Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (72)

2

В Дома на стъклените рози имаше гладна градина.

Това място беше един микрокосмос сред Камор — нещо, оставено от елдрените, за да се чудят и маят хората, опасно съкровище, изхвърлено като ненужна играчка. Елдергласът, който спояваше зидовете й, я пазеше от всички човешки изкуства също като Петте кули и още десетина постройки, пръснати из островите. Мъжете и жените, които живееха по тези места, се къпеха в слава, а Домът на стъклените рози беше най-величественото и най-опасно място по склоновете на Алчегранте. Това, че дон Маранцала се разпореждаше там, бе знак за високото и дълготрайно благоразположение на Херцога към него.

На другия ден, току преди пладне да преполови, Джийн Танен стоеше пред вратата на кулата на Дон Маранцала — пет цилиндрични етажа от сив камък и сребърно стъкло, масивна крепост, в сравнение, с която прекрасните вили наоколо приличаха на умалени архитектурни модели. Палеща жега прииждаше на мощни вълни от безоблачното небе, а въздухът бе напоен с леко лъхащия на бира дъх на градската река, кипнала след дългите часове на слънце. В каменната стена, до огромната лакирана дъбова порта на кулата, имаше прозорче с матирано стъкло, зад което се различаваха смътните очертания на лице. Пристигането на Джийн бе забелязано.

Той беше прекосил към северната страна на Анджевин по стъклен котешки мост, не по-широк от хълбоците му — измина вкопчен за въжените перила с потни ръце всичките шестстотин стъпки дължина. Нямаше по-големи мостове, които да водят към южния бряг на Исла Зантара, втория най-източен от островите Алчегранте. Фериботът струваше половин меден барон; за онези, които бяха твърде бедни да си платят, оставаше екстатичният ужас на котешките мостове. Джийн никога досега не беше минавал по такъв и гледката на по-опитните мъже и жени, които не докосваха въжетата, докато вървяха по него, превърна червата му в ледена вода. Щом усети твърдия паваж под подметките си, го преизпълни блажено облекчение.

Плувналите в пот дежурни жълтодрешковци при портата на Исла Зантара пуснаха Джийн да мине много по-бързо, отколкото той очакваше. Забеляза как веселието изчезна от червендалестите им лица в мига, в който разпознаха сиглата, която носеше в малкия черен калъф. След това го упътиха отсечено — дали тази нотка в гласа им бе жал или страх?

— Ще те посрещнем, момче — извика изведнъж единият подире му, щом той пое нагоре по чистите бели плочи на улицата, — ако слезеш отново по хълма!

Значи беше смесица от жал и страх. Дали Джийн бе също толкова въодушевен от това приключение, колкото и предната вечер?

Скърцането и тракането на топузи предхождаше появата на тъмна цепка в средата на двойната порта. Миг по-късно вратите се разтвориха широко с бавна величественост, издърпани от двама мъже с кървавочервени жилетки и шарфове, и Джийн забеляза, че всяко от крилата от плътно дърво е дебело по половин стъпка и подсилено с железни обръчи. Заля го вълна от миризми — на влажен камък и престояла пот, на печено месо и канелен тамян. Мирис на преуспяване и сигурност, на живот зад зидове.

Джийн показа калъфа на мъжете, които отвориха вратата. Единият го подкани нетърпеливо с ръка.

— Очакват те. Влез като гост на дон Маранцала и уважавай дома му като свой.

До стената отляво в разкошното фоайе се изкачваха нагоре две вити стълбища от черно желязо. Джийн последва мъжа по тесните стъпала на едното, като смутено се опитваше да овладее потенето и пухтенето. Портите на кулата се затвориха под тях с оглушителен трясък.

Изкачиха три етажа от блестящо стъкло и древен камък, застлани с дебели червени килими и украсени с неизброими бродерии, в които Джийн разпозна бойни знамена. Дон Маранцала четвърт век бе служил като личен майстор на меча на Херцога и командир на неговите черноризци. Тези кървави парчета плат бяха всичко, останало от безбройните роти, които съдбата бе запратила срещу Никованте и Маранцала в битки, превърнали се в легенди: Войните за Желязно море, Бунта на Лудия граф, Хилядодневната война срещу Тал Верар.

