Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

5

Покрай площадката, на която пристигаха клетките, стояха войници от Нощното стъкло, които разполагаха с описанието му. Естествено, те изпаднаха във възторг, когато Конте го изтика напред с вързани ръце. Изкачиха се отново — Локи със стария войник зад гърба му и двама черноризци, които го държаха от двете страни.

— Моля ви, заведете ме при доня Ворченца — рече Локи. — Ако не можете да я намерите, моля ви, намерете някой от семейство Салвара. Или дори един капитан от вашата рота на име Рейнарт.

— Млъкни! — сряза го единият от черноризците. — Ще ходиш, където те водим.

Клетката се плъзна в механизмите на площадката за качване и слизане. Вниманието на гъмжилото от благородници и техните гости веднага бе привлечено от Локи, когато го затикаха напред, приклещен между тримата мъже. Щом влязоха в първата галерия на кулата, капитан Рейнарт се оказа наблизо с чиния дребни сладки във формата на корабчета в ръка. Очите му се облещиха, той отхапа последна хапка от марципаненото платно, избърса устата си и тикна чинията в ръцете на преминаващия келнер, който едва не се катурна от изненада.

— В името на боговете! — възкликна той. — Къде го намерихте?

— Не сме го намерили, капитане — отвърна единият от черноризците. — Човекът отзад каза, че служел на господаря и господарката Салвара.

— Хванах го край каретите — додаде Конте.

— Фантастично! — заяви Рейнарт. — Заведете го един етаж по-надолу, в източното крило. Там има един празен склад без прозорци. Претърсете го, съблечете го по долни гащи и го затворете там. Двама стражи да го пазят непрекъснато. Ще го изкараме оттам след полунощ, когато пиршеството започне да приключва.

— Рейнарт, не бива! — извика Локи, като безсмислено се опитваше да се пребори с държащите го мъже. — Върнах се по своя воля. По своя воля, разбирате ли? Всички тук са в опасност! Вие посветен ли сте в работите на вашата осиновителка? Трябва да говоря с Ворченца!

— Предупреден съм да слушам избирателно, когато става дума за теб. Водете го в склада! — посочи Рейнарт на черноризците.

— Рейнарт, недей! Скулптурите, Рейнарт! Погледни вътре в шибаните скулптури!

Локи крещеше. Гостите и благородниците се бяха вторачили в него. Рейнарт го зашлеви през устата. От тълпата излязоха още черноризци.

— Продължавай да вдигаш врява, и тези дами и господа може и да станат свидетели на кръвопролитие. — И той отдръпна ръката си.

— Зная коя е тя, Рейнарт! Знам коя е Ворченца. Ще го изкрещя така, че да се чуе по всички галерии. Ще ритам и ще вряскам, и докато стигна до склада, всеки ще го разбере. Погледни вътре в проклетите скулптури, моля те.

— Какво им има на скулптурите?

— В тях има нещо, мътните го взели! Има заговор. Те са от Капа Раза.

— Те са дар за Херцога — възрази Рейнарт. — Моите началници лично са ги проверили.

— Твоите началници са били измамени — рече Локи. — Капа Раза бе наел Вързомаг. Виждал съм какво може да стори той с нечий разум.

— Това е нелепо! — кипна Рейнарт. — Не мога да повярвам, че ти позволявам пак да разказваш приказки! Свалете го на долния етаж, но първо нека му запуша устата. — Рейнарт взе ленена кърпа от подноса на друг преминаващ келнер и започна да я мачка.

— Рейнарт, моля те, много те моля, заведи ме при Ворченца! Защо да се връщам, майната му, ако не беше важно? Всички тук ще измрат, мамка му, ако ме затвориш в онзи склад! Моля те, заведи ме при Ворченца.

Стефан се втренчи в него с леден поглед, после остави салфетката и бутна пръст в лицето му.

— Ще те заведа при донята. Но само да си гъкнал, докато те водим при нея, ще ти запуша устата, ще те пребия до безсъзнание и ще те тикна в склада. Ясно?

Локи закима енергично.

