Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (123)

2

На Кея на Остатъците един жрец на Аза Гуила се приплъзваше от сянка към сянка. Движеше се с бавна, търпелива грация, някак неуместна за ръста му.

Тази вечер мъглата беше тънка, влажната жега на лятната нощ — особено душна. Ручеи пот се стичаха по лицето на Джийн зад сребърната мрежа на неговата Скръбна маска. Според каморския опит седмиците преди лятното слънцестоене и Деня на промените винаги са най-горещите в годината. Над водите сияеха вече познатите на всички жълти фенери. Чуваха се викове и плясъци — мъжете на борда на „Задоволство“ изтегляха поредния товар „милостиня“.

Джийн се съмняваше дали може да научи нещо повече за стоката, която товареха с тези лодки, освен ако не направи нещо по-биещо на очи, например да нападне някой от товарачите — това обаче никак не беше уместно. Затова тази вечер реши да съсредоточи вниманието си върху един склад на една пряка от пристанището.

Остатъците не бяха чак толкова западнали като Пепелището, но това нямаше да е задълго. Навсякъде сградите се рушаха и се срутваха. Целият квартал като че потъваше в някакво блато от гнило дърво и откъртени тухли. Всяка година влагата изяждаше още малко от хоросана, спояващ тукашните камъни, и законните предприятия бягаха другаде, и се появяваха все повече трупове, позатрупани под купищата отломки — или пък неприкрити от нищо.

Докато дебнеше, облечен в черните си одежди, Джийн забеляза банда от новите хора на Раса — ту влизаха, ту излизаха от склада няколко нощи подред. Постройката бе изоставена, но все още годна за обитаване, за разлика от рухналите съседни сгради. Джийн бе забелязал, че в прозорците горят светлини почти до зори, групи работници идваха и си тръгваха, метнали тежки торби през рамо, имаше дори и една-две каручки.

Но не и тази вечер — складът преди гъмжеше като кошер, но сега бе тъмен и тих. Тази вечер той като че приканваше любопитството му и докато Локи бе далеч и пиеше ароматен чай, Джийн реши да си напъха носа в работите на Капа Раза.

За това си имаше начини — те включваха търпение, бдителност и многочасово бавно ходене. На няколко пъти обиколи квартала на склада, като избягваше всякакви срещи с хора по улиците и се шмугваше във всеки изпречил се на пътя му плътен мрак. При достатъчно тъмнина дори и мъж с ръста на Джийн можеше да се спотайва, а той несъмнено стъпваше достатъчно леко.

Обикаляне и спотайване, обикаляне и спотайване… За свое задоволство бе установил, че по никой от покривите на съседните сгради нямаше скрити наблюдатели, нямаше шпиони и по улиците. „Разбира се — помисли си той, долепил гръб до южната стена на склада, — може просто да са по-добри от мен.“

— Аза Гуила, имай грижата — промърмори той, докато пристъпваше предпазливо към една от вратите на склада. — Ако тази вечер не си благосклонна към мен, никога няма да успея да върна тези прекрасни одежди и маската на твоите слуги. Само скромно ми обърни малко внимание.

На вратата нямаше ключалка — тя дори беше леко открехната. Джийн стисна брадвите си в дясната си ръка и ги напъха в ръкава си — искаше да са му подръка, но да не се виждат, за в случай че се сблъска с някого и се възползва от страхопочитанието, което вдъхваше облеклото му.

Вратата изскърца и той се намери в склада, притиснат до стената зад входа — оглеждаше се и се ослушваше. Зад мрежата на маската му мракът беше плътен, а във въздуха, освен очакваната миризма на пръст и гниещо дърво витаеше още някакъв мирис, подобен на мириса на горен метал.

Той не помръдваше на мястото си и няколко дълги минути се напряга да долови някакъв звук. Но не се чуваше нищо, освен далечното скърцане и въздишки на закотвените кораби и свиренето на Вятъра на палача, който духаше към морето. Бръкна с лявата си ръка под робата си и извади алхимичен глобус като онзи, който носеше в подземието на Дупката на ехото. Разтръска го бързо и той засия.

На бялата му светлина видя, че складът представлява едно просторно помещение. Купчината разнебитени, изгнили прегради в единия ъгъл някога може би са били канцелария. Подът беше от утъпкана пръст, а тук-там по ъглите и покрай стените имаше купчини отломки, някои покрити със зебло.

Джийн внимателно нагласи глобуса, притиснат към тялото му така, че да хвърля светлина само в дъга напред. Така онова, което вършеше, щеше да мине незабелязано — нямаше намерение да се рови тук повече от няколко минути.

Докато бавно вървеше към северния край на склада, той усети и друга миризма, от която му настръхна вратът — нещо бе захвърлено тук и оставено да гние. Месо може би… но миризмата бе противно сладникава. Джийн се боеше, че знае от какво е, още преди да се натъкне на труповете.

Бяха четири, покрити с тежко покривало от зебло в североизточния ъгъл на помещението — трима мъже и една жена. Доста мускулести, облечени с долни туники и бричове, с тежки ботуши и кожени ръкавици. Това озадачи Джийн, но когато огледа ръцете им, видя татуировките. В Камор имаше традиция пътуващите занаятчии да бележат дланите и ръцете си със символа на своя занаят. Той задиша през уста заради вонята и разбута труповете, за да разгледа символите.