Най-сетне витата стълба ги изведе в сумрачна стаичка, малко по-голяма от килер и осветена от мекото червено сияние на книжен фенер. Мъжът хвана една месингова дръжка, обърна се и погледна Джийн.

— Това е Градината без ухания — рече той. — Стъпвай предпазливо и не докосвай нищо, ако ти е мил животът. — После бутна вратата към покрива и пред погледа на Джийн се разкри гледка, толкова сияйна и зашеметяваща, че Джийн залитна назад.

Домът на стъклените рози беше над два пъти по-широк, отколкото беше висок и покривът вероятно беше поне сто стъпки в диаметър, ограден отвсякъде от зид. На обзетия от уплаха Джийн му се струваше, че стои пред пламтящ алхимичен огън със стотици оттенъци. Всичките легенди и слухове никак не го бяха подготвили за изгледа на това място на ярките лъчи на бялото лятно слънце — сякаш течен диамант пулсираше в милиони крехки вени и искреше по милиони фасети и ръбове. Тук имаше цяла розова градина — плет след плет от съвършени цветове, стебла и тръни, безмълвна и без ухание, оживяла от отразения огън, защото цялата бе изваяна от елдерглас; сто хиляди цвята, съвършени до най-малкия бодил. Заслепен, Джийн залитна напред и протегна ръка, за да се подпре. Когато успя да се принуди да затвори очи, мракът трептеше от сенките на образите — жарки светкавици.

Служителят на Дон Маранцала го прихвана за раменете леко, ала здраво.

— Първия път е стряскащо. След малко очите ти ще свикнат, но запомни думите ми добре и, в името на боговете, не докосвай нищо!

Щом очите на Джийн се съвзеха от първоначалния удар, той започна да вижда отвъд ослепителния блясък. Всеки розов плет беше прозрачен. Най-близкият бе само на две крачки. И беше безукорен, толкова безукорен, колкото твърдеше мълвата — сякаш елдрените бяха замразили всеки цвят и всеки храст в мига на най-пълното лятно съвършенство. И все пак тук-там в сърцевината на скулптурите имаше наситени цветни петна — вихри от червеникавокафяво прозрачно сияние, подобни на облаци от замръзнал ръждивочервен дим.

Тези облаци бяха от човешка кръв.

Всяко венчелистче, листо и трън бяха по-остри и от бръснач. Най-лекото докосване разрязваше кожата като хартия и розите пиеха кръвта, точно както твърдяха легендите — всмукваха я дълбоко в мрежата от стъклени стебла и лиани. Предполагаше се, че ако пожертват на градината достатъчно животи, някой ден всеки цвят и всеки плет ще се обагрят в плътно ръждивочервено. Някои слухове твърдяха, че градината просто пие онова, което разливаш върху нея, други — че розите изсмуквали кръв от рани и можели да изпият кръвта на човек през всеки разрез, дори през драскотина.

Изискваше се пълно съсредоточаване, за да преминеш по градинските пътеки — повечето бяха широки само две-три крачки и само един миг на разсейване бе смъртоносен. Това, че дон Маранцала смяташе градината си за идеалното място да обучава младежите как да се бият, говореше много за него. За първи път Джийн усети как го обзема ужасено благоговение пред създанията, изчезнали от Камор хиляда години преди неговото раждане — колко ли други чужди изненади бяха оставили те, за да се натъкват хората на тях? Какво ли би могло да прогони същества, толкова могъщи, че е било по силите им да създадат това? Умът отхвърляше дори самата мисъл за отговор.

Служителят на Маранцала пусна раменете на Джийн и влезе обратно в сумрачната стая на върха на стълбите. Стаята, забеляза Джийн, стърчеше от стената на кулата като градинарски навес.