Рейнарт даде знак на още черноризци да се присъединят към тях. Поведоха Локи по галерията и го свалиха два етажа надолу по стълбите, придружаван от шестима войници и навъсения Конте най-отзад. Рейнарт го отведе в същия коридор и същите покои, където се беше срещнал за първи път с доня Ворченца. Тя седеше на стола си със захвърлена в нозете й плетка, а доня Салвара бе коленичила до нея и попиваше устните й с мокра кърпа. Дон Салвара гледаше през прозореца, подпрял крак на перваза. И тримата страшно се изненадаха, когато Рейнарт бутна Локи в стаята.

— Тази стая е затворена! — нареди той на стражите. — Извинявай, но и ти оставаш навън — спря той Конте, когато той се опита да влезе.

— Пусни прислужника на Салвара да влезе, Стефан — обади се доня Ворченца. — Той вече е наясно с много неща. Нека разбере и останалото.

Конте влезе, поклони се на Ворченца и стисна десния лакът на Локи, а Рейнарт заключи вратата. И двамата Салвара изгледаха Локи с еднаква неприязън.

— Здравейте, София. Здрасти, Лоренцо. Радвам се да ви видя пак — рече Локи с нормалния си глас.

Доня Ворченца стана от стола си, приближи се на две крачки от него и го зашлеви със силен удар през устата. Главата му се завъртя надясно и остра болка прониза врата му.

— Ох! — изохка той. — Ама какво ви прихвана, вашта мама?

— Имам дълг за връщане, мастер Трън.

— Вие забихте отровна игла във врата ми, да му се не види!

— Със сигурност си я заслужавахте.

— Първо на първо, аз бих…

Рейнарт стисна лявото му рамо, завъртя го и заби юмрук в челюстта му. Ударът на Ворченца бе доста впечатляващ за възрастта и телосложението й, но виж, Рейнарт си беше бияч от класа. Стаята като че изчезна за няколко мига, а когато се завърна отново, Локи лежеше проснат в един ъгъл, полегнал настрана. Малки ковачи като че блъскаха по наковални, разположени крайно неуместно точно над очите му. Локи се зачуди как ли са попаднали там вътре.

— Казах ти, че доня Ворченца е моя приемна майка — заяви Рейнарт.

— Леле, леле — изкикоти се Конте. — Ей така го разбирам аз частното празненство.

Да е хрумвало на някого от вас — рече Локи, докато с мъка се изправяше — да ме попита за какъв дявол съм се домъкнал обратно в Гарвановия обсег, след като успях да офейкам?

— Скочил си от външния перваз — рече доня Ворченца — и си се метнал на една от спускащите се надолу клетки, нали?

— Точно така. Всички други начини да сляза на земята ми се сториха твърде нездравословни.

— Видя ли? Нали ти казах, Стефан!

— Може и да ми е минавало през ум, че това е възможно — рече вадранът, — но никак не ми се щеше да мисля, че някой наистина го е направил.

— Стефан не обича височините — обясни доня Ворченца.

— Умен човек — рече Локи. — Но моля ви, умолявам ви да ме изслушате! Върнах се да ви предупредя за скулптурите. Капа Раза ви е подарил четири. Те крият страшна опасност за всички в тази кула, мамка му.

— Скулптурите? — Доня Ворченца го погледна с любопитство. — Един господин поднесе за подарък на Херцога четири скулптури от злато и стъкло. — Тя погледна Стефан. — Убедена съм, че охраната ги е прегледала и одобрила. Аз нямам представа — аз само правя услуга на някои свои близки като съветник по тази афера.

— Така ми казаха моите началници — потвърди Рейнарт.

— Я стига — сряза го Локи. — Вие сте Паякът. Аз съм Тръна на Камор. Запознахте ли се с Капа Раза? А с един Вързомаг, който се представя като Соколаря? Те споменаха ли за скулптурите?

Дон и доня Салвара се вторачиха в доня Ворченца. Възрастната жена заекна и се прокашля.

— Опа — възкликна Локи. — Не сте казали на София и Лоренцо, нали? Старият номер с „приятел на един мой приятел“. Извинете, но трябва да разговарям с вас в качеството ви на Паяка. Щом изгрее Измамната светлина, жална им майка на всички в Гарвановия обсег.

— Знаех си — възкликна София. — Знаех си! — Тя се вкопчи в лакътя на мъжа си така, че той направи болезнена гримаса. — Не ти ли казах?

— Аз още не съм сигурен — рече Лоренцо.