Някой бе убил двама стъклари и двама златари. Трима от труповете имаха рани, които си личеше, че са от наръгване с нож, а четвъртият, жената… на восъчнобледото й безкръвно лице имаше две лилави подутини.

Джийн въздъхна и отново зави телата с покривалото. В този миг проблясък от отразена светлина върху пода привлече погледа му. Той коленичи и вдигна парченце стъкло, нещо като сплескана капка. Сякаш бе капнала на пода, докато стъклото е било разтопено, и там бе изстинала. Леко разтърсване на светлинния глобус му разкри десетки малки стъкълца, разхвърляни по пръстта около покривалото.

— Аза Гуила! — прошепна Джийн. — Аз откраднах тези одежди, но не си го изкарвай на тези хора. Ако аз съм единственият жрец на смъртта, който ще дойде при тях, моля те, не ги съди строго заради мъките, с които са се споминали, и недостойното им място за вечен покой. Уродливи страже, ако ме подкрепиш в това, ще съм ти много признателен.

Вратата на северната стена на сградата се отвори със скърцане. Джийн се подготви да отскочи назад, но размисли — несъмнено вече бяха забелязали светлината и най-добре беше да се преструва на достопочтения жрец на Аза Гуила. Брадвите си останаха в десния му ръкав.

Последните хора, които очакваше да влязат през северната врата на склада, бяха сестрите Беранджия.

Черин и Раиза бяха с промаслени наметала, но качулките им бяха отметнати и украшенията им от акулови зъби проблеснаха на светлината на глобуса му. Всяка от сестрите също държеше осветителен глобус — те ги разтърсиха и мощно червено сияние озари склада, сякаш двете жени държаха огън в шепите си.

— Любознателни жрецо — рече едната от сестрите. — Добър ти вечер!

— Вашият орден няма навика да се намъква без покана на подобни места — забеляза другата.

— Моят орден се занимава със смъртта във всяка нейна форма и на всяко място. — Джийн посочи с осветителния глобус към покривалото. — Тук е извършено злодеяние. Тъкмо произнасях молитва за смърт, каквато е длъжна да произнесе всяка душа, преди да премине в Дългото мълчание.

— О, злодеяние значи. Да го оставим ли да си върши работата, Черин?

— Не — отвърна Раиза, — защото работата му има любопитна връзка с нашата работа от последните няколко нощи, не е ли така?

— Права си, сестро. Веднъж-дваж да подебне, това бихме го простили. Но този жрец бе много упорит, нали така?

— Необикновено упорит. — Сестрите Беранджия пристъпваха към него бавно, усмихнати, като котки, настъпващи към саката мишка. — Дразнещо настоятелен. И на пристанището, и в склада ни.

— Да не би да имате дръзкото намерение да се месите на пратеник на Господарката на Дългото мълчание? — Сърцето на Джийн тупкаше като лудо. — На Аза Гуила, самата богиня на смъртта?

— Боя се, че намесата е нашият занаят — отвърна сестрата отдясно. — Оставихме отворено, в случай че поискаш да си пъхнеш главата вътре.

— Надявахме се да не устоиш.

— А и ние самите знаем това-онова за Преблагата господарка.

— Ние й служим малко по-пряко от тебе.

При тези думи оголена стомана проблесна на червената светлина. И двете сестри бяха извадили закривени, дълги един лакът ятагани — зъбите на крадеца, същите, които Маранцала му беше показал преди толкова години. Близначките продължиха да настъпват.

— Е — рече Джийн. — Ако сме приключили с любезностите, дами, позволете ми да прекратя маскарада. — Джийн хвърли на земята осветителното кълбо, пресегна се, дръпна черната си качулка и свали маската си.

— Танен! — възкликна сестрата отдясно. — Мамка му! Значи в края на краищата не си излязъл през Виконтската порта. — Сестрите Беранджия се спряха и се втренчиха в него. После започнаха да го заобикалят отляво — движеха се в грациозен синхрон. Поотдалечиха се една от друга.

— Ама си нахален! — възкликна другата. — Да се правиш на жрец на Аза Гуила!

— Моля? Вие се готвехте да убиете жрец на Аза Гуила!

— Е, точно това богохулно деяние ти май ни го спести, нали?

— Това е удобно — додаде другата. — Не съм си и мечтала, че ще е толкова лесно.

— Гарантирам ви, че въпреки това хич няма да е лесно — рече Джийн.

— Хареса ли работата ни във вашето стъклено мазенце? — сега говореше сестрата отляво. — Вашите двама приятели, близнаците Санца. Близнаци, довършени от близначки, еднакви рани на гърлата, еднаква поза на пода. Стори ни се уместно.

— Уместно? — Джийн усети как в тила му отново се натрупва гняв под налягане и скръцна със зъби. — Запомни ми думите, кучко. Чудех се как ли ще се чувствам, когато този миг най-сетне настъпи, и трябва да кажа, че според мен ще ми стане много хубаво, майната му!

Сестрите Беранджия хвърлиха наметалата си с почти еднакво движение. Промазаният плат се свлече на пода, те захвърлиха глобусите и извадиха другите си оръжия. Две сестри, четири ножа. Гледаха Джийн втренчено на смесеното бяло-червено сияние, приклекнали, както бяха приклякали стотици пъти пред пищящите хилядни тълпи на Подвижния пир и стотици пъти пред умоляващите ги жертви в съда на Капа Барсави.

— Проклети сестри! — извика Джийн и брадвите изпаднаха от десния ръкав на робата в ръката му. — Запознайте се с Проклетите сестри.