— Донът те очаква в средата на градината — рече той.

После затвори вратата след себе си и Джийн остана привидно сам на покрива с голото слънце в небето и стените от жадно стъкло отпред.

Ала не беше сам — откъм средата на стъклената градина идваше шум: звън от удари на стомана в стомана, тихото пъшкане от напрегнати усилия, няколко отсечени команди, изречени с плътен глас, изпълнен с властност. Само преди няколко минути Джийн би се заклел, че преминаването по котешкия мост е най-страшното, което някога му се е случвало, но когато се изправи срещу Градината без ухание, той с радост бе готов да се завърне на най-високата точка на изящната дъга, извисяваща се петдесет стъпки над Анджевин, и да се развихри в буен танц, без да докосне въжените перила.

Ала черният калъф, стиснат в десницата му, го наведе на мисълта, че Отец Окови е решил, че той е подходящ за онова, което го очакваше в тази градина. Въпреки прокрадващия се страх, който внушаваха, тези рози бяха неодушевени и неспособни да мислят. Как би могъл да има сърце на убиец, ако се боеше да мине между тях? Срамът го подтикна напред, стъпка по стъпка. Вървеше по криволичещите пътеки с изключителна предпазливост, потта се стичаше по лицето му и щипеше очите му.

— Аз съм Джентълмен копеле! — измърмори той под носа си.

Това бяха най-дългите трийсет стъпки в краткия му живот — преминаването между студените, притаили се в очакване плетове от рози.

Не им позволи дори да го близнат.

В средата на градината имаше кръгъл двор, към трийсет стъпки широк. Тук две момчета, приблизително на възрастта на Джийн, обикаляха в кръг един срещу друг, а рапирите им трептяха и се стрелкаха помежду им. Още половин дузина момчета гледаха напрегнато заедно с един висок мъж към края на средната възраст. Този мъж имаше коса до раменете и увиснали мустаци с цвета на изстиналата пепел на лагерен огън. Лицето му приличаше на изтъркана с шкурка кожа и въпреки че носеше господарски кафтан в същия яркочервен цвят като помощниците му долу, той го бе облякъл върху износен войнишки брич и опърпани бойни ботуши.

Нито един от учениците не се подиграваше на облеклото на своя майстор. Това бяха синове на елита — с жакети от брокат и шити по поръчка бричове, с копринени туники и лъснати подобия на ботуши за фехтовка. Всички бяха издокарани с бели кожени връхни дрехи с буфан ръкави и предпазители на китките със сребърни шипове от същия материал, много подходящи за отбиване на ударите при тренировка с оръжия. Още в мига, в който пристъпи на площадката, Джийн се почувства гол и само заплахата от стъклените рози го удържа да не се скрие бързо.

Единият от дуелантите се сепна, щом видя Джийн да излиза от градината. Противникът му се възползва от тази секунда невнимание и сръчно заби рапирата в предмишницата на момчето, като проби предпазителя. Раненото момче нададе грозен писък и пусна оръжието си.

— Господарю Маранцала — обади се едно момче сред тълпата; гласът му бе напоен с повече масло, отколкото има по острието на меч, прибран на склад. — Лоренцо очевидно се бе разсеял заради момчето, което току-що излезе от градината! Ударът не беше честен.

Всички момчета на площадката се обърнаха да погледнат Джийн и бе невъзможно да се сетиш кое е първото, което будеше отявленото им презрение — работническите му дрехи, крушовидната му физика, липсата на оръжия и доспехи? Само момчето, по ръкава, на чиято туника пълзеше петното от кръв, не го гледаше с открита омраза — имаше си други проблеми. Прошареният мъж се прокашля и заговори с плътния глас, който Джийн бе чул. Като че ли се забавляваше.