— Не — въздъхна доня Ворченца. — София е схванала правилно, аз съм Паякът на Херцога. Ето, казах го. Но ако това излезе от тази стая, ще има прерязани гърла.

Конте я погледна изненадано и с някакво странно одобрение в погледа. Локи успя да се вдигне на крака.

— Що се отнася до скулптурите — продължи доня Ворченца, — аз лично ги проверих. Те наистина са дар за Херцога.

— Те са част от заговор — възрази Локи. — Капан. Само отворете една от тях и ще видите! Капа Раза възнамерява да унищожи всеки мъж, жена и дете в тази кула — и ще е по-лошо от убийство.

— Капа Раза се държа съвършено по джентълменски — рече доня Ворченца. — Беше толкова скромен, че едва се съгласи да приеме поканата ми да се присъедини към нас за кратко тази вечер. Това е поредната ти измишльотина, с която целиш някаква изгода за себе си.

— Да бе, да му се не види — рече Локи. — Връщам се тук, след като успях да се измъкна и нарочно търпя цялата проклета Рота на Нощното стъкло да ме връзва и влачи. И сега ви спипах точно където ми трябвахте. Тези скулптури са напълнени с Призрачен камък, Ворченца! Призрачен камък.

— Призрачен камък! — повтори доня София отвратена. — Откъде знаеш?

— Не знае — заяви доня Ворченца. — Лъже. Скулптурите са безобидни.

— Отворете някоя от тях — настоя Локи. — Лесно можем да разрешим този спор. Моля ви, изгревът на Измамната светлина е близо. Отворете някоя от тях. Щом изгрее Измамната светлина, те ще се запалят.

— Тези скулптури са собственост на Херцога на стойност хиляди крони — рече Ворченца. — И няма да ги повредим заради налудничавата прищявка на всеизвестен престъпник.

— Хиляди крони — рече Локи — срещу стотици животи. Всеки благородник в Камор ще се превърне в разлигавен кретен, не разбирате ли? Можете ли да си представите децата в градината с побелели очи като Укротени коне? Такива ще станат! — кресна той. — Укротени! Тази гадост ще ни изяде душиците!

— Наистина, още една проверка няма да навреди.

Локи погледна Рейнарт с благодарност.

— Не, Рейнарт, няма. Моля ви. Моля ви, проверете.

Доня Ворченца разтърка слепоочията си.

— Това вече е прекалено — заяви тя. — Стефан, моля те, затвори този човек на сигурно място, докато празненството приключи. В стая без прозорци, моля.

— Доня Ворченца! — настоя Локи. — Какво ви говори името Аврам Анатолиус?

Погледът й стана леден.

— Нямам представа — отвърна тя. — Интересно, на теб какво ти говори?

— Капа Барсави убил Аврам Анатолиус преди двайсет и две години — обясни Локи. — Вие сте го знаели. Знаели сте, че той е заплаха за Тайния мир.

— Не виждам каква връзка има това с каквото и да било — рече доня Ворченца. — А сега млъкни, или ще наредя да те накарат да млъкнеш.

— Анатолиус е имал син — продължи Локи, като отчаяно бързаше да се изкаже, защото Стефан вече пристъпваше към него. — Синът му е оцелял, доня Ворченца. Лучано Анатолиус. Лучано е Капа Раза. Лучано си отмъсти на Барсави за убийството на родителите си, братята и сестрите си, а сега възнамерява да отмъсти и на вас! На вас и на всички благородници!

— Не — доня Ворченца отново докосна главата си. — Не, това не е вярно. Много ми беше приятно да общувам с Капа Раза. Не си представям да е способен на нещо подобно.

— Соколаря — рече Локи. — Спомняте ли си Соколаря?

— Сътрудника на Раза — отвърна отнесено доня Ворченца. — Аз… прекарах много приятно и с него. Възпитан, кротък младеж.

— Той ви е сторил нещо, доня Ворченца — рече Локи. — Виждал съм го да го прави пред очите ми. Произнесе ли той истинското ви име? Написа ли нещо на пергамент?

— Аз… Аз… Не мога… Това е… — Доня Ворченца се сви. Бръчките по лицето й се врязаха, сякаш много я болеше. — Трябва да поканя Капа Раза… Ще бъде неучтиво да не го поканя на… На празненството… — Тя се свлече в креслото и започна да пищи.

