, три яростни удара в корема и слънчевия сплит. Със съзвездие от раздираща болка във вътрешностите Локи се свлече върху набелязаната си жертва, като се бореше да запази равновесие. Конте ритна нагоре с дясното си коляно и като нищо щеше да избие зъбите на Локи през ушите, но наркотикът най-сетне, слава богу, започна да потиска желанието на войника да се държи противно. Коляното едва одраска брадичката на Локи, но обутият в ботуш крак, прикрепен към него, го изрита в слабините и го катурна назад. Главата му тресна в твърдия мрамор на стъпалата. Качулката малко омекоти удара. Локи лежеше и се задъхваше, все още неловко увиснал на едната ръка на мъжа с качулката.

В този миг дотича Кало — беше пуснал въжето, затягащо качулката, и хукнал надолу по стълбите. Той подсече с крак Конте под разтрепераните пищяли и го бутна надолу по стълбите, като го придържа за предницата на жакета, за да не се стовари върху тях с гръм и трясък. Щом Конте се просна възнак, Кало го удари безмилостно между краката — веднъж, и още веднъж, когато краката му помръднаха, и трети път, този път без никакъв отклик. Най-сетне качулката беше свършила работата си. След като се отърваха временно от Конте, Кало се обърна към Локи и се опита да му помогне да седне, но Локи му махна да се дръпне.

— Как се чувстваш? — прошепна му Кало.

— Все едно съм бременен и малкото копеленце се опитва да си пробие път навън с брадва. — Дишайки тежко, Локи смъкна черната маска от лицето си — иначе щеше да повърне вътре и да се изцапа целият.

Докато Локи лакомо гълташе въздух и се опитваше да овладее треперенето си, Кало приклекна до Конте, махна качулката и бързо изтръска сладникавия аромат от нея. После внимателно я сгъна, пъхна я в наметалото си и издърпа лакея няколко стъпала по-нагоре.

— Кало — прокашля се Локи. — Маската ми… Повредена ли е?

— Не забелязвам да е. Май не успя да ти направи нищо, което да си личи, стига да можеш да вървиш, без да тътриш крака. Стой тук малко.

Кало се спусна до долния край на стълбището и надникна в тъмния солар. Меката светлина на града падаше през зарешетените прозорци и осветяваше със слабо сияние дълга маса и няколко стъклени витрини с чинии и неопределими джунджурии по стените. Жива душа не се мяркаше, отдолу не се чуваше нито звук.

Когато се върна, Локи се беше изправил на колене и се подпираше с ръце. До него Конте дремеше със смешно изражение на блаженство на грубо издяланата физиономия.

— Когато се освести, няма да запази този израз. — Кало размаха пред Локи чифт тънки, подплатени с кожа месингови „стави“, а после с грациозен замах ги накара да изчезнат в ръкавите му. — Бях си сложил „малките приятелчета на разбойника“, когато го фраснах последния път.

— Е, няма как да изразя съчувствие, защото той така ме изрита в топките, че те можеше да се заселят за постоянно в белите ми дробове. — Локи се опита да се оттласне с ръце и не успя. Кало го прихвана под дясната подмишница и го приповдигна, докато най-сетне се изправи колебливо на колене.

— Поне си си възстановил дишането. Можеш ли да ходиш?

— Мога да се препъвам, мисля. Известно време и ще се прегъвам. Дай ми няколко минути, и май ще мога да се престоря, че нищо ми няма. Поне докато се махнем оттук.

Кало помогна на Локи да се изкачи до третия етаж. После го остави там да пази и бавно и полека задърпа нагоре и Конте. Лакеят на дона всъщност не тежеше чак толкова много.

Засрамен и нетърпелив отново да свърши нещо полезно, Локи извади от наметалото си две парчета здрава връв и върза с тях ръцете и краката на Конте. Сгъна една носна кърпа три пъти и запуши с нея устата му. Извади ножовете му от ножниците и ги подаде на Кало, който ги прибра под наметалото си.

Вратата на кабинета на дона все така зееше и осветяваше коридора с топла светлина. Вратата на спалнята все така беше здраво заключена.

— Моля се и двамата да бъдете надарени с нужда и издръжливост над обичайните си очаквания, господарю и господарке — прошепна Кало. — Вашите домашни крадци ще са ви признателни за кратката почивка, преди да продължат със задълженията си за вечерта.

После хвана Конте под мишниците, а Локи, въпреки че се превиваше от болка, щом Кало повлече сам лакея, го подхвана за краката. Много предпазливо те се върнаха нагоре по следите си и оставиха безчувствения телохранител зад далечния завой на коридора, точно до стълбището, което водеше към лабораториите на четвъртия етаж.

Кабинетът на дона представляваше твърде приветлива гледка, когато най-сетне се промъкнаха там след още няколко минути. Локи се настани в меко, дълбоко кожено кресло до стената отляво, а Кало застана прав на пост. Откъм коридора пак се чу приглушен смях.

— Доста време можем да почакаме тук — отбеляза Кало.

— Боговете са милостиви. — Локи се загледа в стъклената витрина на шкафчето с напитки на дона, още по-впечатляващо от онова на баржата му за забавления. — Бих обърнал една чашка, или шест, но не мисля, че това се връзва с ролята.

Те изчакаха десет минути, петнайсет, двайсет. Локи дишаше отмерено и дълбоко и се стараеше да не обръща внимание на пулсиращата болка, която изпълваше вътрешностите му от горе до долу. Ала когато двамата крадци чуха ключалката от другата страна на коридора да прищраква, той скочи на крака, изправи се в цял ръст и се престори, че не чувства топките си като глинени гърнета, изтървани върху калдъръма от много високо. Сложи отново черната си маска и предизвика вътре в себе си прилив на върховна наглост, която да избие навън.

Както казваше някога Отец Окови, най-добрите маски са онези, които се изливат от душата, а не са нарисувани върху лицето.

Кало целуна опакото на лявата си ръка през своята маска и му намигна.

Дон Лоренцо Салвара влезе в кабинета си, като си подсвиркваше, леко облечен и напълно невъоръжен.

— Затворете вратата — произнесе Локи и гласът му беше твърд и наситен с абсолютната презумпция за власт. — Седнете, господарю, и не си правете труда да викате лакея си. Той е неразположен.