— Ти се прояви като глупак, като откъсна поглед от противника, Лоренцо, и затова в някакъв смисъл си заслужаваше ужилването. Но иначе си е вярно — един млад благородник не бива да се възползва от външно отвличане на вниманието, за да отбележи туш. И двамата да се стараете повече следващия път. — Той посочи с ръка Джийн, без да го поглежда, и топлината в гласа му изчезна. — А ти, момче, скатай се в градината, докато приключим. Не искам да те виждам пак, преди тези млади господа да са си тръгнали.

Сигурен, че пожарът, пламнал върху бузите му, може да засенчи и слънцето, Джийн бързо се скри от поглед. Минаха няколко мига, преди да осъзнае с ужас, че без колебание се е хвърлил обратно в лабиринта от скулптирано стъкло. Спря на няколко завоя от площадката. Стоеше, обзет от смесица от страх и презрение към самия себе си, и се мъчеше да се вцепени, а палещите лъчи на слънцето изцеждаха от него цели реки от пот.

За щастие не се наложи да чака дълго — звънтенето от сблъсъка на стоманата със стомана утихна и дон Маранцала разпусна класа си. Те се изнизаха покрай Джийн със свалени палта и разкопчани жакети, наглед съвсем невъзмутимо, през смъртоносния лабиринт от прозрачни цветя. Нито един не му каза и дума, защото това беше домът на дон Маранцала и би било наглост от тяхна страна да се сбият с човек от простолюдието на негова територия. Това, че всички момчета така се бяха изпотили, че копринените им туники прозираха, и че неколцина от тях бяха зачервени и се клатушкаха слънчасали, не беше никаква утеха.

— Момче! — повика го донът, след като отрядът млади господа излезе от градината и заслиза по стълбите. — Ела сега при мен.

Джийн събра достойнство, доколкото можа — но осъзнаваше, че то до голяма степен си е чисто въображаемо, глътна дебелия си корем и отново излезе на площадката. Дон Маранцала дори не го погледна — в ръцете си държеше умалената тренировъчна рапира, която преди малко бе посякла бицепса на разсеяното момче. В тях тя приличаше на играчка, но кръвта, която лъщеше на върха й, си беше съвсем истинска.

— Аз, ъъ, извинете, сър, господарю Маранцала — сигурно съм подранил. Аз, ъъ, не исках да ви прекъсвам урока…

Донът се врътна на пети плавно като верарски часовников механизъм — всеки мускул на торса му бе злокобно неподвижен, като на статуя. После се втренчи в Джийн и студеният изпитателен поглед на черните му кривогледи очи навя ужасен страх на момчето за трети път в ранния следобед.

То изведнъж се сети, че е сам на покрива с мъжа, който се бе изкачил до сегашното си положение с клане и съсичане.

— Забавно ли ти е, простолюдино — попита донът със змийски шепот, — да говориш, преди да са те питали — на подобно място, на човек като мен? На дон като мен?!

Смотолевените извинения на Джийн заглъхнаха в гърлото му със срамно за мъж хълцане — като мокрото мляскане на мида, когато й пукнеш черупката и я изстискаш през пукнатините.

— Защото, ако просто нехайстваш, ще ти изкарам този навик с пердах през тлъстия мазен гъз, преди да си мигнал! — Донът отиде до най-близкия плет от стъклени рози и с явна загриженост пъхна върха на окървавената рапира в един от цветовете. Джийн, ужасен и сякаш омагьосан, наблюдаваше как червеното петно бързо изчезна от острието и бе всмукано в стъклото, където се разсея в мъгляво розово пипало и се просмука към сърцевината на скулптурата. — Така ли е? Ти нехайно дебело момченце, пратено тук да се пробва с оръжието, ли си? Без съмнение си малък мръсен хлапак от Казана, проклетият изтърсак на някоя курва!

Отначало парализираният език на Джийн не можеше да помръдне, но после кръвта задумка в ушите му като грохота на прибоя. Юмруците му импулсивно се свиха.

— Аз съм роден в Северния ъгъл! — кресна той. — Майка ми и баща ми са търговци!

И щом изплю това, сърцето му замря. Вцепенен, той сключи ръце зад гърба си, сведе глава и отстъпи назад.