Лоренцо и София й се притекоха на помощ. Рейнарт сграбчи Локи за жилетката и го тресна в стената. Краката на Локи увиснаха на една стъпка над земята, а Рейнарт изрева:

— Какво й стори?!

— Нищо — изпъшка Локи. — Вързомагът й е направил магия. Помисли си, човече — разумно ли говореше тя за скулптурите? Копелето е изкривило разума й.

— Стефан — обади се с дрезгав глас доня Ворченца. — Пусни Тръна. Той е прав. Прав е… Раза и Соколаря… Все едно съм забравила всичко. Нямах намерение да удовлетворя молбата на Раза… Соколаря направи нещо на писалището и аз… аз…

Тя отново се изправи, подкрепяна от София.

— Лучано Анатолиус, казваш. Капа Раза е син на Аврам Анатолиус? Откъде можеш да знаеш това?

— Защото вързах Вързомага на пода само преди час-два — отвърна Локи, щом Рейнарт го пусна на земята. — Отрязах му пръстите, за да го накарам да говори, а когато си призна всичко, което исках да чуя, накарах да му отрежат и шибания език и да опърлят чуканчето.

Всички в стаята се вторачиха в него.

— Освен това и го нарекох задник — додаде Локи. — Хич не му хареса.

— Да убиеш Вързомаг е по-лошо от смърт — изрече доня Ворченца.

— Не е мъртъв. Само е ужасно разкаян.

Доня Ворченца тръсна глава.

— Стефан, скулптурите. Една от тях е на този етаж, нали? Зад тезгяха с напитките.

— Да — потвърди Рейнарт и се запъти към вратата. — Какво още знаеш за тях, Тръне?

— Вътре има алхимични фитили — отвърна Локи. — И глинени гърнета с огнено масло. Щом изгрее Измамната светлина, маслото ще се запали и цялата кула ще се изпълни с дим от Призрачния камък. А Анатолиус ще отплава, умирайки от смях.

— Този същия Лучано Анатолиус ли срещнахме на стълбите? — попита София.

— Съвсем същия — отвърна Локи. — Лучано Анатолиус, известен и като Капа Раза, а също и като Сивия крал.

— Ако тези неща са алхимични, ще е най-добре аз да ги прегледам — предложи София.

— И аз — обади се Конте.

— Чудесно! Всички можем да отидем, ще е много забавно! — Локи размаха вързаните си ръце към вратата. — Но побързайте, мама му стара!

Конте го хвана подръка и го затика най-отзад на шествието. Рейнарт и Ворченца ги поведоха покрай стреснатите черноризци. Капитанът им кимна да ги последват. Те излязоха от коридора и се върнаха в главната галерия.

Тълпата от зачервени гуляйджии се разделяше пред тях, докато странното шествие преминаваше през галерията. Рейнарт отиде при черноризеца, застанал най-близо до блещукащата пирамида от винени чаши.

— Този край временно се отцепва. Погрижи се — нареди той. После се обърна към другите войници: — Заградете мястото на петнайсет-двайсет крачки разстояние. Не позволявайте на никого да се приближава, в името на Херцога.

Доня София се мушна под кадифената връв и приклекна до скулптурната пирамида. Меките светлини все така грееха и сменяха цвета си зад стъклата. Страните на основата й бяха дълги около две стъпки и половина, беше три стъпки висока.

— Капитан Рейнарт — рече тя. — Спомням си, че видях закачени на колана ви чифт ръкавици. Може ли да ми ги заемете?

Рейнарт й подаде чифт черни кожени ръкавици и тя ги нахлузи.

— Не е особено мъдро да приемаш твърде много неща за даденост. Отравянето при допир е детска игра — рече тя разсеяно и прокара пръст по повърхността на скулптурата, като я оглеждаше внимателно. Смени на няколко пъти позата си и всеки път бръчката на челото й ставаше все по-дълбока.

— Не виждам никакъв отвор в стените. — Тя отново се изправи. — Дори шев няма. Много добра изработка. Ако приспособлението трябва да изпуска дим, не си представям откъде ще излезе той. — Тя почука с облечения си с ръкавица пръст по едното от стъклата. — Освен ако… — И тя пак почука по стъклото. — Това стъкло ние наричаме декоративно стъкло. То е тънко и крехко. Не се използва често за скулптури и никога не го използваме в лабораторията, защото не издържа на нагряване…

Тя извърна глава към Локи. Бадемово русите й къдри се разпиляха като ореол.