Падна тежка тишина и изведнъж Маранцала се разсмя на глас и ставите на ръцете му изпукаха като горящи борови дърва.

— Прости ми, Джийн — рече той. — Но исках да проверя дали Окови ми е казал истината. Боговете са свидетели, че наистина си куражлия! И не е като да нямаш характер!

— Вие… — Джийн се блещеше срещу дона и започваше да осъзнава какво става. — Вие сте искали да ме ядосате, господарю!

— Знам, че си много чувствителен на тема твоите родители, момче. Окови ми разказа доста неща за теб. — Донът приклекна на едно коляно пред Джийн, погледна го в очите и положи длан на рамото му.

— Окови не е сляп — рече Джийн. — Аз не съм послушник. А вие всъщност не сте… Не сте…

— Гаден дърт копелдак?

Джийн не можа да се сдържи и се изкиска.

— Аз, ъъ… чудя се дали някога отново ще срещна някой, който си е такъв, какъвто изглежда, господарю.

— Вече срещна. Излязоха от градината ми преди няколко минути. А аз наистина съм гаден дърт копелдак, Джийн. Още преди да е свършило лятото, ще ме мразиш и в червата. Ще ме псуваш и при изгрева на Измамната светлина, и на зазоряване.

— О! — възкликна Джийн. — Но това… това е просто работа.

— Много си прав — отвърна дон Маранцала. — Може ли да ти призная нещо, Джийн? Това място не ми се полага по рождение — получих го в дар за служба. И не мисля, че го ценя особено… Но майка ми и баща ми не бяха дори от Северния ъгъл. Роден съм в чифлик.

— Брей! — възкликна Джийн.

— Да — потвърди донът. — Тук горе, в тази градина, няма значение какви са родителите ти. Ще те накарам да се бъхтиш, докато пуснеш кървава пот и започнеш да молиш за милост. Ще те съсипвам, докато не си измислиш нови богове да им се молиш. Единственото, което тази градина почита, е съсредоточаването. Можеш ли да бъдеш съсредоточен всеки миг, докато си тук? Можеш ли да избистриш вниманието си, да го свиеш в най-тясно русло, да изживяваш мига докрай и да отхвърлиш всички други грижи?

— Аз… съм длъжен да опитам, господарю. Веднъж вече минах през градината. Мога да мина и пак.

— Ще минеш. Ще го повториш хиляди пъти. Ще тичаш през моите рози. Ще спиш сред тях. И ще се научиш да се съсредоточаваш. Предупреждавам те — някои не успяха.

Донът стана и описа широк полукръг.

— Тук-там се вижда какво са оставили подире си. В стъклото.

Джийн преглътна нервно и кимна.

— Виж, преди малко се опита да се извиниш, че си подранил. Истината е, че не си. Удължих предишния си урок, защото съм склонен да угаждам на тия окаяни лайненца, когато искат да се понакълцат малко. За в бъдеще идвай точно в един, за да сме сигурни, че отдавна са си отишли. На тях не бива да им се позволява да гледат как те обучавам.

Някога Джийн бе син на твърде заможно семейство и бе носил също такива изискани дрехи като тези, които видя тук на покрива. И сега отново усещаше старата болка от загубата, рече си той — не някакъв си срам заради тъпотии като косата му, дрехите му или дори увисналия му корем. Тази мисъл сама по себе си бе достатъчно благородна, за да останат очите му сухи, а лицето — спокойно.

— Разбирам, господарю. Аз… не желая пак да ви поставям в неловко положение.

— Да ме поставяш в неловко положение? Джийн, криво си ме разбрал. — Маранцала подритна нехайно малката рапира и тя издрънча върху плочките. — Тия малки пъргави пикльовци идват тук, за да научат колоритното благородническо изкуство на фехтовката с многобройните му спортни ограничения и забрани за позорни схватки.

— Ти, от друга страна… — и той се обърна и боцна силно, ала приятелски Джийн в средата на челото. — Ти ще се научиш как да убиваш хора с меч.