— Казахте, че в тези скулптури има гърнета с огнено масло, така ли?

— Така чух от един човек, който много искаше да не изгуби езика си — отвърна той.

— Сигурно е това — рече тя. — Огненото масло нагрява много силно вътрешността на затворен метален съд. То ще пръсне стъклото — ще пръсне стъклото и димът ще излезе навън! Капитане, извадете рапирата си, моля. Бих искала да я използвам.

И да имаше някакви скрупули, Рейнарт успя да ги прикрие, извади рапирата и внимателно й я подаде откъм дръжката. Тя огледа сребърната дръжка, кимна и удари стъклото с нея. То се пръсна с пронизителен звън. София обърна рапирата и разбута с острието стъкълцата по краищата, а после я върна на Рейнарт. Тълпата, която наблюдаваше, зашушна и завъзклицава, едва удържана от тънката дъга на непрекъснато извиняващите се Рейнартови черноризци.

— Внимавай, София — обади се дон Лоренцо.

— Не учи моряка как да сере в океана — измърмори тя и погледна през прозорчето, около педя и половина широко в основата и леко стесняващо се към върха. Бръкна вътре с облечената си с ръкавица ръка, докосна една от подвижните алхимични светлини, завъртя китка и я извади навън.

— Не е прикрепена към нищо — отбеляза тя и остави кълбото на земята до себе си. — О, богове! — прошепна, щом погледна отново през прозорчето, без светлините да й пречат. Закри уста с ръка и се изправи колебливо, разтреперана.

Доня Ворченца отиде при нея.

— Е?

— Призрачен камък — изрече в ужас доня Салвара. — Скулптурата е пълна с Призрачен камък. Виждам го и усещам мириса на праха. — Тя потръпна, както потръпват някои хора, когато голям паяк им пресече път. — Само в тази скулптура има достатъчно, че да стигне за цялата кула! Май твоят Капа Раза е искал да се презастрахова.

Доня Ворченца се загледа през прозореца със северен изглед към Камор. Небето бе забележително притъмняло, откакто домъкнаха Локи при нея за втори път.

— София — рече графиня Кехлибарено стъкло. — Какво можем да предприемем? Можем ли да предотвратим запалването?

— Не ми се вярва — отвърна доня Салвара. — Не видях алхимичните фитили, сигурно са скрити под Призрачния камък. Възможно е и да се запалят, ако се пипнат. Лесно бих могла да изработя подобен механизъм в моята лаборатория. Опитът да се обезвреди може да доведе до не по-добри последици от запалването им.

— Трябва да ги изнесем от кулата — обади се Рейнарт.

— Не — възрази София. — Димът от Призрачния камък се издига във въздуха, той е по-лек от него. Съмнявам се, че ще можем да ги отнесем достатъчно далече до изгрева на Измамната светлина. Ако се запалят в подножието на Гарвановия обсег, надигналият се стълб от дим пак ще ни достигне. Най-добре би било да ги потопим във вода. За няколко минути водата обезврежда Призрачния камък. Огненото масло ще се запали, но няма да има бял дим. Де да можехме да ги метнем в Анджевин!

— Не можем — потвърди Ворченца, — но можем да ги пуснем в резервоара на Небесната градина. Той е десет стъпки дълбок и петнайсет — широк. Достатъчно ли е?

— Да! Остава ни само да ги качим горе.

— Стефан… — започна доня Ворченца, но капитан Рейнарт вече се беше задействал.

— Дами и господа! — изрева той с пълно гърло. — Настоятелно молим за вашата помощ в името на Херцог Никованте. Нощно стъкло, при мен! Искам да ни се направи път до стълбището, дами и господа. Моите извинения, но ако някой се изпречи на пътя ми, ще се отнеса крайно нелюбезно с него.

— Трябва да изнесем тези проклети неща от галериите и да ги отнесем в Небесната градина — продължи той и сграбчи един от хората си за рамото. — Тичай към площадката за качване и слизане и намери лейтенант Раз елин. Кажи му да опразни Небесната градина по моя заповед. Кажи му, че до пет минути не искам там да е останало нито едно дете! Той знае какво да прави. Първо действай, после се извинявай.

— Развържете ми ръцете — рече Локи. — Скулптурите са тежки. Не съм от най-силните, но мога да помогна.

Доня Ворченца го изгледа с любопитство.

— Защо се върнахте да ни предупредите, мастер Трън? Защо просто не офейкахте?

— Аз съм крадец, доня Ворченца — отвърна той тихо. — Аз съм крадец, може би дори и убиец, но това е прекалено. Освен това възнамерявам да убия Раза. Щом той иска нещо, аз съм длъжен да го осуетя. Много е просто. — Той протегна ръце и тя бавно кимна.

— Можеш да помогнеш, но след това трябва да поговорим.

— Да, трябва, но се надявам този път да минем без игли — рече Локи. — Конте, бъди ми приятел и ме отърви от тия въжета.

Жилавият телохранител преряза вървите с един от ножовете си.

— Ха си пробвал да се ебаваш — закани се той, — ха съм те бутнал в резервоара и съм ги накарал да пуснат скулптурите върху теб.

Локи, Конте, Рейнарт, дон Салвара и няколко черноризци коленичиха и вдигнаха скулптурата. София погледа, погледа намръщена, а после си проби път до съпруга си и също я подхвана.

— Аз ще намеря Херцога — каза Ворченца. — Ще се погрижа той да бъде осведомен за ставащото. — И тя бързо излезе от галерията.

Като се препъваше, групата изнесе скулптурата по стълбите на горния етаж. Там ги чакаха още черноризци.

— Намерете всички скулптури! — ревна Рейнарт. — По осем човека за всяка! Намерете ги и ги отнесете в Небесната градина! В името на Херцога, разбутайте всички, които ви се изпречат на пътя! И, в името на всички богове, не ги изпускайте!

След малко многобройни групи от блъскащи се и ругаещи войници вече мъкнеха скулптурите подир групата на Рейнарт. Локи се задъхваше и се потеше. И другите не бяха по-добре.

— Ами ако това нещо се запали, както го мъкнем? — измърмори един от черноризците.

— Първо, ще ни опърли ръцете — рече София, зачервена от усилията. — После всичките ще се проснем в несвяст, преди да сме изкачили и шест стъпала, и ще бъдем Укротени. И след това ще станем малоумници, нали така?

Най-сетне изкачиха и последния етаж. Стражи и прислужници отскачаха встрани, докато те се тътреха по служебните коридори. На самия връх на кулата широко мраморно стълбище се виеше към Небесната градина покрай вътрешността на опушено прозрачните стени. Цял Камор се въртеше около тях, докато изкачваха спирала след спирала. Слънцето вече беше само половинка от белезникав медальон, потъващ зад извивката на западния хоризонт. Странни черни сенки увисваха от небето. Локи дълго ги гледа, докато най-сетне се досети, че това са висящите лози от Небесната градина, полюшвани от вятъра навън.

Десетки деца търчаха покрай тях и крещяха, подгонени от черноризците и навиквани от прислужниците. Стълбището излизаше в градината на покрива, която всъщност представляваше миниатюрна гора: маслинови и портокалови дървета и алхимични хибриди с шумолящи изумрудни листа, разлюлени от топлия вятър под безоблачното пурпурно небе.

— Къде е проклетият резервоар? — възкликна Локи. — Никога не съм се качвал тук.

— В източния край на градината — отвърна Лоренцо. — Навремето там си играех.

Под танцуващите клонки на плачеща върба те намериха резервоара — кръгло езеро с диаметър пет крачки, както бе обещала доня Ворченца. Без никакви предисловия пуснаха скулптурата във водата. Тя падна с оглушителен плясък, опръска двама от черноризците, потъна бързо, оставяйки подире си млечнобял облак във водата и се приземи с трясък на дъното.

Една по една и трите останали скулптури паднаха върху нея — и четирите вече бяха под оцветилата се в млечнобяло вода. Небесната градина гъмжеше от черноризци.

— А сега какво? — изпъшка Локи.

— Сега трябва да се изнасяме оттук — отвърна доня София. — Това въпреки всичко си е голямо количество Призрачен камък. Не искам никой да се навърта около него, пък ако ще и да е под вода. Не и докато не минат няколко часа.

Всички останали с най-голяма радост се съгласиха с предложението й.